— Вашата добавена стойност. Причината, поради която можете да взимате повече от някой бардак, извинете за израза, е, че вие предлагате фантастичен сценарий, съобразен с изискванията на клиента. В това отношение мога да ви бъда от полза — заяви Нел. — Познавам тези хора и мога да ви донеса много пари.
— Познавате тези хора ли?
— Викитата. Виждам ги като на длан — отвърна тя.
— Моля, елате вътре — покани я младият мъж и посочи към диамантоидната врата с червен надпис „МАДАМ ПИНГ“. — Бихте ли желали чай?
— Има само две индустрии. Така е било винаги — каза мадам Пинг, внимателно хванала прелестната порцеланова чаша за чай в съсухрените си пръсти с петсантиметрови нокти, разперени като на хищна птица, свила криле след дълъг и тежък ден на реене из въздушните течения. — Материалната индустрия и развлекателната индустрия. Първа е материалната индустрия. Тя поддържа живота ни. Но сега, когато имаме Захранването, производството на неща е лесно. Това вече не е много интересен бизнес.
След като хората имат нещата, които им трябват, за да живеят, всичко останало е развлечение. Всичко. Това е бизнесът на мадам Пинг.
Мадам Пинг имаше кабинет на сто и единайсетия етаж с чудесен директен изглед към Хуанг Пу и Шанхай. Когато нямаше мъгла, тя можеше да вижда дори фасадата на театъра си, който се намираше на странична улица на няколко пресечки от Дигата. Медиатронният навес над входа му блестеше сред сиво- кафявите клони на стар явор. На прозореца беше монтиран телескоп, насочен към входа на театъра. Когато забеляза любопитството на Нел, тя я покани да погледне през него.
Нел никога не бе гледала през истински телескоп. Той се местеше, фокусът се разстройваше, увеличението не беше голямо и се въртеше трудно. Но въпреки всичко това, качеството на образа бе много по-високо от това на снимките и тя бързо забрави къде е, като го въртеше назад-напред из града. Видя малкия анклав на Небесното кралство в центъра на стария град, където двама мандарини стояха на зигзаговиден мост над езерце и съзерцаваха ято златни шарани. Сребърните им бради се спускаха над пъстрата коприна на реверите им и сапфирените копчета на шапките им проблясваха, когато кимаха с глава. Нел се загледа във високата сграда по-навътре в сушата, очевидно чуждестранно представителство, в което някакви евроси провеждаха коктейл и на балкона стояха гости с чаши вино в ръце. Накрая насочи телескопа към хоризонта над огромните, опасни, управлявани от мафиотски триади предградия, в които насилствено бяха изхвърлени милиони шанхайски бедняци, за да се освободи място за небостъргачите. Зад тях се виждаха истински селскостопански земи, геометрична мрежа от канали и потоци, която искреше като златна решетка, отразявайки залеза, а отвъд тях, както винаги, няколко отделни стълба дим в далечината, където „Юмруците на справедливата хармония“ изгаряха кабелите на Захранването на чуждестранните дяволи.
— Ти си любопитно момиче — каза мадам Пинг. — Това е естествено. Но никога не трябва да позволяваш на когото и да е — особено на клиент — да забелязва любопитството ти. Никога не искай информация. Седи тихо и ги оставяй сами да ти я дават. Онова, което премълчават, ще ти подсказва повече, отколкото ще скрива. Разбираш ли?
— Да, мадам — отвърна Нел и направи реверанс на събеседничката си. Вместо да се мъчи да спазва китайския етикет и да обърка всичко, тя следваше викторианския, който постигаше същия резултат. За този разговор Хенри (младият мъж, който й бе предложил чай) й беше дал няколко твърди юки, които тя използва, за да си осигури подходяща дълга рокля, шапка, ръкавици и чантичка. Бе влязла вътре нервна и няколко минути по-късно разбра, че вече са взели решение да я назначат и че разговорът всъщност повече цели да я ориентира.
— Защо викторианският пазар е важен за нас? — попита мадам Пинг и впи в Нел проницателния си поглед.
— Защото Нова Атлантида е една от трите най-значителни филозони.
