— Темата ме изпълва с такава неизразима скръб, че не мога да пиша за това. А сега, хайде да поработим по Тюринговия механизъм.
Тъй като опитът й да въздейства на чувствата му завърши с неуспех, Нел започна с нещо друго: правеше се на глупава. Рано или късно херцогът щеше да се раздразни. Но той винаги се държеше с нея ужасно търпеливо, дори след двайсетото повторение на „Можете ли пак да ми го обясните с други думи? Все още не мога да го разбера“. Естествено, доколкото знаеше Нел, той се намираше някъде високо, почукваше по стената с окървавени пръсти и просто се преструваше на търпелив. Човек, заключен в кула години наред, би трябвало да се е научил на безкрайно търпение.
Тя се опита да му пише поезия. Той й отвръщаше с блестящи рецензии, но отклони предложението й да й прати свои стихове, като каза, че начинът им на общуване не е достатъчно подходящ за това.
На двайсетия й ден в тъмницата принцеса Нел най-после успя да отключи вратата. Вместо незабавно да избяга, тя отново се заключи и седна да обмисли следващия си ход.
Ако херцогът беше човек, трябваше да му съобщи, за да обмислят бягството си. Ако бе машина, това щеше да доведе до неприятности. Трябваше да определи самоличността му преди да направи следващия си ход.
Нел му прати ново стихотворение:
Отговорът дойде прекалено бързо и беше същият, както винаги:
— Наистина завиждам на умението ти да използваш думите. А сега, ако не възразяваш, да насочим вниманието си към вътрешността на Тюринговия механизъм.
Тя го бе изразила толкова явно, колкото смееше, а херцогът пак не беше схванал посланието. Трябваше да е машина.
Защо се опитваше да я измами?
Очевидно механичният херцог желаеше тя да научи какво представляват Тюринговите машини. Тоест, ако машината изобщо можеше да желае нещо.
В програмирането на херцога нещо трябваше да не е наред. Той го знаеше и се нуждаеше от човек, който да го поправи.
Когато Нел разбра всичко това, останалата част от историята за замъка Тюринг бързо се разви от само себе си. Тя се изплъзна от килията и тайно проучи замъка. Воините рядко я забелязваха и когато я виждаха, не бяха в състояние да импровизират — трябваше да се връщат при херцога, за да променя програмите им. Накрая принцеса Нел стигна до стая под вятърната мелница, в която имаше нещо като превключвателен механизъм, и успя да изключи Оста. Няколко часа по-късно пружините в гърбовете на войниците се развиха и всички те спряха на място. Целият замък замръзна, сякаш го бе омагьосала.
Сега вече можеше да обикаля спокойно. Тя отвори трона на херцога и откри под него Тюрингов механизъм. От двете му страни имаше тесни дупки, спускащи се право надолу през пода и в земята, докъдето стигаше лъчът на фенерчето й. Веригата, съдържаща програмата на херцога, висеше от двете страни в тези дупки. Нел се опита да хвърли вътре камъни и не успя да чуе как достигат дъното — веригата трябваше да е безкрайно дълга.
Високо в една от кулите на замъка принцеса Нел откри скелет, седнал на стол, прегърбен над отрупана с книги маса, Мишки, насекоми и птици бяха изяли плътта, но по масата все още имаше останки от сива коса и мустаци. Около шийните прешлени беше увита златна верига, носеща печат с буквата „Т“.
Тя прекара известно време в ровене из книгите на херцога. Повечето бяха тетрадки, в които е трябвало да скицира бъдещите си изобретения. Имаше планове за цели армии от Тюрингови машини, замислени така, че да се движат успоредно, както и за вериги, които можеха да се включват на повече от две положения, а също за механизми, способни да четат и пишат по двуизмерни, вместо по едноизмерни пластове вериги, и за триизмерна Тюрингова решетка, оформена като куб със страна километър и половина, през която да се движи Тюрингова машина.
Независимо колко се усложняваха изобретенията му, херцогът винаги намираше начин да симулира поведението им, като вкарва достатъчно дълга верига в някоя от традиционните Тюрингови машини. С други думи, макар че работеха по-бързо от първоначалния модел, успоредните и многоизмерните механизми всъщност не вършеха нищо различно.
Един следобед Нел седеше на любимата си морава и четеше за тези неща в „Буквара“, когато от гората се появи вихрогон без ездач и се спусна право към нея. Само по себе си, това не бе толкова необичайно — вихрогоните бяха достатъчно интелигентни, за да ги пращат да търсят определени хора. Но рядко ги пращаха да търсят Нел.
Вихрогонът галопираше към нея с пълна скорост, после рязко заби копита само на няколко крачки от Нел — номер, който лесно можеше да изпълни без ездач на гърба. Носеше писмо, написано от ръката на госпожица Ужасян: „Нел, моля те, ела незабавно. Госпожица Матисън помоли да присъстваш и няма време“.
Нел не се поколеба. Тя събра вещите си, напъха ги в малкото багажно отделение на коня и го яхна.
— Давай! — каза Нел. После се намести добре, стисна дръжките и прибави: — Неограничена скорост. — Секунди по-късно вихрогонът изминаваше разстоянията между дърветата с бързината на леопард.
От начина, по който минаваха тръбите, Нел предположи, че госпожица Матисън е включена в Захранването по два-три различни начина, макар че всичко дискретно беше скрито под многобройни одеяла, натрупани върху тялото й като въздушни пластове торта. Виждаха се само лицето и ръцете й и това за първи път от запознанството им напомни на Нел колко стара е всъщност госпожица Матисън. Силната й личност правеше сляпа и нея, и всички останали момичета за очевидните доказателства за възрастта й.
— Моля ви, оставете ни сами, госпожице Ужасян — каза госпожица Матисън и госпожица Ужасян предпазливо отстъпи назад, като по пътя си хвърляше неохотни и укорителни погледи.
Нел седна на ръба на леглото и внимателно вдигна едната ръка на госпожица Матисън от юргана, сякаш бе хербаризирано листо от някакво рядко дърво.
— Нел — заговори госпожица Матисън, — не губи последните ми няколко останали мига с любезности.
— О, госпожице Матисън… — започна Нел, но очите на старата дама се разшириха и тя отправи на Нел характерен поглед, упражняван през много десетилетия в класната стая, който все още не беше загубил
