двамата бяха наясно. По една и съща причина, макар никой от тях да не знаеше за връзката на другия.
— Няма смисъл да чакаме, Мери. В тази болница ще ме вземат. Харви ще се справи без мен. Мисля, че ако изобщо трябва да го направим, трябва да е сега. Докато дойда тук, ще станат шест месеца, откакто сме разделени. Ужасно дълго време. Прекалено дълго за мен.
— Знам — кимна тя. Ала можеше да мисли единствено за Кал и как ще му каже. И колко трудно ще й е без него.
— Не ми изглеждаш много щастлива, Мери — тъжно отбеляза Стив.
И двамата бяха стигнали критичния момент в брака си и го разбираха. Но той искаше да опита, преди той окончателно да се е провалил, а Мередит не можеше да му откаже това последно усилие.
— Мисля, че все още можем да успеем.
— Бих искала — тихо отговори тя.
Не знаеше дали ще е способна, но бе длъжна да опита. Петнайсет години бяха много време, за да бъдат захвърлени с лека ръка, независимо колко влюбена бе в Кал. Питаше се дали няма да се наложи да напусне, когато му каже. Не можеше да предвиди реакцията му. И си даваше сметка, че трябва да му каже сега, преди Стив да е подал оставката си. Ако изгубеше работата си в „Дау тек“, нямаше смисъл Стив да се връща в Калифорния. Тя щеше да се прибере в Ню Йорк.
— Нека го направим, Мери — каза Стив и тя кимна.
Не можеше да измисли какво да каже. Чувствата й я задавяха.
Прекараха спокойно вечерта, обсъждаха проблема и той видя колко е променена. Изглеждаше тъжна и той усещаше мъката и потиснатостта й, без да разбира на какво се дължат те. Ана му бе казала, че според нея Мередит е обвързана с друг мъж, но Стив не го вярваше, смяташе, че е невероятно. И продължаваше да мисли така.
Не се любиха изобщо. Никой от тях не възприемаше вземането на това решение като празник, но все едно то бе важно. В събота Стив отиде до болницата в града и щом той излезе, тя се обади на Кал.
— Трябва да те видя — настоя тя, без да му дава обяснения.
Срещнаха се в къщата му десет минути по-късно.
— Какво става? — Видът му бе разстроен. Тя бързо премина на въпроса:
— Стив ще се премести тук след две седмици. Ще започне работа в малка болница, в спешно отделение. Мисли, че ако не дойде сега, между нас ще бъде свършено и е прав. Вече не се чувствам омъжена за него. Все едно съм твоя жена, Кал. Но не мисля, че ти го искаш. Не съм сигурна, че и аз го искам. Трябва да опитам за последен път. И ако не се получи, можем да поговорим по-късно за нас, ако все още искаш. Но сега му дължа този шанс. Трябва да разберем какво е останало помежду ни. Не мисля, че е много, но отношенията ни със Стив имат дълга история. А нашата датира от два месеца и сме изправени пред несигурно бъдеще. Винаги сме знаели, че в крайна сметка това ще се случи.
Той не каза и дума, докато Мередит говореше, но изглеждаше съсипан. Знаеше, че този момент ще настъпи, но не бе подготвен за него. Не оспори думите й, не й предложи да се оженят, нито й каза, че я обича. Не искаше нито да я обърква, нито да я притиска. Остана с безизразно лице. Желаеше я, но не знаеше какво да й предложи. Обвързването бе важна стъпка, не можеше да се предприеме след страстна връзка от седем седмици. Би трябвало да изпита облекчение, че тя го кара да приеме решението й. Но докато я слушаше, имаше чувството, че е дошъл краят на света. Всъщност, идваше краят на света, който споделяше с нея.
— Искам да ми кажеш — продължи Мередит, — какво ще стане с работата ми. Смяташ ли, че трябва да напусна? Не искам той да подаде оставка и да се премести, а после да се окаже, че съм уволнена. Ако прецениш, че е по-добре да се махна, ще напусна веднага и ще му кажа, че съм решила да се върна в Ню Йорк с него. Кал, какво искаш?
Опита се да се изрази колкото бе възможно по-деликатно. Работата й бе най-малкият проблем в момента и не това тревожеше и двамата.