— Не е така. Богатството на Нова Атлантида е огромно, да. Но населението й е само няколко процента. Преуспяващият мъж от Нова Атлантида е зает и има съвсем малко време за фантазии. Разполага с много пари, нали разбираш, но и малка възможност да ги харчи. Не, този пазар е важен, защото всички останали — мъжете от всички други филозони, включително мнозина от Нипон — искат да приличат на викториански господа. Вземи например ашантите, евреите, Крайбрежната република. Носят ли народните си носии? Понякога. Обикновено обаче носят костюм във викториански стил. Носят чадъри от старата Бонд Стрийт. Имат книги с разкази за Шерлок Холмс. Играят във викториански интерактиви, а когато трябва да задоволят естествените си желания, идват при мен и аз им осигурявам фантазии, каквито първоначално искаха някои господа, дошли да душат оттатък Високото шосе. — Донякъде нетипично за нея, мадам Пинг наподоби с два от ноктите си крака и ги раздвижи по масата като потаен вики, опитващ се да се промъкне в Шанхай, без да го забележат на мониторите. Нел разбра намека й, покри устата си с ръка и се изкикоти.
— По този начин мадам Пинг прави магически фокус — тя превръща един-единствен задоволен клиент от Нова Атлантида в хиляда клиенти от всички племена.
— Трябва да призная, че съм изненадана — каза Нел. — Колкото и да съм неопитна в тези неща, предполагах, че всяко племе проявява различни предпочитания.
— Ние малко променяме сценария — поясни мадам Пинг, — за да отговорим на културните различия. Но историята никога не се променя. Има много хора и племена, но историята е една и съща.
Половиндневната бавна езда на изток ги отведе нагоре по склоновете на Каскадите, където вечно прииждащите от Тихия океан облаци изсипваха товара си от огромни количества влага. Дърветата бяха гигантски и се издигаха високо над главите им. Дънерите бяха покрити с мъх. Пейзажът представляваше шахматна дъска от древна гора, редуваща се с участъци, залесени през миналия век. Хакуърт се опитваше да насочва Похитител към тях, защото нямаше толкова храсталаци и се яздеше по-лесно. Минаха през останките на изоставен дървен град. Половината от къщите бяха малки дъсчени постройки, а останалите — покрити с мъх и ръждясали каравани. През мръсните им прозорци се виждаха избелели, еднотипни надписи: „ТОВА ДОМАКИНСТВО ЗАВИСИ ОТ ДЪРВЕНИЯ МАТЕРИАЛ“. От пукнатините на улиците растяха триметрови дръвчета. Боровинки и къпини стърчаха от водосточните тръби на къщите и гигантските стари автомобили, паркирани косо и със спаднали, напукани гуми се бяха превърнали в подпори за различни увивни растения. Минаха също през стар миньорски лагер, изоставен много отдавна. Като цяло следите от съвременно обитаване бяха малко. Къщите тук бяха в един и същи непретенциозен стил, любим на софтуерните ханове край Сиатъл. Групи от тях заобикаляха централно площадче с детска площадка, кафенета и магазини. Двамата с Фиона спряха на две такива места, за да разменят упета за кафе, сандвичи и сладки с канела.
Необозначените, пресичащи се пътеки бяха объркващи за всички останали, освен за местните. Хакуърт никога не бе идвал по тези места. Координатите ги бе взел от втората сладка с късметче в багажното отделение на Похитител, която далеч не беше толкова неразбираема, колкото първата. Нямаше как да каже дали наистина отива някъде. Убедеността му започна да се разколебава едва с наближаването на вечерта, когато вечните облаци станаха от сребристи тъмносиви и той забеляза, че вихрогонът ги отвежда все по- нависоко към по-рядко заселени земи.
После видя скалите и разбра, че е тръгнал по правилната пътека. Пред тях изникна стена от кафяв гранит, тъмна и влажна от кондензиращата се влага. Чуха я преди да я видят — тя не издаваше звук, но присъствието й променяше акустиката на гората. Мъглата се сгъстяваше и те почти не различаваха силуетите на ниските, възлести планински дървета, стигащи чак до върха на скалата.
Сред тези дървета стоеше фигура на човешко същество.
— Тихо — беззвучно прошепна на дъщеря си Хакуърт, после дръпна юздите на Похитител и вихрогонът спря.
