било друг. Бе ядосана на Кал заради държанието му към нея. Бе приел поведението на обидено дете и тровеше всекидневието й в офиса. В момента нищо в живота й не вървеше гладко.
— Писна ми от недоволството ти — процеди през зъби Стив, а тя го изгледа с пълно отвращение.
— Съжалявам. Просто не мога да направя нищо повече в момента. Опитвам се, но ми е трудно. Това проклето пътуване в двете посоки ме убива. Защо не потърсим къща в Пало Алто?
— Защото не може целият проклет свят да се върти около теб, Мередит. Ако някога получа прилична работа тук, трябва да съм близо до болницата. Не мога да пътувам един час в задръстване, за да стигна до пациентите си.
— Бих казала, че дете с дъвка в ухото може да почака ден-два, докато стигнеш там.
Тази остра забележка бе съвършено необичайна за нея и след няколко минути Стив излезе ядосан от апартамента, а когато се върна, бе пиян, бе пил нещо повече от бира — три текили и едно бренди. Но тя не му каза и дума. Лежеше на сгъваемото легло, което той бе купил, и се преструваше, че спи. Но от излизането му, тя не бе престанала да плаче.
Не така искаше да живее. Приятелството се бе изпарило, липсваше съчувствие, както и другарство. Вече почти не се любеха, а когато това се случваше, все едно го правеха с непознат. И двамата бяха живели много по-пълноценно напоследък, но никой от тях не намираше сили да изрече истината. Просто оставаха да лежат самотни и нещастни, а стените помежду им ставаха все по-високи. Единственото по-лошо нещо от април бе май. Въпреки хубавото време изглежда над живота им бяха надвиснали буреносни облаци. През по-голямата част от времето те се избягваха.
А когато мебелите им най-сетне пристигнаха, те не донесоха желания уют. Наподобяваха реликва от изгубен свят и сякаш никой от тях не пасваше на апартамента. А според мнението на Мередит жилището изглеждаше угнетяващо.
В края на май бяха готови да се убият един друг и тя вече обмисляше да напусне работа. Ставаше все по-невъзможно да работи с Калан.
— Какво искаш от мен? — попита я една вечер Стив. — Дойдох тук да спася брака ни. Приех работа, която ненавиждам, защото исках да бъда с теб. Отказах се от всичко, което обичах в Ню Йорк. А ти се държиш отвратително от деня, в който дойдох. Защо ме мразиш толкова много, Мери?
Трагедията бе, че го мразеше най-много, защото той не бе Калан. А истината бе, че не го мразеше всъщност. Просто вече не го обичаше и не можеше да понесе, че трябва да се изправи пред тази истина. Бе ядосана на всички, главно на себе си заради случилото се. Но времето ги бе отнесло като бурна река и предишното разбирателство вече не можеше да се открие. Когато се огледаше край себе си, виждаше единствено развалините на брака си.
— Не те мразя, Стив — рече тя тихо. — Просто съм нещастна.
— И аз — призна той тъжно.
На следващия ден я чакаше, когато тя се върна след работа. Както в старото време й бе приготвил вечеря. А когато й сипа чаша вино с яденето, сподели с нея решението си.
— Заминавам, Мери.
Гласът му бе нежен, заприлича й на мъжа, когото помнеше. През последните два месеца бе съвсем различен. Държаха се като първобитни хора един с друг. Между тях се бяха появили прекалено много резервираност и разочарование.
— За къде?
Тя изглеждаше объркана. Но той вече бе наясно. Най-сетне бе взел решение, то не го правеше щастлив, но сега се чувстваше по-добре.
— Връщам се в Ню Йорк.
— Кога?
— Утре.
— Утре? Защо?
Мередит бе поразена.
— Защото всичко свърши. И двамата го знаем, но никой от нас няма куража да направи първата стъпка. Бракът ни не е полезен за никого от нас. Не знам какво ще правиш с работата си. Това засяга теб, ако там не върви. Но аз не мога да остана повече тук. Не можем да продължаваме също така да сме женени.
