— Толкова ли много бързате, мастър Дик? — запита Грийншив.
— Да, добри ми приятелю — отговори Дик. — Защото в този дом живее дамата на сърцето ми. А какви могат да са хората, които я обграждат нощем тайно? Неприятели, разбира се.
— Ако Джон се върне скоро — отвърна Грийншив, — лесно ще се разправим. Надали са повече от четиридесетина души според разстоянието между постовете им; а както са се пръснали, двадесет души ще ги разгонят като врабци. Само че, мастър Дик, щом тя е в ръцете на сър Даниъл, не е голяма беда, ако попадне в други ръце. Кои ли ще са те?
— Подозирам лорд Шорби — отговори Дик. — Кога дойдоха тия хора?
— Те се показаха, мастър Дик — каза Грийншив, — след като вие се прехвърлихте през стената. Не бях полежал и минута на нея, когато забелязах как първият разбойник пропълзя край ъгъла.
И последната светлинка в малката къща бе вече угаснала, докато газеха из пяната на разбиващите се о брега морски вълни, и беше невъзможно да се предвиди кога обсадителите ще започнат нападението си. От двете злини Дик предпочиташе по-малката. Предпочиташе Джоана да остане под покрива на сър Даниъл, вместо да попадне в лапите на лорд Шорби; и бе решил да се притече на помощ на обсадените, ако домът бъде нападнат.
Но времето минаваше, а наоколо не се забелязваше никакво движение. Всеки четвърт час около градинските стени се повтаряше все същото подсвирване, сякаш вождът искаше да провери бдителността на подчинените си. Нищо друго не нарушаваше тишината около малкия дом.
Най-после подкрепленията на Дик почнаха постепенно да пристигнат. Денят беше още далеко, когато двадесетина души се бяха вече спотаили край него в гъсталака.
Като раздели хората си на два отряда, Дик тръгна с по-малкия, а по-големия повери на Грийншив.
— Слушай, Кит — каза му той, — заведи хората си до най-близкия ъгъл на стената към брега. Подреди ги добре и чакай, докато чуеш, че нападам откъм другия край на градината. Искам да заловя ония покрай брега, защото съм уверен, че там е вождът им. Останалите ще се разбягат. Нека бягат. А сега, момчета, никой да не хвърля стрела, — може да ударите някого от нашите. Уповавайте се само на мечовете си и действувайте само с тях; ако победим, обещавам на всеки от вас по жълтица, щом получа имението си.
От страшната сбирщина на сломени от живота хора — крадци, убийци и разорени селяни, — които Дъкуърт бе събрал, за да отмъщава, най-смелите и опитни бойци бяха тръгнали като доброволци с Ричард Шелтън. Но задължението да следят движенията на сър Даниъл из градеца Шорби дотегна още отначало на буйния им нрав, а напоследък дори почнаха гласно да роптаят и да заплашват, че ще се разотидат. Изгледите за ожесточена схватка и възможен грабеж възстановиха сега доброто им настроение и те почнаха да се готвят весело за бой.
Когато захвърлиха дългите си наметки, някои останаха в прости зелени ризи, други в дебели кожени ризници; мнозина имаха под качулките си железни шлемове; а въоръжението им — мечове, кинжали, няколко ловни копия и дузина лъскави алебарди — би им позволило да се сражават дори с редовна феодална войска. Като скриха из храсталака лъковете, колчаните и наметалата си, двата отряда тръгнаха решително напред.
Щом стигна отвъдната страна на къщата, Дик строи шестима бойци на двадесет ярда от стената и застана на няколко стъпки пред тях. След това с дружен боен вик всички се втурнаха към врага.
Пръснати далеко едни от други, сковани от студ и нападнати изневиделица, противниците наскачаха смутени и не знаеха какво да правят. Преди да се съвземат или да разберат колко и какви са нападателите им, същият боен вик долетя и откъм другия край на градината. Те сметнаха, че са загубени и се разбягаха.
Така двата малки отряда от Черната стрела се срещнаха при градинската стена към морето и заградиха част от непознатите между два огъня; останалите неприятелски бойци се разбягаха на вси страни и се пръснаха в тъмнината.
