способността си да въдворява тишина.
— Помолих да дойдеш тук, защото си любимата ми ученичка. Не! Не казвай нищо — спря я госпожица Матисън, когато Нел наведе лицето си към нея. Очите й бяха пълни със сълзи. — Учителите не би трябвало да имат любимци, но аз наближавам момента, в който трябва да изповядам всичките си грехове, така че слушай.
Зная, че имаш тайна, Нел, макар че не мога да си представя каква, зная също, че тайната ти те е направила различна от която и да е друга моя ученичка. Чудя се, какво мислиш да правиш с живота си, когато напуснеш тази Академия и навлезеш в света, както съвсем скоро трябва да стане?
— Ще положа Клетвата, разбира се, веднага щом стана на необходимата възраст. Предполагам, че също ще трябва да изучавам изкуството на програмирането и как се правят интерактиви. Някой ден, разбира се, след като стана една от поданичките на Нейно величество, бих искала да си намеря добър съпруг и може би да отгледам деца…
— О, я стига — прекъсна я госпожица Матисън. — Ти си млада жена — разбира се, че мислиш дали да имаш деца — всяка млада жена мисли за това. Не ми остава много време, Нел, и трябва да свършим с онова, по което приличаш на всички други момичета, и да се съсредоточим върху разликите.
В този момент старата дама с изненадваща сила стисна ръката на Нел и леко повдигна глава от възглавницата. Многобройните бръчки по челото й станаха по-дълбоки и тъмните й очи напрегнато заблестяха.
— Съдбата ти е белязана по някакъв начин, Нел. Зная го още от деня, в който лорд Финкъл-Макгроу дойде при мен и ме помоли да те приема — дрипаво отрепско момиченце — в Академията си.
Можеш да се опитваш да се държиш като всички — ние се опитахме да те направим като всички — можеш да се преструваш, че си като всички, ако настояваш, можеш даже да положиш Клетвата, — но всичко това е лъжа. Ти си различна.
Тези думи разтърсиха Нел като внезапен студен вятър, носещ чист планински въздух, и отнесоха приспивния облак на сантименталността. Сега тя стоеше разкрита и изключително уязвима. Но това не й бе неприятно.
— Предлагате ми да напусна гръдта на племето, което ме осинови, така ли?
— Предлагам ти да си една от малцината, които са над племената. Освен това вече определено не се нуждаеш от каквато и да е гръд — отвърна госпожица Матисън. — След време ще разбереш, че това племе е също толкова добро, колкото всяко останало — всъщност, по-добро от повечето. — Госпожица Матисън дълбоко въздъхна и като че ли се разтвори в завивките си. — Не ми остава много. Затова ме целуни и върви по пътя си, момиче.
Нел се наведе и притисна устни към бузата на госпожица Матисън, която изглеждаше съсухрена, но се оказа изненадващо мека. После, тъй като не искаше да си тръгне толкова изведнъж, тя обърна глава и за няколко секунди я отпусна на гърдите на госпожица Матисън. Старицата немощно я погали по косата.
— Сбогом, госпожице Матисън — каза Нел. — Никога няма да ви забравя.
— Нито пък аз — промълви госпожица Матисън, — макар да признавам, че това не означава много нещо.
Пред дома на управителя Муър здраво стоеше много голям вихрогон, подобен на кръстоска между першерон и малък слон. Това беше най-мръсното нещо, което Нел бе виждала през живота си — дори само покриващата го мърсотия трябва да тежеше стотици килограми и миришеше на екскременти и застояла вода. В ставата между две съседни плочки на бронята се беше заклещила вейка от черница с листа и няколко плода, а от глезените му се нижеха дълги клонки равнец.
