бисквити и пресни плодове, която бе донесла от Давтейл, и поседя при него час. Разговаряше за нещата, за които обичаше да приказва той, докато видя, че вниманието му блуждае обратно към фантаскопа. Нел се сбогува и го целуна.
Тя включи воала си на най-високо равнище непрозрачност и се насочи към вратата. Харв импулсивно хвана кислородната си тръба и силно всмука няколко пъти, после я повика по име точно, когато се готвеше да излезе.
— Да? — попита Нел и се обърна към него.
— Нел, искам да ти кажа, че изглеждаш прекрасно — заговори той, — също като най-красивите викториански дами в цяла Атлантида. Не мога да повярвам, че си онази същата моя Нел, на която носех разни неща в стария апартамент — спомняш ли си онези дни? Зная, че пътищата на двама ни се разделиха още от онази сутрин в Давтейл, зная и че това е свързано главно с онзи „Буквар“. Просто искам да ти кажа, сестро, че макар понякога да говоря лоши неща за викитата, аз се гордея с теб и се надявам, че когато четеш онзи „Буквар“ — пълен с неща, които никога няма да успея да разбера и даже не бих могъл да прочета — ще си спомняш, че преди години братчето ти Харв го видя да се валя в канавката и си науми да го занесе на сестричката си. Ще си го спомняш ли, Нел? — С тези думи той пъхна кислородната тръба обратно в устата си и ребрата му започнаха да се надигат.
— Разбира се, че ще си спомням, Харв — отвърна Нел. Очите й се напълниха със сълзи и тя слепешком се върна обратно, за да прегърне подпухналото му тяло. Воалът закръжи като вода, лисната в лицето на Харв. Малките чадърчета се отдръпнаха, когато тя вдигна лицето му към своето и го целуна по бузата.
Воалът отново се оформи, щом Харв потъна обратно в дунапреновия дюшек — същият като дюшеците, които много години по-рано я бе научил да прави в синтетичния компилатор. Нел се обърна и изтича от стаята, разтърсвана от ридания.
— Имали ли сте възможност да разговаряте със семейството си? — попита полковник Нейпиър, който седеше до медиатронната маса в кабинета си в Атлантида/Шанхай. Хакуърт се намираше в кръчма в Атлантида/Ванкувър.
Вече сериозно навлязъл в средната си възраст, Нейпиър изглеждаше добре — видът му беше малко по- внушителен. Внимаваше за поведението си. Хакуърт за миг бе останал впечатлен, когато образът на полковника се материализира на медиатрона, после си спомни собственото си отражение в огледалото. След като се изми и оформи брадата си, която реши да поддържа, той осъзна, че и неговото държание се е променило. Макар че отчаяно се чудеше каква е причината.
— Мислех си, че първо ще науча какво се е случило, по дяволите. Освен това… — Хакуърт замълча. Беше му трудно да възстанови способността си за водене на разговор.
— Да? — с насилена проява на търпение каза Нейпиър.
— Сутринта приказвах с Фиона.
— След като сте напуснали тунелите ли?
— Не. Преди това. Преди да… преди да се събудя или там каквото беше.
Полковникът остана малко изненадан и мускулите на челюстта му потрепнаха няколко пъти. Той протегна ръка към чая си и разсеяно погледна през прозореца към гледката, разкриваща се от офиса му в Ню Шузан. От другата страна на Тихия океан, Хакуърт се задоволи да се загледа в тъмните глъбини на черната си бира.
— В момента Фиона и Гуендолин са в Атлантида/Сиатъл — на половин час път с метрото от сегашното ви местонахождение — каза Нейпиър.
— Разбира се! Сега те живеят — ние живеем — в Сиатъл. Знаех го. — Хакуърт си спомняше, че Фиона обикаляше из кратера на някакъв покрит със сняг вулкан.
