завърнала.
— Обичам те, скъпа — произнесе тържествено Бернар и я целуна така пламенно, че и свещеникът се усмихна. Бяха хубава двойка, граф и графиня Дьо Бошан.
След церемонията пиха шампанско със свещеника, мадам Фурние и Ален. После всички си тръгнаха, а Бернар я грабна на ръце и я отнесе по стълбите на замъка до гостната стая, която той използваше за спалня. Положи я внимателно на леглото, както бе облечена в прекрасната бяла атлазена рокля. Погали с ръка златисторусата й коса и я целуна отново.
— Обожавам те — прошепна той.
Мари Анж го целуна, неспособна да повярва на щастието, което я бе сполетяло. Бернар я съблече нежно и докато се любиха през нощта, тя безмълвно се молеше да бъде достойна майка на детето му.
Глава 9
Тяхната първа Коледа в замъка беше направо божествена. Бернар я обгръщаше с толкова любов, и внимание, че хората се усмихваха, когато ги видеха заедно. А да живее отново в къщата на своето детство, да посрещне Коледа в дома, където бе родена, беше най-прекрасната сбъдната мечта. Оживяваха спомените. Някои хубави, други тъжни, но не я измъчваха колкото преди, защото сега Бернар беше с нея. Мари Анж се обади на Били на Бъдни вечер. Той беше щастлив за нея, но все още се тревожеше, че не познава достатъчно съпруга си и се е омъжила прекалено набързо и импулсивно. Но тя го увери, че е взела най-правилното решение и че никога в живота си не е била толкова щастлива.
— Кой би си помислил преди година, че ще посрещна отново Коледа в Шато де Мармутон? — замечтано рече тя на Били, а той се усмихна тъжно, спомняйки си времето, когато прекарваха празника заедно. Все още не можеше да приеме факта, че Мари Анж е женена за друг мъж и никога няма да се върне в Америка.
Били продължаваше връзката с приятелката си Деби, но Мари Анж му липсваше ужасно. Тя обаче бе станала графиня Дьо Бошан и живееше далеч във Франция. Нищо вече не беше същото.
— Кой би си помислил преди година, че ти ще наследиш толкова много пари, а аз ще карам ново порше? — отговори й Били в тон с нейния въпрос. Това, че бе станала графиня, го радваше. Надяваше се, че Бернар наистина е такъв, какъвто му го описваше. Въпреки това беше неспокоен. Всичко бе станало прекалено бързо и Били не можеше да се отърси от усещането си за нещо нечистоплътно и нечестно.
След празниците животът на новото семейство продължи със същото темпо. Те непрекъснато пътуваха до Париж и обратно. В града отсядаха в апартамента на Бернар. Той беше малък, но изящно обзаведен, пълен с красиви антични вещи. През януари Мари Анж откри, че е бременна, и Бернар изпадна в луд възторг. Не спираше да повтаря колко много иска дете и как се надява то да бъде момче, за да наследи титлата му.
Няколко дни след като Мари Анж съобщи на Бернар, че първото им дете е на път, започна и ремонтът на замъка, а няколко седмици по-късно всичко бе обърнато с краката нагоре. Оказа се, че едновременно ще се поправят покривът, стените, тесните френски прозорци, които трябваше да се разширят, вратите. Бернар искаше да модернизира напълно кухнята, да обзаведе нов апартамент за тях двамата, детската стая трябваше да бъде като от приказките, а в приземния етаж планираше да има дори киносалон. Цялата електрическа инсталация щеше да бъде подновена, както и канализацията. Ремонтът бе много по-мащабен и голям, отколкото си бе представяла Мари Анж, и очевидно се очертаваше много скъп. Съпругът й дори засади нови декари с лозя и овощни градини. Но я увери, че иска домът им да стане съвършен. Проектът бе дело на неговия приятел архитект в Париж. И сега къщата имаше поне дузина работници.
Бернар обеща, че работите по вътрешното обзавеждане ще бъдат приключени до септември, когато очакваха бебето. Тя се обади на Били, за да съобщи новината.
— Значи не си губите времето? — рече той, а гласът му прозвуча тъжно и загрижено. Всичко се случваше със скоростта на светлината. Мари Анж му обясни, че Бернар няма търпение да създаде истинско семейство, тъй като е доста по-възрастен от нея и вече е загубил единствения си син.
