— По-добра връзка с колективното подсъзнание — отвърна Карл Холивуд. — Смятал е, че за развлекателната индустрия това ще е същото като философският камък за алхимията.
— А резултатите?
— Всички очакваме Миранда да се свърже с нас.
— Никаква вест ли нямате от нея?
— Само в сънищата си — каза Карл Холивуд.
Докато се пързаляше на запад, Нел можеше да зърне Шанхай само през вертикалните отвори между високите сгради на Икономическата зона Пудонг. Пудонг се издигаше от равнината на източния бряг на Хуанг Пу. Почти всички небостъргачи бяха от медиатронни строителни материали. Някои носеха модернизираните японски йероглифи, изпълнени в сложни цветови съчетания, но повечето надписи бяха с по-гъсто разположените, решителни йероглифи, използвани от китайците — огненочервени или черни на фон със същия цвят.
Англо-американците имаха своя Манхатън, японците си имаха Токио. Хонконг беше приятно място за работа, но като цяло имаше западняшки вид. Когато се бяха върнали в родината си, за да издигнат своя паметник на предприемачеството, отвъдокеанските китайци го бяха направили тук, при това по-голям, по- блестящ и несъмнено по-червен от който и да е друг град. Нанотехнологичната възможност за строеж на здрави постройки, които в същото време са по-леки от въздуха, се бе появила тъкмо навреме, когато всички последни оризища бяха изместени от огромни бетонни основи и над първото поколение от седемдесет- осемдесететажни сгради беше разцъфнал свод от леки постройки. Тази нова архитектура бе естествено голяма, елипсовидна и обикновено се състоеше от огромна, заобиколена с неон топка, набучена на шип, така че Пудонг беше по-голям и по-гъсто застроен на триста метра над земята, отколкото на равнището на улиците.
Гледката от върха на голямата арка на Високото шосе бе странно сплескана и бледа, сякаш цялата сцена бе втъкана в невероятно сложен брокат, оставен няколко десетилетия да събира прах и после закачен само на три метра пред Нел. Малко по-рано слънцето бе залязло и небето все още носеше оранжеви отблясъци, които помръкваха в лилав сумрак, разделен на неравномерни участъци от пет стълба дим, издигащ се право нагоре от хоризонта към тъмния небесен свод много километри на запад, някъде сред копринените и чаени райони между Шанхай и Съджоу.
Докато се спускаше по западния склон на арката и пресичаше крайбрежието на Китай, буреносният неонов облак над главата й постепенно я погълна и се разви в три измерения — а тя все още беше на няколко километра от него. Крайбрежните райони се състояха от безкрайни четири-пететажни бетонни блокове, които изглеждаха по-древни от Великата стена, макар че действителната им възраст не би могла да надхвърля няколко десетилетия. Краищата им откъм улицата бяха украсени с големи табла, някои от които медиатронни, но немалко просто нарисувани. През първия километър повечето от тях бяха предназначени за бизнесмени, току-що пристигащи от Ню Шузан и особено от анклава Нова Атлантида. От тези табла Нел заключи, че посетителите от Нова Атлантида играят важна роля за разцвета на казината и публичните домове, и от стария вид, и от по-новите сценарийно-фантастични емпории, в които човек можеше да е звезда в пиеса, написана от самия него. Нел намали скоростта, за да разгледа някои от рекламите и запомни адресите на онези, които изглеждаха особено нови или добре изпълнени.
Все още нямаше ясен план. Знаеше само, че трябва решително да продължава напред. Тогава младите мъже, които разговаряха по клетъчните си телефони на тротоарите, щяха да продължават да я заглеждат, но нямаше да й досаждат. В момента, в който спреше или проявеше дори най-незначителна неувереност, те щяха да й се нахвърлят.
