— Аз, разбира се, съзнавам, че имам благоприятни перспективи в Атлантската филозона — каза Нел, — но мисля, че за мен няма да е подходящо да тръгна по правия, тесен път! Сега заминавам за Китай, за да търся щастието си.
— Е — рече управителят Муър, — пази се от „Юмруците“. — Погледът му заблужда към очуканата му, мръсна броня и се насочи към плаващия шлем. — Те вече идват.
Най-добрите изследователи като Бъртън бяха полагали всички усилия, за да се слеят с околните. В този дух Нел спря при един обществен синтетичен компилатор, свали дългата си рокля и си избра нови дрехи — тъмносин, прилепнал по тялото гащеризон с пулсиращ, оранжев надпис, гласящ „СЛУЧВАТ СЕ ГАДОСТИ“. Тя размени старите си дрехи за чифт енергийни кънки и после се насочи право към Високото шосе. То се издигаше над земята в продължение на няколко километра и после в краката й се появи Икономическата зона Пудонг, а след това и Шанхай. Нел внезапно започна да набира скорост и трябваше да изключи енергията на кънките. Сега минаваше над оризищата. Вече беше сама в Китай.
Атлантида/Сиатъл беше проектиран като малък и практичен град — тесните, лъкатушещи протоци на пролива Пюджит, вече пълни с естествени острови, не оставяха много място за изкуствени. Затова го бяха направили дълъг, успореден на теченията и доста оскъден на паркове, морави, полета, ферми и провинциални имения. Голямата част от района на Сиатъл все още бе достатъчно богата и цивилизована и новите атланти не възразяваха да живеят там, а малките викториански мини-имения, особено на изток от езерото, бяха пръснати из усойните гористи царства на софтуерните ханове. Гуен и Фиона бяха наели къща в един от тези райони.
Тези малки анклави на Нова Атлантида изпъкваха от околната гора по същия начин, по който викарият в утринно палто и твърда яка би се отличавал в пещерата на барабанчиците. Преобладаващата архитектура сред онези, които не бяха възприели неовикторианските принципи, беше подземна, сякаш тези хора някак се срамуваха от собствената си човечност и не можеха да отсекат дори няколко от огромните ели, монотонно покриващи склоновете към замръзналия хребет на Каскадите. Полузаровените в земята сгради не бяха истински къщи, а отделни модули, пръснати тук-там и свързани с галерии или тунели. Залепени правилно един за друг или издигнати на възвишения, тези модули можеха да образуват стабилна къща, но за Хакуърт, който яздеше из областта на път към семейството си, всичко това беше потискащо и смущаващо. Десетте години сред барабанчиците не бяха променили неовикторианския му естетизъм. Не можеше да каже къде свършва едната къща и къде започва другата — всички те бяха свързани помежду си като неврони в мозък.
Въображението му като че ли отново овладяваше зрителната му кора — вече не можеше да вижда елите, а само аксони и дендрити, увиснали в черно триизмерно пространство, пакети от лостова логика, маневрираща сред тях като космически сонди, срещащи се и сливащи се сред нервните влакна.
Беше прекалено агресивно за бленуване и прекалено абстрактно за халюциниране. Мислите му се проясниха едва когато лицето му бе облъхнато от студена влага. Той отвори очи и разбра, че Похитител е спрял след излизането си от дърветата на покрит с мъх хребет. Под него се виждаше скалиста котловина с няколко настлани с камъни улици, зелен парк, покрит с червени гераниуми, черква с остър бял връх, варосани четириетажни джорджиански сгради, заобиколени с черни огради от ковано желязо. Защитната мрежа бе рядка и слаба — софтуерните ханове бяха поне също толкова добри в тези неща, колкото специалистите на Нейно величество и затова анклавите на Нова Атлантида в този район можеха да разчитат на съседите си да поемат на раменете си голяма част от този товар.
Похитител внимателно се спусна по стръмния склон, докато Хакуърт гледаше към малкия анклав и си мислеше колко познат му се струва. След напускането на барабанчиците не бяха минавали и десет минути без да изпита усещане за това, че вече е преживял тези неща и сега това чувство бе особено силно. Навярно се дължеше на факта, че до известна степен всички селища на Нова Атлантида си приличаха. Но той подозираше, че някак си е виждал това място по време на контактите си с Фиона през годините.