Тя написа и едно писмо на леля си Карол, за да я уведоми за промените, които бяха настъпили в живота й, но не получи отговор. Сякаш пралеля й бе затворила завинаги вратата си за нея. През март покривът бе завършен, къщата бе пълна с работници, така че двамата с Бернар прекарваха по-голяма част от времето си в Париж. И макар неговият апартамент да бе доста малък, той беше удобно временно жилище с голяма приемна, високи тавани и старинна дървена ламперия на стените. Беше пълен със скъпи антични мебели, картини, които Бернар бе наследил от аристократичното си семейство, и великолепни персийски килими.
През лятото Бернар й каза, че ще бъде по-добре да заминат и да оставят работниците сами в замъка. Смяташе, че така работата ще се ускори. Беше наел вила в Сен Жан Кап Фера, както и двестаметрова яхта, която вървеше заедно с вилата. И беше поканил огромен брой приятели да ги посетят и да им гостуват за по-дълго време.
— Господи, Бернар, как ме глезиш! — разсмя се щастливо Мари Анж, когато видя къщата и яхтата в пристанището. Бяха я наели за целия месец юли, а през август смятаха да се върнат в Шато де Мармутон. Тогава тя щеше да бъде в осмия месец. Мари Анж смяташе да роди бебето си в клиниката в Поатие.
Времето, което прекараха в Южна Франция, й изглеждаше като приказка. Излизаха, срещаха се с приятели, вилата постоянно бе пълна с гости от Рим, Милано, Лондон и Париж. И всеки, който ги посещаваше, можеше да види колко са щастливи.
Тези девет месеца с Бернар бяха най-щастливите в живота на Мари Анж. И двамата тръпнеха от радост и нетърпение кога ще се роди бебето. Когато се върнаха в Шато де Мармутон, детската стая вече бе готова, а Бернар бе наел едно местно момиче за детегледачка. Тяхната разкошна спалня беше напълно завършена в края на август. Но останала част от замъка все още бе в ремонт. Въпреки огромното количество работа, с която се бяха нагърбили, нямаше никакви проблеми. Всичко вървеше по план.
Сутринта на първи септември, когато Мари Анж сгъваше съвсем мъничките бебешки ризки в детската стая, пристигна местният предприемач. Имаше няколко въпроса във връзка с канализацията. Бернар бе поръчал нови мраморни бани джакузи, огромни вани и дори няколко сауни.
Мари Анж видя, че предприемачът изглеждаше объркан и явно се чувстваше неудобно. Очевидно нещо се въртеше в главата му и когато тя го попита за какво мисли, той изплю камъчето.
Оказа се, че откакто е започната работата, сметките не са плащани, включително и надниците на работниците, макар че графът бил обещал аванс през март и още едно плащане през август. Всички останали доставчици, ангажирани с проекта, имали същия проблем. Мари Анж се зачуди дали Бернар просто не е имал време да уреди финансовите въпроси, или е забравил за това, докато бяха на Ривиерата. От разговора с човека научи, че всъщност никой не бе получил пукнат грош, откакто бе започнал ремонтът. А когато го попита има ли представа за каква сума става въпрос, той отговори смутено, че не знае точно, но вероятно надхвърля един милион долара.
Мари Анж го загледа стреснато. Никога досега не бе питала Бернар, колко ще струва ремонтът на замъка. Не й бе идвало наум какви пари ще изхарчи, за да поправи и възстанови къщата за нея.
— Сигурен ли сте? — попита с недоверие тя. — Не може да е толкова много.
Как беше възможно! Как можеше да се дадат толкова много пари само за да поправят някои неща! Беше объркана от факта, че Бернар ще изхарчи такава сума, и се чувстваше дори виновна, че бе одобрила някои от промените, които той бе предложил. Обеща на предприемача да говори с мъжа си още същата вечер, когато се върне от краткото си делово пътуване до Париж. Всъщност през последната година Бернар не бе работил нищо, макар че по няколко пъти на месец ходеше на срещи в Париж и Лондон. Беше й обяснил, че се среща с адвокатите и съветниците си по инвестициите. Не искаше да се върне на работа в банката, защото предпочиташе да бъде непрекъснато с нея и да се концентрира върху ремонта на замъка. А на есен й бе обещал да прекарва още повече време с нея и бебето. Мари Анж бе очарована и поласкана, че съпругът й е толкова мил и загрижен.
Тази вечер, когато Бернар се върна, тя му разказа за срещата с предприемача и че е много притеснена, защото на доставчиците не е платено нито стотинка. Попита дали неговият секретар в Париж просто е забравил да извърши плащанията. За нейно голямо облекчение Бернар не изглеждаше никак загрижен. Мари Анж му призна колко виновна се чувства, че ремонтът на замъка ще му струва толкова много