— Ако сте останал с впечатлението, че напоследък сте бил във връзка с нея — за което, опасявам се, не може да става и дума, — това трябва да е станало чрез „Буквара“. Не успяхме да разчетем шифъра на сигналите, предавани от Пещерата на барабанчиците, но анализът на излъчванията предполага, че през последните десет години сте прекарали много време в интерактиране.
— Десет години!?
— Да. Но вие със сигурност трябва да сте го подозирали.
— Чувствам това време като десет години. Усещам, че с мен са се случили толкова неща, колкото за десет години. Но инженерното полукълбо нещо не може да го проумее.
— Не сме в състояние да разберем защо д-р Х. би решил да изтърпите присъдата си сред барабанчиците — продължи Нейпиър. — Струва ни се, че най-ценно за него би трябвало да е вашето инженерно полукълбо, както сам се изразихте — известно ви е, че Небесните продължават да изпитват ужасен недостиг на инженери.
— Работех по нещо — каза Хакуърт. В главата му проблясваха образи на нанотехнологична система, възхитително компактна и изящна. Изглеждаше му изключително добра работа, нещо, каквото би могъл да създаде само, когато задълго се съсредоточеше. Например, ако беше затворник.
— За какво точно става дума? — с внезапно напрегнат глас попита полковникът.
— Не мога да си спомня — накрая отвърна Хакуърт и безпомощно поклати глава. Подробните образи на атоми и връзки в спомена му бяха заменени от тлъсто кафяво зърно, увиснало във въздуха като в картина на Магрит6. Сочна раздвоена заобленост, напомняща на задник, в единия край, сливаща се като зърно на женска гърда в другия.
— Какво се е случило, по дяволите?
— Преди да напуснете Шанхай, д-р Х. ви е включил в синтетичен компилатор, нали?
— Да.
— Каза ли ви какво вкарва в системата ви?
— Предполагам, че са били хемокулите на някакво описание.
— Преди да напуснете Шанхай ви взехме кръв.
— Нима?
— Имаме си начини — отвърна полковник Нейпиър. — Освен това подложихме на пълно изследване една от приятелките ви в пещерата и открихме в мозъка й няколко милиона нанообекта.
— Няколко милиона?
— Съвсем малки — успокоително каза Нейпиър. — Вкарани са чрез кръвта, разбира се — хемокулите циркулират в цялата кръвоносна система и преминават през капилярите в мозъка, където пресичат преградата кръв/мозък и мълниеносно се насочват към някой съседен аксон. Могат да наблюдават активността в аксона или да го възбудят. Всички тези обекти разговарят помежду си с видима светлина.
— Значи, когато съм сам, моите обекти просто разговарят помежду си — рече Хакуърт, — но когато се приближа до други хора с такива неща в мозъците си…
— Няма значение в чий мозък е обектът. Всички те безразборно разговарят помежду си и образуват мрежа. Събери неколцина барабанчици в тъмна стая и ето ти гещалт.
— Но интерфейсът между тези нанообекти и самия мозък…
— Да, признавам, че свързани със случайно избрани неврони, няколко милиона от тези неща осъществяват съвсем слаб интерфейс с нещо толкова сложно, колкото човешкия мозък — отвърна Нейпиър. — Ние не твърдим, че сте споделяли общ мозък с тези хора.
— И какво точно съм споделял с тях? — попита Хакуърт.
— Храна. Въздух. Приятелство. Телесни течности. Навярно чувства или общи емоционални състояния. Навярно и друго.
— Само това ли съм правил през тези десет години?
— Правил сте много неща — каза Нейпиър, — но сте ги правил в някакво несъзнателно, подобно на сън състояние. Бил сте като сомнамбул. Когато научихме за това — след биопсията на вашата приятелка троглодит, — ние разбрахме, че в известен смисъл вече не действате по собствена воля и създадохме ловец-убиец, който да открие и унищожи нанообектите в мозъка ви. Вкарахме го в системата на онази жена
