ден. Дежурната сестра провери графика и го уведоми, че е свободна до вторник. Той самият трябваше да застъпи в понеделник по обяд. Сутринта тръгна към апартамента й да се види с нея. Фелиша бе на училище и той завари Ана сама, когато позвъни на вратата. Бе се обадил предварително, за да я предупреди, че идва, и тя изглежда много се зарадва, когато чу гласа му.
Но щом видя лицето му, разбра, че става нещо. Той изглеждаше по-сериозен от обичайното и бе притихнал, когато седна на дивана, докато тя му правеше кафе.
— Да попитам ли как беше? — попита тя тихо. — Или да смятам, че не е моя работа? — Не беше сигурна какво се е случило там, но по очите му разбираше, че нещо се е променило. Не беше й се обадил през целия уикенд. Знаеше, че той се е върнал в неделя вечерта, но не бе дошъл.
— Всичко е наред — отговори той, пое каната кафе от нея и я остави на масичката. — Не беше толкова лошо, колкото предишния път. Много разговаряхме.
— Приятелски или не? — попита тя.
Не сваляше очи от него, стараеше се да прочете по лицето му какво се е случило, но той бе непроницаем. Поддържаха връзка от четири седмици и въпреки че го познаваше добре, знаеше, че има случаи, когато той не допуска никого в душата си. Особено що се отнасяше до Мередит и до ситуацията в Калифорния. Тя не искаше да си пъха носа, но искаше да му помогне.
— Получи се разговор, струва ми се — отговори той, а после си пое дъх и се гмурна в дълбоките води. Знаеше, че ще му е трудно да й каже, но нямаше смисъл да отлага. Най-малко от всичко, искаше да я наранява. — Ана. — Само от начина, по който произнесе името й, косата й настръхна. Тя разбра какво ще последва. — Местя се там.
— Не бих нарекла тази новина хубава — спокойно отговори тя. После замря за миг, за да запази самообладание.
— Искам да кажа, сега. Скоро. След две седмици. Ще подам оставка.
— Намери ли си работа? — Усещаше как самообладанието й се разпуква, буквално се вцепени. На лицето й се изписа изражение на преследвано животно.
— Повече или по-малко. Открих място в спешно отделение. Не е нищо особено. Но засега ще свърши работа. Ти означаваш много за мен — той внимателно подбираше думите си, все едно бяха диаманти, но знаеше, че каквото и да каже, ще я нарани.
Ето защо искаше да приключи връзката им сега, вместо да го остави за по-късно. Разбираше, че се влюбва и точно затова реши да притисне Мередит да се съгласи да се пренесе при нея. Знаеше, че ако се забави, ще причини на Ана огромна мъка. Искаше да прекъсне връзката им, преди да я е наранил твърде силно, за да може да се възстанови.
— Трябва да го направя сега — продължи той. — Ако чакам още, ще стане още по-лошо. Не искам да съсипвам живота ти повече, отколкото го направих през последните четири седмици. Ние живяхме в свят на мечти. Мечтите на любовта. Искам да бъда тук с теб, да работя с теб, да спя с теб през нощта, да играя с Фелиша. Но не мога. Женен съм за Мередит, имаме петнайсет години зад себе си. Независимо колко отвратителна е ситуацията, трябва да си тръгна оттук и да се опитам да спася брака си.
— Тя иска ли го? — попита Ана.
Стоеше със скръстени ръце, някак прегърбена, сякаш стомахът я болеше или сърцето, и Стив се ненавиждаше за мъката, която й причиняваше.
— Съгласи се. Мисля, че като мен е наясно — ако чакаме още, всичко ще свърши. Това е последният момент за нас. Или трябва да го направим сега, или да се откажем. Не искам да се обвързваш с мен. Трябва да приемеш, че ще остана там. Прости ми, ако можеш. — Каза го нежно, но твърдо и за миг й се стори, че думите му ще я убият.
— Не е толкова лесно — изрече задавено, очите й се напълниха със сълзи. — Да те забрави човек е трудна задача. Понякога си негодник, но аз те обичам.
— Просто приеми, че съм негодник.
— Няма да е трудно — отвърна тя, искаше да прояви смелост, но той виждаше, че я убива. А за Фелиша дори не искаше да мисли. Обичаше и нея, тя бе малкото момиченце, което той никога не бе имал. Смяташе, че заслужаваше много повече, отколкото Ана можеше да й даде. Нуждаеше се от баща. Но той не можеше да изпълни тази роля, тъй като вече бе поел ролята на съпруг на Мери.