Управителят седеше насред бамбуковата си горичка, обгърнат в броня на хоплит, също толкова покрит с мърсотия, която го правеше двойно по-голям и голата му глава изглеждаше абсурдно малка на фона на огромното му тяло. Беше свалил шлема си и го бе захвърлил в езерото, където плаваше като изкормен корпус на дреднаут. Управителят изглеждаше много изтощен и зяпаше с празен поглед без да премигва към някаква лиана, която бавно, но неумолимо изтласкваше глицинията. Веднага щом видя изражението на лицето му, Нел му направи чай и му го донесе. Муър протегна към малката алабастрова чаша бронираните си ръкавици, които биха могли да смачкат камък, все едно че е изсъхнал хляб. Вътрешността на дебелите цеви на оръжията, вградени в бронята му, бяха покрити със сажди. Той пое чашата от ръцете на Нел с точността на робот-хирург, но не я вдигна към устните си. Навярно се страхуваше, че от изтощение може да блъсне порцелана в зъбите си или дори да се самообезглави. Очевидно се успокояваше просто като държи чашата и гледа към парата, издигаща се от повърхността на чая. Ноздрите му се разшириха веднъж, после още един път.
— Дарджийлинг7 — каза той. — Подходящо име. Винаги съм си мислил за Индия като за по-цивилизовано място от Китай. Сега трябва да изхвърля всички видове китайски чай. Време е да премина на индийски. — Той се подсмихна.
Бели следи от засъхнала сол се спускаха от ъгълчетата на очите към косата му. Дълго време беше яздил с шлем на главата. На Нел й се искаше да е можела да види управителя да се носи из Китай на бойния си вихрогон.
— За последен път се оттеглих — поясни той и кимна по посока на Китай. — Свърших малко консултантска работа за един господин там. Сложна личност. Вече е мъртъв. Имаше много лица, но сега ще остане в историята като поредния проклет китайски воин, който не е постигнал успех. Забележително е, мила — каза той и за първи път погледна към Нел, — колко много пари можеш да спечелиш като отблъскваш прилива. Накрая трябва да се измъкнеш, докато още можеш. Не е много достойно, но пък предполагам, че консултантите нямат достойнство.
Нел не можеше да си представи, че управителят Муър иска подробно да разговаря за последните събития, затова промени темата.
— Мисля, че най-после разбрах какво се опитвахте да ми кажете преди няколко години за това какво е да си интелигентен — рече тя.
Управителят мигновено просия.
— Радвам се да го чуя.
— Викитата имат сложен морален кодекс. Развил се е от моралната низост на предишни поколения, също както първите викторианци са били предхождани от джорджианци и периода на Регентството. Представителите на старата гвардия вярват в този кодекс, тъй като са стигнали до него със собствен опит. Те възпитават й децата си да вярват в този кодекс… — но децата им вярват в него поради съвсем различни причини.
— Вярват в него — отвърна управителят, — защото са научени да вярват в него.
— Да. Някои от тях изобщо не му се противопоставят — превръщат се в ограничени хора, които могат да ти кажат в какво вярват, но не и защо. Други виждат лицемерието на обществото и се разбунтуват — като Елизабет Финкъл-Макгроу.
— По кой път възнамеряваш да поемеш ти, Нел? — заинтригуван попита управителят. — По пътя на съглашенството или на бунта?
— По нито един. И двата са ограничени — те са само за хората, които не могат да се справят с противоречията и двусмислиците.
— О! Отлично! — възкликна управителят. Сякаш за да подчертае думите си, той удари по земята със свободната си ръка и вдигна дъжд от искри.
— Подозирам, че тъй като е интелигентен, лорд Финкъл-Макгроу вижда цялото лицемерие на обществото, но въпреки това държи на принципите му, защото като цяло така е най-добре. Подозирам също, че се е тревожил как най-добре да внуши тази позиция на младите хора, които не могат да разберат като него историческите й основания — този факт обяснява защо се интересува от мен. „Букварът“ може да е бил негова идея — първи опит систематично да започне да действа в тази насока.
— Графът внимателно разиграва картите си — отвърна управителят Муър, — и затова не мога да кажа дали предположенията ти са верни. Но признавам, че са логични.
— Благодаря ви.
— Какво възнамеряваш да правиш сега, когато сглоби всички късчета от мозайката? Още няколко години образование и лустро ще ти позволят да положиш Клетвата.
