кажете на кой достоен джентълмен се предадох?
Дик още не бе отговорил, когато съвсем наблизо в тъмнината се разнесе нечий глас и един мъж с бяла кокарда с черни ивици застана почтително пред говорещия.
— Милорд — каза той, — ако тия хора са неприятели на сър Даниъл, то наистина е жалко, че влязохме в бой с тях, но десеторно по-зле е и те, и ние да стоим тук. Ако не са мъртви или глухи, пазачите на къщата трябва да са чули олелията отпреди четвърт час и незабавно да са дали сигнал на своите хора в града; така че, ако не се махнем веднага, ще има да се разправяме с нов неприятел.
— Хоксли е прав — добави лордът. — Какво ще кажете, сър? Накъде да тръгнем?
— Накъдето кажете, милорд — каза Дик. — Предполагам, че имаме основание да станем приятели и макар да се запознах малко грубо с вас, не ще продължа да се държа по същия невъзпитан начин. Да си подадем ръка на раздяла и да се срещнем пак, когато и където можете, за да се разберем напълно.
— Много сте недоверчив, моето момче — каза другият, — но този път недоверието ви е неуместно. Да се видим призори при кръста на Светата невеста. Да вървим, момци!
Непознатият изчезна с подозрителна бързина и докато хората на Дик бяха заети с обичайното си ограбване на мъртъвците, той обиколи още веднъж градината, за да огледа фасадата на къщата. В едно малко таванско прозорче се виждаше слаба светлинка, а тъй като тази светлинка сигурно можеше да се забележи от задните прозорци в градския дом на сър Даниъл, Дик разбра, че този именно сигнал бе изплашил Хоксли и че не след много войниците на Тънстолския рицар ще пристигнат тук.
Дик долепи ухо до земята; стори му се, че откъм града се чува звън на оръжие и глух конски тропот. Той се върна тичешком към брега. Тук работата беше вече свършена; последният труп беше ограбен и съблечен и четирима души го влачеха да го хвърлят в морето.
Малко по-късно, когато четиридесетина набързо стъкмени конници изскочиха в галоп от най-близките улички на Шорби, около малкия крайбрежен дом беше тихо и безлюдно.
В това време Дик и хората му се бяха върнали вече в пивницата „Козел и гайда“, за да подремнат преди утринната среща.
Глава III
Кръстът на Светата невеста
Кръстът на Светата невеста се намираше недалеко зад Шорби, в окрайнините на Тънстолската гора. Тук се срещаха два пътя: единият през гората откъм Холиуд; по другия, идващ откъм Райзинхъм, видяхме неотдавна как отстъпват в безредие останките от разбитата ланкастърска войска. На това място двата пътя се сливаха и спускаха по хълма към Шорби; малко по-назад на една могилка се издигаше старинен кръст, извехтял от дъждове и бури.
Тук именно към седем часа сутринта пристигна Дик. Беше все така студено; земята беше сребристосива от скреж, а на изток денят почна да настъпва сред златисто-пурпурни багри.
Дик седна на най-долното стъпало на кръста, загърна се в плаща си и се огледа внимателно на всички страни. Не чака дълго. По пътя откъм Холиуд се показа благородник в разкошна, бляскава броня, върху която имаше наметка от скъпи кожи. Великолепният му кон се приближаваше със спокоен, равен ход. На двадесетина ярда зад него следваше отряд копиеносци на коне; щом видяха кръста, те се спряха, а благородникът с наметката продължи сам.
Наличникът на шлема беше вдигнат; властното благородно лице подхождаше напълно на богатото облекло и въоръжение. Дик се посмути, когато стана от мястото си и пристъпи, за да посрещне своя пленник.
— Благодаря ви за точността, милорд — каза той, като се поклони ниско. — Ще бъде ли угодно на ваша светлост да слезе от коня?
— Сами ли сме тук, момко? — запита другият.
— Не съм толкова прост — отговори Дик — и ще призная на ваша светлост, че гората и от двете страни на кръста е пълна с мои момци, всички с оръжие в ръка.
— Постъпили сте разумно — каза лордът. — Много съм доволен от това, защото миналата нощ се сражавахте безразсъдно, като някой несвестен сарацин, а не като християнски воин. Но не на мене, победения, подобава да ви съдя.
