Бернар. Все още не вярваше на тази история и искаше да стигне до самия край, до дъното. Някой лъжеше, но това със сигурност не беше Бернар.
— Мисля, че би трябвало да се срещнете, графиньо. Тя може да ви разкаже много за съпруга ви и вероятно това са неща, които трябва да знаете.
— Например? — попита Мари Анж, напълно объркана.
— Тя мисли, че той е причинил пожара, в който е загинало детето й. — Детективът премълча, че Луиз дьо Бошан смяташе, че той се е опитал да убие и нея. Тя щеше да й го каже сама, каквото и да й струваше. Но той бе силно впечатлен от бившата госпожа дьо Бошан и от онова, което бе чул от нея.
— Но това е ужасно! — Мари Анж бе възмутена. — Как може да говори такива неща! Сигурно има нужда да обвини някого за нещастието. Вероятно не може да приеме факта, че е било нещастен случай и че момченцето й е умряло. — Това обаче не обясняваше друг факт. Този, че жената бе останала жива. Защо Бернар я бе обявил за мъртва? Защо бе скрил, че момченцето не бе негов син, че впоследствие се бе развел с майка му. Мисълта й неочаквано заработи на бързи обороти. Беше изпълнена с подозрения и съмнения, въпроси без отговори и тя не знаеше дали бе благодарна, или съжаляваше, че детективът бе открил Луиз дьо Бошан. Странно, но почувства голямо облекчение, когато разбра, че неизвестната жена не му е любовница. Но тя го обвиняваше за смъртта на сина си, а това не бе нито утешително, нито приятно. И защо историята, която й бе разказана от детектива, бе толкова различна от историята на Бернар? Мари Анж въобще не бе сигурна, че иска да се види с жената и да отвори кутията на Пандора. Но след като детективът си отиде, тя излезе на дълга разходка в овощната градина, мислейки за Луиз дьо Бошан и нейния син.
Беше й много трудно да подреди информацията в ума си. Освен това се тревожеше, че все още има неплатени сметки. Въпреки настояването на Бернар да ги покрие тя не искаше да се опитва да получи останалата част от парите си. Струваше й се прекалено рисковано, особено ако ги изхарчи всички. Това бяха нейните пари, а до този момент изразходваха само тях. Ако оставеше фонда непокътнат, поне щеше да запази някаква част.
Когато се върна от градината, за да нахрани бебето, мислите й бяха още по-объркани. След като го сложи в креватчето му, сито и щастливо, остана дълго време пред телефона. Номерът, който детективът й даде, беше в джоба й, за да не попадне в ръцете на Бернар. Мари Анж извади нерешително визитката. Помисли си дали да не позвъни на Били и да говори с него, но тази мисъл й се стори непоносима. Все още не знаеше истината и не искаше да обвинява напразно Бернар. Може би просто не, бе искал да й признае, че е разведен. Може би беше обичал онова нещастно момченце като свой син. Но каквато и да бе истината, Мари Анж трябваше да я научи. Така че макар ръцете й да трепереха, тя вдигна телефонната слушалка и набра номера на Луиз дьо Бошан.
От другата страна отговори дълбок, шлифован женски глас и Мари Анж попита за Луиз дьо Бошан.
— На телефона — отвърна спокойно жената и Мари Анж се поколеба за секунда дали да не затвори. Струваше й се, че й предстои да погледне в огледало, а не знаеше какво ще види там и се страхуваше.
— Обажда ви се Мари Анж дьо Бошан — почти прошепна тя и дочу нещо като въздишка на облекчение от другата страна.
— Чудех се дали изобщо ще ми се обадите. Мислех, че няма — каза искрено жената. Не съм сигурна дали ако аз бях на ваше място, щях да го сторя. Но се радвам, че сте събрала смелост. Има някои неща, които смятам, че трябва да ви кажа. — Тя вече знаеше от детектива, че Бернар не бе съобщил на младата си жена за нейното съществуване и че това само по себе беше още едно обвинение, и то достатъчно сериозно. — Искате ли да се видим? Но ще трябва вие да дойдете, защото аз не излизам — добави тъжно Луиз.
Детективът бе обяснил на Мари Анж за белезите по лицето й. Беше си направила няколко пластични операции, но изгарянията бяха дълбоки и белезите останаха. Беше ги получила, докато се бе опитвала да спаси сина си.
