повдигна въпроса за децата. Това бе част от неговия план за възстановяване на брака. Смяташе, че така връзката помежду им би укрепнала.
— Сега не е време да мислим за това — сопна му се тя, а наум се питаше къде е Кал по това време. По нейни изчисления той току-що бе пристигнал в Лондон. Бяха си обещали да не си звънят и тя се опитваше да сдържи обещанието, поне за момента. Стив не бе изкарал у дома и една нощ.
— Това е идеалният момент за бебе — настоя Стив. — Ти си доволна от работата си, а аз няма да съм толкова зает известно време. Ако не се чувстваш много добре през първите месеци, аз ще съм край теб. А ако остана в спешното отделение, дори мога да се грижа за бебето.
— Не искам бебе. Изобщо. Не го ли разбираш? — недоволно отвърна тя. Още не бе сигурна дали иска него самия, да не говорим за бебе. — Едно дете ще съсипе живота ми, ще усложни всичко. Не искам да се чувствам зле няколко месеца. Просто не го искам.
— Кога го реши? Имам предвид, че изобщо не искаш дете.
— Не знам — тя имаше уморен вид. Нервите й бяха опънати до крайност. Щяха да се преместват, той беше у дома, връзката с Кал бе приключила. Последното нещо, което тя искаше да прибави към нещастието си, бе бебе. — Не мисля, че някога съм искала. Ти просто не искаш да ме чуеш.
— Много приятна новина. Кога се местим? — смени темата той.
— Следващия уикенд — отговори тя и скочи внезапно, защото телефонът иззвъня. Някакво хлапе се опитваше да им продаде вестник, за който вече бяха абонирани.
— Вещите ни ще пристигнат от Ню Йорк след две седмици.
Той започваше работа в спешното отделение другия понеделник. Мередит имаше чувството, че около нея цари пълен хаос.
С облекчение отиде на работа, поне за момента не се налагаше да пътува. Цялата седмица получаваше факсове от Кал за потенциални клиенти и изследователски лаборатории, които бе посетил в Европа. Всичките факсове обаче бяха служебни, част от списъка за дистрибуция. Нито веднъж не й се обади.
В края на седмицата тя бе съсипана и изглеждаше зле. Бе загубила обичайния си изискан вид, нервите й бяха разбити и имаше чувството, че бъркотията, която създаваше Стив, непрекъснато превръщаше апартамента й в блато. Сякаш живееше в студентско общежитие, непрекъснато прибираше чорапи, ризи и панталони, пръснати из дневната, а представата му за елегантни обувки се оказа нов чифт маратонки „Найк“. Изведнъж всичко това започна да придобива значение за нея. Наум непрекъснато го сравняваше с Кал, който изглеждаше изискано и безупречно облечен, идеално изгладен от момента, в който ставаше сутринта до късно вечерта. Всичко, което той правеше и докосваше, бе спретнато като самата нея.
Съвсем естествено преместването им в края на седмицата беше истински кошмар. Новото легло, което бе поръчала, не пристигна. А преносвачите изпуснаха половината чинии, които бе купила в „Гъмпс“, и ги счупиха. Нямаше къде да спят, нито на какво да седнат, нямаха и достатъчно ядене.
— Хайде, скъпа, не го приемай толкова тежко. Ще се оправим, докато дойдат нещата ни от Ню Йорк. Ще се храним в хартиени чинии и ще купя сгъваемо легло.
Не така искаше да започне живота си, преди да започне да пътува до Пало Алто и обратно. Вече бе потисната от перспективата да прекарва час и половина в натоварения трафик, докато се добере дотам. А в неделя вечерта, докато седяха на пода и ядяха пица с ръце, тя установи, че й липсват децата на Кал. Ала не каза нищо на Стив. Нямаше начин да му обясни какво чувства.
Напрежението се засили, когато той постъпи на новата си работа. Както се оказа, го бяха подвели. Той бе човекът с най-ниското положение в спешното отделение. Дори сестрите имаха повече отговорности от него. Единственото, което правеше през първите две седмици, бе да прехвърля документи. Беше му много по-неприятно, отколкото казваше, а когато тя се прибираше вкъщи вечер, изтощена от работа и пътуване, той седеше пред телевизора, който бяха купили, с празен стек от шест бири. Беше толкова потиснат, че дори не приготвеше вечеря. Караха на китайска и мексиканска храна и пици.
