вечерта и госпожа Куан постоянно пълнеше каната му, носеше му малки сладки, а когато се спусна нощта и в чайната се смрачи, украси краищата на масата със свещи, защото си спомняше, че обича да работи на меката им светлина. Китайците навън, отделени от него с едносантиметров диамант, го наблюдаваха е носове, сплескани в бели елипси в прозореца. Лицата им блестяха на светлината на свещите като зрели праскови, увиснали сред тучен тъмен листак.
Гладки арктически облаци бавно се носеха като снежни преспи в далечината — хиляда и петстотин километра, изглеждащи далеч по-малко, осветени, но не и затоплени от ниско розово-жълто слънце, което никога не залязваше. Фиона лежеше по корем на горното легло, гледаше през прозореца, наблюдаваше как дъхът й се кондензира по стъклото и после се изпарява в сухия въздух.
— Татко? — съвсем тихо каза тя, за да види дали е буден.
Той спеше, но бързо се събуди, сякаш сънуваше някой от онези сънища, които само се плъзгат под повърхността на съзнанието като въздушен кораб сред облаци.
— Да?
— Кой е Алхимика? Защо го търсиш?
— Предпочитам да не ти обяснявам защо го търся. Да речем, че имам да изпълнявам определени задължения. — Баща й изглеждаше по-погълнат от втората част на въпроса, отколкото бе очаквала, и в гласа му се долавяше съжаление.
— Кой е той? — внимателно настоя тя.
— О, виж, скъпа, ако знаех отговора, щях да го открия.
— Татко!
— Какъв човек е ли искаш да кажеш? За съжаление не зная почти нищо. Опитах се да извлека някои заключения от това какви хора го търсят, включително самия аз.
— Извинявай, татко, но какво отношение има характерът ти към този на Алхимика?
— Не една добре осведомени личности са стигнали до извода, че аз съм тъкмо онзи, който може да го открие, макар да не зная нищо за престъпници, шпионаж и така нататък. Аз съм просто инженер, специалист по нанотехнология.
— Това не е вярно, татко! Ти си нещо много повече. Знаеш толкова много истории — непрекъснато ми разказваше, когато те нямаше, спомняш ли си?
— Предполагам — странно неуверен, призна той.
— И аз четях всяка нощ. И въпреки че историите бяха за вълшебства, пирати, джинове и тям подобни, винаги усещах, че ти си зад тях. Като кукловод, който дърпа конците и дава на куклите гласове и самоличност. Затова смятам, че си нещо повече от инженер. Просто ти трябва вълшебна книга, за да се разкриеш.
— Хм… това е въпрос, по който не съм мислил — с внезапно развълнуван глас отвърна баща й. Тя устоя на изкушението да надникне над ръба на леглото и да погледне лицето му, което би го засрамило. Вместо това Фиона се сгуши под завивките си и затвори очи.
— Каквото и да мислиш за мен, Фиона — а трябва да отбележа, че съм приятно изненадан от доброто ти мнение, — за онези, които ме пратиха с тази задача, аз съм инженер. Без да съм арогантен, бих могъл да прибавя, че бързо съм напреднал в тази област и съм постигнал доста отговорно положение. Тъй като това е единствената особеност, която ме отличава от други хора, тя би трябвало да е единствената причина, за да ме изберат да открия Алхимика. От това заключавам, че самият Алхимик се занимава с нанотехнологични проучвания и че се смята, че разработва продукт, който интересува не една от Силите.
— За Семето ли говориш, татко?
Той замълча за миг. Когато отново заговори, гласът му бе висок и напрегнат.
— За Семето. Откъде знаеш за Семето?
— Ти ми разказа за него, татко. Обясни ми, че е опасно нещо и че Протоколната служба не трябва да допуска създаването му. Освен това…
— Какво освен това?