— Вие бяхте наистина победени, милорд, щом чувствувате сам, че е така — отговори Дик, — но без помощта на вълните аз щях да съм по-зле от вас. Вие имахте щастието да ми оставите няколко белези от кинжал, които ще нося. Както и да е, милорд, струва ми се, че и опасността, и ползата от снощното безразсъдно сбиване на брега се паднаха на мене.
— Виждам, че сте много остроумен, щом говорите така шеговито за тази случка — каза непознатият.
— Не, милорд, не съм остроумен — отговори Дик, — нито се стремя да си предам някаква заслуга. Но като виждам сега на дневна светлина какъв храбър рицар се е предал — не на моето оръжие, а на съдбата, на тъмнината, на морските вълни — и колко лесно борбата би могла да вземе за неопитен боец като мене съвсем друг обрат, не се учудвайте, милорд, че съм почти смутен от победата си.
— Добре говорите — каза непознатият. — Как се казвате?
— Именувам се, с ваше позволение, Шелтън — отговори Дик.
— А аз се казвам лорд Фоксхем — добави другият.
— Тогава, милорд, вие сте опекун на най-прекрасната девойка в Англия — отговори Дик. — И в такъв случай аз няма да се двоумя какъв откуп да поискам за вас и за ония, които бяха пленени заедно с вас на брега. Аз ви моля, милорд, да благоволите милостиво да ми дадете ръката на моята любима, Джоана Седли; в замяна ще получите свободата си, свободата на вашите хора и ако желаете, моята признателност и преданост до гроб.
— Но нали ваш настойник е сър Даниъл? Така чувах да се разправя, ако вие именно сте синът на Хари Шелтън — каза лорд Фоксхем.
— Ще благоволите ли да слезете от коня, милорд? Тогава ще ви разкажа подробно кой съм, какво е моето положение и защо дръзвам да правя такива искания. Моля ви се, милорд, седнете на това стъпало, изслушайте ме докрай и ме съдете снизходително.
С тези думи Дик подаде ръка на лорд Фоксхем, за да му помогне да слезе от коня; отведе го при кръста на могилката; настани го на мястото, гдето сам бе седял преди малко; застана почтително пред благородния си пленник и му разказа всичките си преживелици до събитията от вчерашния ден.
Лорд Фоксхем го слушаше внимателно и когато Дик свърши, му каза:
— Мастър Шелтън, вие сте един безкрайно щастлив, но и нещастен младеж; щастието ви е било заслужено, а нещастието съвсем незаслужено. Обаче не унивайте, защото си спечелихте приятел, комуто не липсва нито власт, нито доброжелателство. При все че на човек с вашия произход не подобава да дружи със скитници, признавам, че сте храбър и почтен, опасен в бой и учтив в мир, младеж с отличен нрав и смело държане. Що се отнася до именията ви, няма да ги видите, докато не стане нов преврат; докато властвуват ланкастърци, от имота ви ще се ползува сър Даниъл. И въпросът за девойката, на която съм настойник, не е лек; обещал съм я на един благородник, мой роднина, по име Хемли; това обещание е отдавнашно…
— А сега, милорд, сър Даниъл я е обещал на лорд Шорби — прекъсна го Дик. — И при все че това обещание е съвсем отскоро, то има най-много изгледи да се изпълни.
— Прав сте — възрази негова светлост. — И тъй като аз съм ваш пленник, комуто сте обещали само едно: да му пощадите живота, а пък и девойката е за нещастие в чужди ръце, давам съгласието си. Помогнете ми с вашите юнаци…
— Милорд — извика Дик, — та това са същите скитници, за чиято дружба ме упрекнахте.
— Няма значение какви са, щом умеят да се бият — отвърна лорд Фоксхем. — Помогнете ми и ако освободим девойката, давам ви честната си рицарска дума, че тя ще се омъжи за вас!
Дик преви коляно пред пленника си, но лордът скочи пъргаво от мястото си в подножието на кръста, вдигна младежа и го прегърна като син.
— Хайде — каза той, — щом ще се жените за Джоана, трябва още отсега да станем приятели.
Глава IV
„Добра надежда“