— Сериозно ли говориш? — Тя бе вцепенена. Бе го използвала като боксьорска круша, но никога не й бе минавало през ум, че той може да я напусне.
— Напълно сериозен съм.
— Ами работата ти?
— Подадох оставка тази сутрин. Ще бъда по-полезен да навивам бинтове за Червения кръст. Повярвай ми, няма да им липсвам.
— Ще се върнеш ли в травматологичното отделение?
— Не мисля. Обадих се днес на някои хора в Ню Йорк. Искам известно време да поработя като доброволец, най-вероятно в слаборазвити страни или някъде в някой по-изостанал район у нас, например в Апалачите. Още не знам. Ще поговоря с тях, когато се върна, и ще разбера дали могат да ме използват.
— Ти мразиш да вършиш подобна работа — припомни му тя и той й се усмихна тъжно. Бе толкова красива, но вече не бе негова. Стив я бе изгубил, когато тя си тръгна от Ню Йорк, но тогава не бе го разбрал. Знаеше го обаче сега. И най-сетне искаше да се изправи пред истината. Длъжен бе.
— Мисля, че пораснах — изрече той спокойно. — Струва ми се, че за известно време ще бъда готов да върша тази работа, имам чувството, че трябва да върна нещо на човешката раса, няма цял живот да кърпя потрошени тела.
— Ами ние?
— Не мисля, че понятието ние съществува вече. Дори съм сигурен в това. Ето защо си тръгвам.
— Не искам да си тръгваш — сълзите потекоха по бузите й, тя протегна ръце към него, обзета от паника.
Той бе единственото, което имаше на този свят, нямаше семейство, нито приятели тук. Вече и Кал не й принадлежеше. Нямаше никого. Само Стив, а той й казваше, че всичко е свършило. Чувството бе ужасяващо.
— Не мога да остана тук. Мери. Не е хубаво за никого от нас.
— Искаш ли да напусна и да дойда с теб? — попита тя, но Стив поклати глава в знак на отрицание.
— Не, не искам. Ти имаш свой живот тук. Аз — не. Винаги можеш да разчиташ на мен. Където и да съм, ако имаш нужда от мен, ще дойда. Недей да забравяш изминалите петнайсет години, Мери. Но аз не мога да издържам повече. Край. — Тонът му бе на спокоен човек, получил облекчение, и бе сигурен, че когато тя се приспособи, ще изпита същото облекчение. — Съжалявам, мила — нежно изрече накрая.
— Не ме напускай — прошепна Мередит.
— Не ми казвай това. — Той заобиколи масата и я прегърна, но нищо от действията, думите или предложенията й не можеше да го разколебае.
— Кога тръгваш? — попита го.
— Утре сутринта.
— Ами нашите инвестиции, дела ти от парите за апартамента? Не можеш просто да изчезнеш. Трябва да обмислим всичко това. Обади ли се на адвокат?
Не можеше да повярва на ушите си.
— Не, не съм се обаждал на адвокат. Можеш да го направиш, когато решиш. И не искам да обмислям нищо — нито за инвестициите ни, нито за апартамента ни. Тези пари са спечелени от теб, не от мен. Те са твои. Не искам нищо, Мери. Исках теб. Но това е минало.
— Не мога да повярвам — тя бе стресната от решението му. — Наистина ли го искаш?
— Да. Трябваше да го направим преди месеци, когато ти си намираше извинения да не дойдеш в Ню Йорк. Не исках да си дам сметка за случващото се, не мисля, че и ти си си давала.
Той не я попита имала ли е връзка, въпреки че започваше да подозира нещо подобно. Но сега явно бе приключила. Тя изглеждаше самотна и нещастна като него. Не й разказа за Ана. Това вече не бе важно и не искаше да я наранява. За него бракът им бе свършил и Ана принадлежеше на миналото, освен това връзката им не бе повлияла на брака му. Дори го бе вдъхновила да се опита да го спаси. Но вече знаеше, че