Малко оставаше да му напомни, че през последните няколко години сънищата й и всички истории от „Буквара“ са били изпълнени със семена: семена, от които израстваха замъци, драконови зъби, от които израстваха войници, семена, които се превръщаха в гигантски стъбла, водещи към алтернативни вселени в облаците, семена, давани на гостоприемни, бездетни двойки от странстваща старица, от които израстваха растения с големи шушулки с весели, подритващи бебета.
Но усещаше, че ако направо спомене за това, той ще затръшне стоманената врата пред лицето й — врата, която в момента мъчително бавно се открехваше.
— Защо смяташ, че Семената са толкова интересни? — попита тя.
— Интересни са по същия начин, по който е интересна мензурата с нитроглицерин — отвърна той. — Те са унищожителна технология. Повече не трябва да говориш за Семената, Фиона — агентите на „Криптнет“ могат да са навсякъде и да подслушват разговора ни.
Фиона въздъхна. Стига баща й да говореше свободно, тя усещаше в него мъжа, който й бе разказвал историите. Но когато стигнеше до определени въпроси, той спускаше булото си и ставаше просто поредния викториански господин. Това я дразнеше. Но чувстваше, че във всеки друг мъж, освен баща й, същата особеност можеше да е провокативна. Тази слабост бе толкова очевидна, че нито тя, нито която и да е друга жена беше в състояние да устои на изкушението да я проучи — през следващите няколко дни тази дяволита и мъчителна мисъл щеше да погълне много от мислите на Фиона, когато се срещнеха в Лондон с други представители на племето им.
След проста вечеря с бира и пай с месо в кръчма в покрайнините на Сити, те се отправиха на юг отвъд Тауър Бридж, минаха между разкошните сгради покрай десния бряг на реката и влязоха в Саутуърк. Както и в другите атлантски квартали в Лондон, кабелите на Захранването минаваха по каналите и под влажните сводове на мостовете и проникваха в сградите през малки дупки в основите. Малките стари къщи и апартаменти на този някога обеднял квартал бяха ремонтирани за млади атлантяни от цялата Англосфера, бедни на средства, но богати на надежди, които бяха дошли в големия град, за да преуспеят в кариерата си. Помещенията на долните етажи обикновено бяха кръчми, кафенета и мюзикхолове. Докато баща и дъщеря вървяха на изток, в общи линии успоредно на реката, блясъкът, толкова очевиден около моста, на места започваше да изтънява и старостта на квартала изпъкваше отдолу, също както се очертават кокалчетата на пръстите под опънатата кожа на свит юмрук. Между сградите край реката се разкриваха широки свободни пространства и позволяваха на Хакуърт и Фиона да гледат към другия бряг, потънал в привечерна мъгла, вече обагрена в карциногенните шарки на големите медиатрони.
Фиона Хакуърт забеляза сияние във въздуха, превърнало се в съзвездие, когато премигна и погледът й се фокусира. Смарагдово зелена точица докосна повърхността на окото й и постепенно се превърна в облак от светлина. Момичето премигна два пъти и точицата изчезна. Рано или късно тя и още много други щяха да попаднат в ъгълчетата на очите й и да й придадат странен вид. Фиона извади от ръкава си кърпичка и избърса очите си. Наличието на толкова много лазерни нанообекти я накара да осъзнае, че от няколко минути вървят из мъглата без да го е забелязала: влагата от реката се кондензираше около микроскопичните стражи на границата. Пъстра светлина смътно проблясваше зад мъглата пред тях и очертаваше каменна колона, забита по средата на пътя: криле на грифон, рог на еднорог, живи и черни на фона на зловещия космос. До камъка стоеше полицай и символично пазеше бариерата. Той им кимна и навъсено, но любезно измърмори нещо през ремъка на шапката си. Баща и дъщеря излязоха от Нова Атлантида и закрачиха в безвкусен анклав, пълен с недодялани отрепи, които се тълпяха и пееха пред входовете на кръчмите. Фиона зърна старо британско знаме, после осъзна, че краищата на кръста на св. Андрю са подсилени със звезди като бойния флаг на Конфедерацията. Тя сръга вихрогона си и почти се