— Аз ще дойда в Париж — съгласи се Мари Анж, макар стомахът й болезнено да се присви. Страхуваше се до смърт от онова, което тази жена щеше да й разкаже. Инстинктът й подсказваше, че вярата в съпруга й е неоснователна, че поема голям риск, ако продължава да му вярва безрезервно, част от нея искаше да остави нещата така, да избяга някъде, да се скрие и да не прави нищо. Да не се среща с Луиз дьо Бошан, и да не говори с нея. Но нямаше избор, трябваше. Ако не го стореше, цял живот, щеше да се съмнява. Освен това смяташе, че го дължи и на Бернар. Трябваше да се освободи от съмненията си дори само заради бъдещето си с него.
— Кога мога да ви посетя?
— Утре, да речем. Твърде скоро ли е? — попита любезно Луиз. Не искаше да наранява бедното момиче. Единственото, което искаше, бе да спаси живота й. От разказа на детектива й бе станало ясно, че Мари Анж се намира в голяма опасност, а вероятно и децата й. — Или вдругиден? — предложи тя, макар да не искаше да отлага срещата им.
Мари Анж въздъхна.
— Мога да тръгна утре и да дойда при вас към края на деня.
— В пет часа става ли?
— Да. Ще бъда при вас в пет. Може ли да дойда с бебето? Все още го кърмя и се налага да го взема със себе си. — Щеше да остави Елоиз с бавачката в замъка.
— Ще се радвам да го видя — каза Луиз, а на Мари Анж й се стори, че долови сълзи в гласа й.
— Значи до утре в пет — приключи разговора тя. Господи, как не й се искаше да предприема това пътуване! Но нямаше начин. Трябваше да го направи. Можеше само да се надява, че ще се върне от него невредима, с възстановено доверие и любов към Бернар.
А на много километри от Шато де Мармутон, в Париж, след като затвори телефона, Луиз тъжно погледна снимката на своето малко момченце. То й се усмихваше.
Колко много неща се бяха случили оттогава!
Глава 10
Пътуването от Шато де Мармутон до Париж й се стори безкрайно. Мари Анж караше колата, а бебето лежеше в кошчето си на седалката до нея. Спря само веднъж, за да го накърми. Времето беше студено и ветровито. Пристигна в Париж в четири и половина, трафикът бе натоварен и тя закъсня пет минути, докато намери апартамента на Луиз дьо Бошан. Не знаеше нищо за първата жена на Бернар. Никога не бе виждала нейна снимка, нито пък на загиналото момченце. Едва сега осъзнаваше колко странно бе това при твърденията на Бернар колко много ги обича и страда за тях. Дали бе искал да остави всички спомени от предишния си живот зад гърба си, когато се бе оженил за нея? Но всичко изглеждаше още по-странно, защото в действителност жена му бе жива и той се бе развел с нея. Защо дори не бе споменал за това?
Мари Анж нямаше представа какво да очаква. Когато вратата се отвори, тя се сепна, виждайки жената пред себе си. Беше висока и елегантно облечена млада жена към края на тридесетте години. Русата й коса бе дълга до раменете и когато се движеше, тя се люлееше като жива и обграждаше в красива рамка лицето й. Но още в първия миг сърцето й се сви, когато забеляза какво се бе случило с нея. Едната страна на лицето й беше с гладка, чиста кожа и фини деликатни черти, но на другата те сякаш се бяха разтопили. Хирурзите и операциите не бяха допринесли много за заличаването им. По лицето й имаше дълбоки и страшни белези. Опитите на лекарите да поправят следите от изгарянията се бяха провалили.
— Благодаря ви, че дойдохте, графиньо — рече учтиво Луиз дьо Бошан. Маниерите й бяха аристократични, но в нея се чувстваше уязвимост. Беше като ранена птица, безпомощна. Обърна се, за да скрие обезобразената част от лицето си, и въведе Мари Анж в малък апартамент, обзаведен с безценни антични вещи. Двете седнаха на столове в стил „Луи XV“ и Мари Анж остави на земята кошчето, в което бебето сладко спеше.
Луиз дьо Бошан се усмихна, когато го погледна, но Мари Анж забеляза, че очите й са пълни с мъка.
— Не виждам често бебета — обясни жената. — Всъщност от оня злощастен ден, в който умря синът ми, не съм зървала нито едно. — Предложи й нещо за пиене, но Мари Анж учтиво отказа. Желанието й бе само да чуе какво ще й кажат. — Знам, че ще ви бъде тежко — започна с ясен, звънък глас Луиз, сякаш се опитваше да вдъхне сила както на себе си, така и на младата жена, която седеше срещу нея. — Вие не ме