В гъстия влажен въздух край Хуанг Пу се рееха милиони тонове въздушни шамандури и Нел чувстваше, че всеки килограм от тежестта им притиска ребрата и раменете й, докато обикаляше нагоре-надолу по крайбрежната магистрала и се мъчеше да поддържа скоростта и измамния си целеустремен вид. Това беше Крайбрежната република, в която като че ли нямаше други установени принципи, освен че парите говорят и че е добре да забогатееш. Всяко племе на света сякаш имаше тук свой небостъргач. Някои като Нова Атлантида не водеха активна политика и просто използваха големината и великолепието на сградите си като стимул за самите себе си. Други като бурите, персите и евреите се стремяха към дискретен подход, а в Пудонг всичко дискретно бе повече или по-малко невидимо. Трети — мормоните, Първата разделена република и самата Китайска крайбрежна република — използваха за реклама всеки квадратен сантиметър от медиатронните си стени.
Единствената филозона, която като че ли не оценяваше космополитната атмосфера на града, беше самото Небесно кралство. Нел стигна до неговата територия, половин пресечка, заобиколена със стена, покрита с гипсова мазилка, тук-там с кръгли порти и със стара триетажна сграда вътре, изпълнена в стил Мин — със стрехи, които се извиваха нагоре в ъглите, и изваяни дракони по върха на покрива. Мястото бе толкова малко в сравнение с останалата част на Пудонг, че човек едва ли не можеше да се спъне в него. Портите бяха пазени от мъже в брони, вероятно подпомагани от други, не толкова явни защитни системи.
Нел беше почти сигурна, че скрито я следят поне трима млади мъже, които бяха тръгнали след нея още при влизането й от крайбрежието — и искаха да разберат дали наистина е тръгнала нанякъде, или само се преструва. Вече бе стигнала от единия бряг до другия и се правеше на туристка, която просто иска да види Дигата отвъд реката. Сега се връщаше обратно към центъра на Пудонг, където по-добре можеше да се преструва, че има някаква работа.
Когато минаваше покрай величествения вход на един от небостъргачите — сграда на Крайбрежната република, а не варварска територия — тя позна медиаглифната й емблема от една от рекламите в началото на града.
Нел поне би могла да попълни молба, без да се ангажира. Това щеше да й позволи да убие около час в относителна безопасност. Както отдавна я бе научил Доджо в друг контекст, важното беше да не спира — без движение не можеше да направи каквото и да е.
Уви, кабинетът на мадам Пинг бе затворен. В дъното светеха светлини, но вратите бяха заключени. Нел не знаеше дали да се смее или тревожи — кой бе чувал за публичен дом, който затваря след мръкване? Но пък това бяха само административните офиси.
Тя се помота във фоайето няколко минути, после се качи на един от асансьорите. Точно когато вратите се затваряха, някой скочи във фоайето и натисна бутона, за да ги отвори. Млад китаец с дребно, слабо тяло, голяма глава, добре облечен, с документи в ръце.
— Извинете ме — каза той. — Желаете ли нещо?
— Тук съм, за да се кандидатирам за работа — отвърна Нел.
Погледът на мъжа се плъзна по тялото й с безпристрастен професионализъм, почти напълно лишен от похот, като започна и свърши с лицето й.
— Като изпълнителка — отбеляза той. Интонацията му се колебаеше някъде между въпрос и твърдение.
— Като сценаристка — поправи го тя.
Мъжът неочаквано се усмихна.
— Имам умения, които подробно ще обясня — добави Нел.
— Ние си имаме сценаристи. Свързваме се с тях по мрежата.
— Изненадана съм. Как е възможно сценарист от Минесота да осигурява на клиентите ви персонализираните услуги, които желаят?
— Вие почти сигурно бихте могли да получите работа като изпълнителка — увери я младият мъж. — Още от тази вечер. С добра заплата.
— Само като гледах таблата по пътя насам, успях да разбера, че клиентите ви не плащат за тела. Плащат за идеи. Това е вашата добавена стойност, нали?
— Моля? — отново се усмихна младежът.