— Това е отвратително — каза най-сетне една вечер Мередит, след като той бе имал изключително лош ден на работа, защото не бе правил нищо друго, освен да бави едно четиригодишно дете, чиято майка раждаше в този момент. — Ти мразиш работата си. Аз мразя да пътувам насам-натам.
— И започваме да се мразим един друг — завърши той вместо нея.
— Не съм го казала.
— Не, но е изписано на лицето ти. Отегчена си, когато се прибираш вечер вкъщи и си го изкарваш на мен. Какво става?
Ала тя не можеше да му признае. Истината бе, че Кал й липсваше, а приспособяването към живота със Стив бе по-трудно, отколкото си бе представяла. Бе живяла пет месеца и половина сама, от които два и половина — с Кал, и нещо у нея се бе променило. Не се чувстваше същия човек, както когато живееха в Ню Йорк заедно. Сега всичко у Стив я дразнеше.
— Просто не искам да живея като на бивак и да спя на пода — каза тя, — нито пък да пътувам до Пало Алто всяка сутрин.
— А аз мразя и работата си, и този апартамент — допълни той. — Въпросът е, какво правим един за друг? Харесвах много неща у теб, Мери. Ума ти, външния ти вид, търпението ти, чувството ти за хумор. Ти си толкова потисната напоследък, че просто пускаш отрова.
Беше напълно вярно и тя се почувства виновна.
— Съжалявам, Стив. Ще стане по-добре, обещавам.
Проблемът обаче беше, че не се получаваше. А когато Кал се върна от Европа след четири седмици, отношенията с него се влошиха още повече. Той се отнасяше към нея като към враг или непознат човек. Все едно през последните четири седмици бе й затворил вратата завинаги. Бе се надявала да бъдат приятели, такива, каквито бяха в началото. Но си даде сметка, че между тях се бяха случили твърде много неща. Твърде много любов, надежда, загуби и разочарование. Кал очевидно й бе ядосан заради края на връзката им. И разочарованието се бе превърнало в ярост. През четирите седмици, които бе прекарал в Европа, бе обезумял от случилото се. Изпитваше известно облекчение, когато всеки ден си го изкарваше по малко на нея. Като че ли се наслаждаваше да я измъчва. Постоянно я дразнеше, искаше й доклади и проекти по десет пъти на ден, оспорваше всичките й изводи и мнения. На една от срещите на управителния съвет почти се изпокараха, което не се бе случвало никога преди, и по-късно тя го нахока, а това я накара да се почувства като опърничава жена.
— Не давам и пет пари, дори да не си съгласен с мен, Кал. Можехме да го обсъдим насаме, не беше необходимо да ме унижаваш публично.
— Приемаш го много навътре, Мередит — грубо се сопна той и напусна като вихър кабинета й.
Но непрестанното му лошо настроение и заяждането ставаха очевидни за всички. Техните колеги не разбираха причините, но все пак се питаха дали той няма да я уволни. Същия въпрос си задаваше и тя. Изглежда бе решил да си отмъсти. Но самият той се разкъсваше от самообвинения, тъй като не бе я помолил да се омъжи за него по-рано. Наистина тогава бе твърде уплашен, за да се обвърже, и твърде влюбен, за да позволи връзката да му се изплъзне. Съмняваше се, че чувствата й са се променили заради лоялността й към Стив, но се питаше дали би се чувствал по-добре, ако бе така. А повече от всичко друго той мразеше да губи.
— Май си в страхотно настроение — отбеляза Стив саркастично, когато тя се прибра у дома същата вечер. Бе необходима само една капка, за да прелее чашата, и това стана, щом тя остави куфарчето си.
— Истината е, че не съм — злобно отвърна тя. — Имах отвратителен ден. Мразя живота си. Усещам, че губя контрол. Как мина твоят ден?
— По-добре. Но не кой знае колко. Днес лекувах хемороиди, вадих дъвка от ухото на едно дете и поставих шина на счупен пръст. Предполагам, че мога да получа Нобелова награда за това. — Той беше на петата си бира, пристигането на мебелите се отлагаше заради наводненията в Оклахома.
— Защо не се преместим на хотел, докато дойдат? — предложи тя, когато Стив я уведоми за забавянето.
— Защото това ще ни превърне глезльовци. Защо да не можем да спим на пода няколко седмици? Знаеш ли, хората са живели и преди да се появят леглата и диваните.
— Изморена съм от този бивак тук. — Тя просто нямаше сили за това. Нито с него, нито с когото и да