— Не знам какво да кажа — усещаше, че се задушава. — Обичам те. Искам да бъда с теб. Ако бях свободен и ти бе достатъчно глупава да ме приемеш, щях да се оженя за теб. Но не мога да ти го предложа. Мамя и себе си, и теб, като стоя тук. Но съм отговорен за Мери.
— Тя е щастлива жена — дрезгаво изрече Ана. А после допълни: — Ами ако не се получи? Ще се върнеш ли?
— Не — твърдо каза той и думите му прозвучаха сурово, дори за самия него. Не искаше да й дава никаква надежда. Нямаше да бъде честно. Защото с малко късмет щеше да остане с Мери. А ако не се получеше, Бог знае какво щеше да предприеме.
— В случай, че нищо не стане, ще направя нещо различно. Може би, както ти предложи, ще изкарам някоя година като шеф на клиника в слабо развита страна.
— Вие богатите момчета сте късметлии — с горчивина отбеляза тя. — Правите каквото искате, не ви се налага да сте загрижени, че трябва да храните някого, да плащате сметки или да поддържате децата си. Вие просто ставате, вземате си багажа и отивате, където ви видят очите.
— Не съм богато момче — възрази той. — Жена ми е богата. Много е различно. И каквото има, си е нейно. Не искам нищо от нея, освен деца, някой ден. Крада от теб, Ана, правя го от месец. Крада шанса ти да срещнеш подходящия мъж, някой, който може да се ожени за теб и да се грижи за Фелиша, да имаш още деца. Сега ти връщам живота и свободата.
— Колко благородно — тъжно отбеляза тя. — Имам ли право на глас? — попита след кратко мълчание, постепенно започваше да му се ядосва. От къде на къде той вземаше всички решения, особено това, което я засягаше най-много? Обичаше го повече, отколкото бе обичала някога. Наистина знаеше правилата от самото начало. Но просто не бе очаквала да се влюби в него до такава степен и толкова бързо. Затова сега й беше по-трудно да го пусне.
— Ти нямаш шанс с мен — категоричен бе Стив. — Можеш да ме мразиш, ако искаш, може никога повече да не ми проговориш. Но не можеш да повлияеш на решението ми да замина.
— Не бих си и представяла — откровено отвърна тя. — Нито бих искала. Винаги си бил свободен да направиш каквото искаш, същото важи и за мен. От самото начало знаех каква е уговорката. Просто не мислех, че ще заминеш толкова скоро. Предположих, че ще ти трябват месеци, за да си намериш работа, може би дори повече. Не си давах сметка, че можеш да решиш да тръгнеш, без да имаш работа или да приемеш такава, която е под квалификацията ти.
Това я накара да осъзнае колко силно иска той да спаси брака си, а Ана не смяташе, че си струва. По- важното обаче бе, че Стив държеше на това.
— Искаш ли да ми кажеш още нещо? — попита тя и се изправи.
— Не. Само, че те обичам, Ана. Искам за теб всичко най-хубаво. Искам да си щастлива без мен.
— Знам. Винаги съм го знаела. Никога не съм искала нищо от теб, освен да ми дадеш малко време. Ти бе като топло одеяло през зимата.
— А ти си много повече за мен. Искам да го знаеш. Наистина те обичам.
— И какво от това? Все пак заминаваш — при тези думи очите й плувнаха в сълзи. — Бащата на Фелиша също ме обичаше, но нямаше смелост да се изправи срещу родителите си. Може би ти нямаш куража да си признаеш, че с брака ти е свършено.
— Все още не знам. Затова отивам там. И ако е така, ще трябва да го приема.
Тя кимна и бавно тръгна към вратата, после я отвори. Стив искаше отново да я вземе в прегръдките си, да я целуне, да я люби, но я обичаше прекалено много, за да й причини това, затова с нежелание тръгна, без да откъсва поглед от нея, сякаш искаше да я запечата завинаги в паметта си. Щеше да е трудно да работи с нея през следващите две седмици, но поне можеше да я вижда.
Прекрачи прага, тя все още стоеше там, погледна го за последно и без да му каже дума, затвори вратата. Той остана отвън за момент, питаше се дали няма отново да отвори, чуваше я как плаче тихо от другата страна, но не почука, нито позвъни, не каза нищо, просто остана неподвижен. Ана не се появи повече и след няколко минути той тръгна бавно надолу по стълбите, обсебен от мисълта какво бяха