Прозвучаха един-два удара на камбана и от училището с куполовиден покрив започнаха да излизат момичета в карирани униформени поли. Хакуърт знаеше, че това е училището на Фиона и че тя не е съвсем щастлива там. След като ученичките се отдалечиха, той вкара Похитител в училищния двор и започна да обикаля около сградата, като надничаше през прозорците. Бързо откри дъщеря си, седнала на една от масите в библиотеката приведена над книга, очевидно някаква форма на наказание.
Ужасно му се искаше да влезе вътре и да я прегърне, защото знаеше, че е прекарала много мъчителни часове и че е самотна. Но се намираше в Нова Атлантида и трябваше да съблюдава определени норми на поведение. Всяко нещо с времето си.
Къщата на Гуендолин се намираше само на няколко пресечки. Хакуърт натисна звънеца, решен да спазва всички формалности, тъй като сега идваше като непознат.
— Мога ли да попитам с какво е свързано посещението ви? — попита прислужницата, когато Хакуърт постави визитката си върху подноса. Той не харесваше тази жена, която се наричаше Амилия, защото не я харесваше Фиона, а Фиона не я харесваше, защото Гуен й бе дала известна власт в къщата и Амилия обичаше да я упражнява.
Все пак се опита да не се обърква и се зачуди как е възможно да знае всички тези неща.
— Бизнес — любезно каза Хакуърт. — Семеен бизнес.
Амилия беше стигнала до средата на стълбите, когато погледът й най-после се спря на визитката му. Тя едва не изпусна подноса и трябваше да се хване за перилата с една ръка, за да не загуби равновесие. Прислужницата замръзна на място за няколко секунди, като се опитваше да устои на изкушението да се обърне и накрая му се поддаде. Лицето й изразяваше омраза, примесена с очарованост.
— Моля, изпълнете задълженията си — настоя Хакуърт, — и престанете с вулгарния драматизъм.
Унилата Амилия светкавично се изкачи по стълбите с картичката му. Последва продължителен приглушен смут. Няколко минути по-късно прислужницата се върна долу и го въведе в гостната. Хакуърт забеляза, че по време на отсъствието му Гуендолин е успяла да довърши дългосрочната стратегия за закупуване на мебели, над чието разработване бе прекарала толкова много време през първите години на брака им. Съпругите и вдовиците на тайните агенти от Протоколната служба могат да разчитат, че за тях ще полагат сериозни грижи и Гуен не бе оставила заплатата му да събира праха.
Бившата му жена предпазливо се спусна по стълбите и постоя около минута пред матовите врати на гостната, като надничаше към него през тънките завеси. Накрая влезе, без да среща погледа му, и седна на отдалечен стол.
— Здравейте, господин Хакуърт — каза тя.
— Госпожо Хакуърт. Или пак сте госпожица Лойд?
— Да.
— О, това ще ме затрудни. — Когато чу името госпожица Лойд, Хакуърт си помисли за времето, когато я беше ухажвал.
Поседяха заедно около минута в мълчание, вслушвайки се в тракането на големия часовник.
— Добре — заговори той, — няма да ви обременявам с обяснения за смекчаващи вината обстоятелства, както не искам и прошката ви. Честно казано, не съм сигурен, че я заслужавам.
— Благодаря ви.
— Бих искал да знаете, госпожице Лойд, че съчувствам на постъпките, които сте направили, за да получите развод и в това отношение не изпитвам никакви съжаления.
— Добре.
— Трябва също да знаете, че каквото и да е било, колкото и да е било непростимо, поведението ми не е било мотивирано от опит да отхвърля вас или брака ни. Всъщност, то изобщо не се е отразило на вас, а по- скоро на мен.
— Благодаря ви, че изяснихте този въпрос.
— Съзнавам, че колкото и да са искрени, всичките ми надежди да подновим предишната си връзка са безплодни и затова днес няма да ви безпокоя.