Но битката все пак едва започваше. Макар да имаха предимство, защото изненадаха неприятеля, Дик и неговите скитници бяха по-малобройни от нападнатите. Междувременно бе настъпил прилив; от брега бе останала само една тясна ивица; на това именно мокро бойно поле между връхлитащите морски вълни и градинската стена започна в тъмнината яростна и смъртоносна борба с неизвестен изход.
Непознатите бяха добре въоръжени; те се нахвърлиха безгласно срещу нападателите и схватката се превърна в редица единоборства. Дик, който се бе хвърлил пръв в битката, трябваше да се бие с трима души; един от тях повали още с първия удар, но другите двама го нападнаха така ожесточено, че без малко щеше да отстъпи пред ударите им. Единият, едър мъж, почти исполин, размахваше леко като пръчица огромния си меч. Дик беше почти беззащитен със своята алебарда пред този дългорък противник; ако и вторият нападател се бе присъединил към първия със същото ожесточение, младежът несъмнено би бил повален. Но вторият, много по-дребен и бавен, се поспря малко, за да се огледа в тъмнината и да се ослуша как върви боят.
Исполинът продължаваше да използува предимството си, а Дик продължаваше да отстъпва, като издебваше удобен момент, за да го удари. Острието на огромния меч блесна и се спусна; момъкът отскочи встрани, после се втурна напред, размахвайки алебардата си встрани и нагоре. Чу се предсмъртен рев и докато раненият успее да вдигне страхотното си оръжие, Дик го повали с два нови удара.
В следния миг той започна да се бори при по-равни условия с втория си противник. Бяха почти на един ръст и при все че противникът му, ловък и бърз фехтовчик, сражавайки се със сабя и кинжал срещу алебарда, имаше предимство във въоръжението, Дик го превъзхождаше по пъргавина. Отначало никой не спечели предимство; но по-възрастният се възползува неусетно от увлечението на младежа и го отведе, накъдето искаше; Дик разбра изведнъж, че са прекосили брега и се сражават до колене във вода, сред морските вълни. Тук пъргавината му беше безполезна; той се бе озовал изцяло във властта на своя противник; след малко бе напълно отделен от хората си и видя, че ловкият и опитен противник е решил да го отвлече все по-далеко и по-далеко.
Дик стисна зъби, решен да приключи веднага борбата; щом следващата вълна се отдръпна и ги остави на сухо, той се втурна напред, отклони с алебардата си един удар на своя противник и го сграбчи за гърлото. Неприятелят му падна по гръб, а Дик върху него и следващата вълна го покри веднага.
Докато врагът му беше още под водата, Дик изтръгна кинжала от ръката му и се изправи победоносно.
— Предай се! — каза той. — Подарявам ти живота.
— Предавам се — отговори другият, застанал на колене. — Ти се сражаваше като всички младежи — неумело и безразсъдно, но кълна се във всички светни, сражаваше се храбро!
Дик се върна на брега. Тук нощната битка още продължаваше, без да се разбере кой ще надделее; звън от удряща се стомана, стонове и бойни възгласи се сливаха с грохота на вълните.
— Заведи ме при водача си, младежо — каза победеният рицар. — Това клане трябва да се прекрати.
— Сър — отговори Дик, — ако тия храбреци имат изобщо някакъв водач, той е недостойният джентълмен, който разговаря с вас.
— Прибери псетата си тогава, а аз ще заповядам на моите слуги да се оттеглят — отговори другият.
В гласа и държанието на този противник имаше такова благородство, че Дик прогони веднага всякакви опасения за предателство.
— Оставете оръжието, момци! — извика непознатият рицар. — Аз се предадох при обещание да ми подарят живота…
Непознатият говореше така властно, че битката престана почти веднага.
— Лоулес — извика Дик, — жив ли си?
— Да — извика Лоулес, — жив и здрав.
— Запали фенера — каза Дик.
— Нима сър Даниъл не е тук? — запита рицарят.
— Сър Даниъл ли? — повтори Дик. — Не дай боже да е! Тежко ми, ако е тук.
— Тежко ли ви, прекрасни сър? — запита другият. — Та ако вие не сте от хората на сър Даниъл, признавам, че нищо не разбирам. Защо се нахвърлихте тогава върху моята засада? За каква разпра? Защо трябва да сме в свада, млади и прекалено избухлив приятелю? И за какво? А за да не разпитвам повече,