— Искам да останеш като мой финансов директор — отговори той незабавно, с глас, пресипнал от вълнение. — Не искам да те загубя.
Не желаеше да загуби и връзката им, но знаеше, че няма право да го иска, а тя не му предлагаше да остане с него. Беше взела решението си. Бе му казала от самото начало, че няма да се откаже от брака си и колкото и да не му харесваше, Кал си даваше сметка, че трябва да приеме създалото се положение.
— Сигурен ли си, Кал? — попита го тя нежно. — Ще бъде трудно и за двама ни. Няма да е лесно, ако искаш да продължа да работя за теб.
— Кога идва?
— На първи април, след две седмици.
— Все едно, исках да прекарам по-голямата част от месеца в Европа, да огледам новите продукти. Така ще имам възможност да се приспособя, а ти да разбереш какво искаш. Възможно е той да не издържи дълго тук. — Не искаше да го каже, но по тона му се усети, че храни надежда да стане така.
— Той е много упорит. Мисля, че ще успее да започне работа тук. — Онова, което тя не знаеше, е дали ще успеят да спасят брака си. — Звучи ужасно точно в този момент, но аз те обичам, Кал. Може би повече, отколкото съм обичала, когото и да било. Но трябва да разбера каква е реалността. Бракът ми или онова, което има между нас с теб, каквото и да е то. Не мисля, че някой от нас е наясно какво е.
Той не искаше да спори с нея, но докато я слушаше, на лицето му се изписа гняв. Калан Дау не обичаше да губи и всичко, което й бе казал през последните два месеца, бе истина. Обичаше я. Ала знаеше също, че тя е омъжена и че не могат завинаги да избегнат реалността. А той не бе готов да й предложи трайна връзка или брак.
— Ще замина за Европа, преди той да дойде. Не искам да напускаш „Дау тек“, Мередит. Моля те, искам да знаеш това.
— Благодаря ти — каза тя и стана. В очите им имаше сълзи, но тя не го докосна, нито се притисна към него. Не откъсна поглед от него дълго време, после тръгна към вратата, но гласът му я спря.
— Кога си тръгва той?
— Утре сутринта — отговори, без да се обръща. Вече бе хванала бравата, усети, че сърцето й подскочи при този въпрос. Искаше да бъде с него, но знаеше, че не може. Не и сега. Не и повече. Не и докато не разбереше как ще се развият отношенията й със Стив. Може би никога.
— Ще ти се обадя — обеща й той и сърцето й отново подскочи, въпреки всичко, което му бе казала. Искаше да си тръгне, докато още бяха в състояние да се разделят. Ако изобщо това бе възможно.
— Не мисля, че трябва — тихо се възпротиви тя. Той не отговори и тя бавно затвори вратата зад себе си.
Стив я чакаше, изглеждаше напрегнат, но й каза, че е уредил всичко в болницата в града. До края на деня правиха планове и разговаряха. Но така и не се любиха. Сякаш обсъждаха бизнес планове, а не семейни отношения. В неделя сутринта той си замина. Трябваше да свърши доста работа в Ню Йорк. Мередит остана тъжна в апартамента. Трябваше да намери място в града, където двамата да живеят, а нямаше желание да го прави. Не искаше да предприема нищо. Не искаше да напуска Кал. Не искаше да живее със Стив. Не искаше нищо друго, освен онова, което бе имала през последните два месеца, но разбираше, че сега трябва да се откаже от него. Продължаваше да седи, да мисли за Кал, когато изведнъж в неделя следобед се позвъни на вратата.
Беше Кал, стоеше на прага и я гледаше, без да каже дума я притегли в прегръдките си я целуна. Изглеждаше точно толкова зле, колкото и тя. Бе се опитал да я намрази за онова, което му бе казала, и възнамеряваше да се държи студено, но не успя. Желаеше я до болка. Без дума, той я поведе към спалнята и тя го последва.
— Имаме две седмици, Мери — бяха единствените му думи. Това бе фатален срок за тях, повече от съдба. Ала не бяха в състояние да спрат. Не и докато не се наложеше.
Прекараха следобеда в леглото, любиха се и споделяха, скоро нямаше да имат нищо. Оставаха им две седмици. После всичко щеше да свърши.
Глава 18
Когато Стив се върна в Ню Йорк, веднага се обади в болницата, за да разбере дали Ана е на работа този
