в сънно състояние, после я върнахме във вашата колония. Когато сте правили секс с нея… — е, сам можете да се досетите за останалото.
— Вие ми давате тази информация, полковник Нейпиър, и аз съм ви благодарен, но тя само ме обърква още повече. Какво според вас е искало от мен Небесното кралство?
— Д-р Х. искал ли е нещо от вас?
— Да потърся Алхимика.
Полковник Нейпиър като че ли се стресна.
— Поискал е това от вас преди десет години?
— Да. С точно толкова думи.
— Това е изключително странно — измърмори полковникът след продължително мълчание, по-време на което си играеше с мустаците си. — Ние знаем за тази тъмна фигура само от около пет години и в действителност не ни е известно абсолютно нищо за него — освен че е майстор магьосник, който е в съзаклятие с д-р Х.
— Имате ли някаква друга информация…
— Повече нищо не мога да ви разкрия — рязко го прекъсна Нейпиър, очевидно вече и без това разказал прекалено много. — Но ни съобщете, ако го откриете. Хм, Хакуърт, едва ли има тактичен начин да отворя тази тема. Известно ли ви е, че жена ви се е развела с вас?
— А, да — тихо отвърна Хакуърт. — Предполагам, че съм го знаел. — Но до този момент не го беше съзнавал.
— Тя прояви забележително разбиране за продължителното ви отсъствие — каза Нейпиър, — но в един момент стана очевидно, че подобно на всички барабанчици, вие сте имали изключително безразборни полови връзки.
— Откъде е разбрала?
— Ние я предупредихме.
— Моля?
— По-рано споменах, че открихме някои неща в кръвта ви. Тези хемокули са специално предназначени да се предават чрез обмен на телесни течности.
— Откъде знаете?
Нейпиър за първи път прояви нетърпение.
— За Бога, човече, ние знаем какво правим. Тези частици са имали две функции: да се разпространяват чрез обмен на телесни течности и да взаимодействат с всекиго от вас. Когато разбрахме, етиката ни налагаше да го съобщим на жена ви.
— Разбира се. Това е справедливо. Всъщност, благодаря ви — каза Хакуърт. — И не ми е трудно да разбера чувствата на Гуен, когато е научила, че съм споделял телесни течности с хиляди барабанчици.
— Не трябва да се упреквате — рече Нейпиър. — Пратихме хора да проучат нещата там долу.
— Наистина ли?
— Да. Барабанчиците нямат нищо против. Нашите хора съобщават, че барабанчиците се държат като насън. Доколкото си спомням, точният израз беше „слабо очертани граници на самоличност“. Във всеки случай, вашето поведение там долу не е било непременно морално прегрешение — вие не сте бил господар на ума си.
— Казахте, че тези частици взаимодействат помежду си, така ли?
— Всяка от тях съдържа някаква лостова логика и памет — поясни полковникът. — Когато се срещат in vivo или in vitro, частиците се свързват и като че ли за няколко секунди обменят информация. В повечето случаи се разделят и отдалечават. Понякога остават свързани доста време и протича изчислителна дейност — можем да го кажем, защото лостовата логика излъчва топлина. После се отделят. Понякога двете частици тръгват по отделни пътища, друг път едната от тях умира. Но другата винаги продължава.
Смисълът на последното изречение не убягна на Хакуърт.
— Барабанчиците само помежду си ли правят секс или…
— Това веднага се запитахме и ние — каза Нейпиър. — Отговорът е „не“. Те правят секс с много, много други хора. Всъщност имат публични домове във Ванкувър. Обслужват особено тълпите от Аеродрума и метрото. Преди няколко години влязоха в конфликт с установените публични домове, защото не искаха за услугите си почти никакви пари. Вдигнаха цените си само, за да запазят мира. Но не искат пари — какво биха могли да правят с тях?
Новата територия, в която беше навлязла принцеса Нел, бе най-голямата и сложна от всички Вълшебни кралства в „Буквара“. Като прелисти страниците назад, за да се върне на първата панорамна илюстрация, тя преброи седем големи замъка, кацнали на планинските върхове, и разбра, че ще трябва да ги посети всичките и да направи по нещо сложно във всеки един от тях, за да си върне единайсетте откраднати ключа и да се сдобие с онзи, който й беше останал.
Направи си чай и сандвичи и ги отнесе в кошница на ливадата, където обичаше да чете сред дивите цветя. Без самия управител Муър неговият дом бе меланхолично място, а откакто не го беше виждала вече имаше няколко седмици. През последните две години все по-често го викаха по служба и той изчезваше (както предполагаше тя) във вътрешността на Китай за по няколко дни, а после и седмици, за да се върне потиснат и изтощен и да намери уединение в уискито, което поглъщаше в изненадващо умерени количества, но в безумна концентрация, и в среднощните концерти с гайда, които събуждаха всички в Давтейл и дори неколцина с лек сън в анклава Нова Атлантида.
По време на пътуването си от лагера на Мишата армия до първия замък Нел трябваше да използва всичките си умения за живот на открито, придобити през годините на скитане из Отвъдната земя: сражава се с пума, успя да избяга от мечка, прекосяваше потоци, палеше огньове, вдигаше си заслони. Когато Нел доведе принцеса Нел при древните, покрити с мъх порти на първия замък, слънцето блестеше хоризонтално оттатък моравата и въздухът стана малко хладен. Нел се загърна в термогенен шал и включи термостата на температура откъм студената страна на приятното — беше открила, че прекалената топлина притъпява остротата на ума й. В кошницата имаше термос с горещ чай с мляко, а сандвичите щяха да почакат известно време.
На най-високата от многобройните кули на замъка се виждаше четирикрила вятърна мелница, която се въртеше с постоянна скорост, макар че застанала на много метри под нея, принцеса Нел усещаше съвсем слаб ветрец.
В главната порта имаше по-малка врата с шпионка и с огромно Т-образно бронзово чукало отдолу, цялото обрасло с мъх и лишеи, от които формата му едва се различаваше. Принцеса Нел с огромно усилие удари с чукалото и като имаше предвид състоянието му, не очакваше резултат. Но едва прозвуча първият удар, когато шпионката се отвори и тя видя шлем: защото пазачът от другата страна беше облечен от главата до петите в ръждива и покрита с мъх бойна броня. Той обаче не каза нищо, просто гледаше принцеса Нел или поне така реши тя, тъй като не можеше да види лицето му през тесните прорези на забралото му.
— Добър ден — каза принцеса Нел. — Моля за извинение, но пътувам из тези земи и се чудя дали бихте били любезни да ми позволите да пренощувам тук.
Без да каже нито дума, пазачът затръшна шпионката. Нел можеше да чуе скърцането и дрънченето на бронята му, докато мъжът бавно се отдалечаваше.
Няколко минути по-късно го чу да се връща, само че този път шумът се бе удвоил. Ръждивите ключалки на вратата заскърцаха. Тя се отвори и принцеса Нел отстъпи назад, когато наоколо й полетяха люспи ръжда и парчета лишеи и мъх. На прага стояха двама мъже в брони и я канеха вътре.
Нел пристъпи през прага и се озова сред мрачните улички на замъка. Вратата зад нея се затръшна.
