е на три или триста метра. Кърмчията изчака да стигнат до нея, после изключи двигателите. Лодката мигновено загуби скорост и се долепи до корпуса на големия кораб. Отгоре се спуснаха хлъзгави, мокри вериги и изплуваха пред погледа на Хакуърт като сияние, излъчвано от някакъв силно индустриализиран полубог, дрънчащи предвестници от желязо, които членовете на екипажа, екстатично отметнали глави назад, оголили гърла за това фетишистко откровение, посрещнаха с гърдите си. Те закачиха веригите за метални халки, забити в палубата. Окована, лодката се издигна от водата и започна да се изкачва нагоре по ръждивата стена, която се извисяваше в безкрайната мъгла. Внезапно се появи парапет, зад него открита палуба, тук-там източници на светлина, няколко червени въгленчета на пури, които се движеха из пространството. Когато слязоха, видяха, че наоколо са пръснати и други подобни лодки.
Думата „опасност“ не характеризираше точно репутацията на „Dramatis personae“ в атлантските части на Лондон, но това определение така или иначе винаги се използваше, прошепвано с високо вдигнати вежди и многозначителен поглед през рамо. Хакуърт бързо разбра, че човек може да получи лоша репутация, само защото му е известно съществуването на трупата — и в същото време беше ясно, че почти всички са чували за нея. За да не си навлича още презрение, той бе потърсил билетите сред други племена.
След всичко това ни най-малко не се изненада да види, че повечето от присъстващите са викторианци, при това не само млади ергени, а привидно почтени двойки, които крачеха по палубата с цилиндри и воали.
Фиона скочи от лодката още преди да я спуснат и изчезна. Тя се беше преоблякла, като замени пъстрия флорален мотив с бяло. Докато потъваше в мрака, интегралната й тиара сияеше като нимб. Хакуърт бавно обиколи палубата, наблюдаваше членовете на племето си и се опитваше да реши следния проблем: как можеше една двойка да се приближи достатъчно до друга, за да я разпознае, без самата тя да бъде разпозната. От време на време двойките едновременно се разпознаваха и трябваше да си кажат нещо: жените злобно се кикотеха, а мъжете гърлено се смееха и се наричаха един друг мошеници. Думите отекваха от палубата и потъваха в мъглата като стрели, забити в купчина памук.
От долните отсеци се носеше някаква усилена музика. Атонални акорди преминаваха през палубата като сеизмични трусове. Корабът беше товарен, в момента празен и подскачащ на вълните, изненадващо лек за нещо толкова голямо.
Хакуърт бе самотен и откъснат от цялото човечество, чувство, с което беше свикнал, нещо като приятел от детинство, живеещ в съседство. Бе открил Гуен по някакво чудо и за няколко години загуби връзка с този стар приятел, но сега двамата със самотата отново бяха заедно, разхождаха се и се чувстваха добре. Импровизиран бар по средата на палубата беше привлякъл десетина от събралите се, но Хакуърт знаеше, че не може да се присъедини към тях. По рождение не притежаваше способността да се вписва в обществото, както някои се раждат без ръце.
— Издигнал си се над всичко това, така ли? — попита някакъв глас. — Или навярно просто се дистанцираш?
Говореше мъж с клоунски дрехи. Хакуърт смътно разпозна в него рекламен фетиш на стара американска верига заведения за бързо хранене. Но костюмът беше подозрително дрипав, сякаш бе единственото облекло на бежанец. Целият беше в кръпки от памук, китайска коприна, черна кожа, пепелносиво райе и камуфлажен плат. Клоуна носеше интегрален грим — лицето му сияеше като на пластмасова играчка от предишния век с електрическа крушка в главата. Фактът, че говори, объркваше Хакуърт, все едно да гледа някое от онези анимирани компютърни изображения на преглъщащ човек.
— Участник ли си? Или зрител? — попита Клоуна и изпитателно погледна към Хакуърт.
Още откакто разбра (доста време по-рано), че тази работа с „Dramatis personae“ ще е някакъв театър, в който взимат участие и зрителите, той се страхуваше от този момент: неговата първа реплика.
— Моля да ме извините — напрегнато и не съвсем уверено отвърна Хакуърт, — това не е моята обичайна среда.
— Определено е така, мамицата му — каза Клоуна. — Сложи си това — продължи той и извади нещо от джоба си. После се пресегна към Хакуърт, който стоеше на два-три метра от него… но, удивително, дланта му се отдели от китката и полетя във въздуха. Покритата му със сажди бяла ръкавица се понесе като мръсна ледена топка, премятаща се в елипса между вътрешните планети. Пръстите му пъхнаха нещо в джоба на Хакуърт и после ръката се върна обратно, но тъй като той я следеше, тя описа плавна осмица във въздуха, преди да се залепи за китката си. Хакуърт разбра, че клоунът е механичен. — Сложи си ги и бъди самият себе си, господин отчужден самотен степен вълк замаян разсеян технократ рационалист шибан лайнар. — Клоуна се завъртя на пети. В дългите му обувки бе вградено някакво въртящо се устройство, така че наистина изпълни няколко пълни завъртания, преди да спре с гръб към Хакуърт и с шеметна скорост да се отдалечи. — Революционно, нали? — изръмжа той.
Предметът в джоба на Хакуърт се оказа чифт слънчеви очила: дъговидни, с пъстро, искрящо покритие, от онези, които бяха носили десетилетия по-рано непокорните ченгета с огромни патлаци в преждевременно прекратяваните телевизионни сериали. Хакуърт ги отвори и предпазливо си ги сложи. Когато приближи стъклата към очите си, можеше да види, че излъчват светлина — това бяха феноменоскопи. Макар и в този контекст, може би щеше да е по-подходяща думата „фантаскоп“. Образът постепенно изпълни погледа му, но нямаше да се фокусира, докато Хакуърт не си сложеше очилата докрай, затова той неохотно потъна в халюцинацията. Едва тогава рамките зад ушите му оживяха, разпънаха се, обхванаха задната част на черепа му и се сляха в едно като гумена лента.
— Откачете се — каза Хакуърт и продължи с поредица стандартни команди. Очилата не освобождаваха главата му. Накрая отнякъде високо зад него се спусна коничен лъч светлина и освети сцена. Включиха се прожектори и иззад завесата се появи мъж с цилиндър.
— Добре дошли на вашето представление — започна той. Можете да свалите очилата по всяко време, като осигурите постоянни овации поне от деветдесет процента от публиката. — После светлините и завесата изчезнаха и Хакуърт остана сам с онова, което беше видял преди, а именно кибернетично подсилено нощно виждане, представящо палубата на кораба.
Опита още няколко команди. Повечето феноменоскопи имаха прозрачен режим или поне частично прозрачен, който позволяваше на човек да вижда къде е. Но тези бяха упорито плътни и му показваха само медиатронен изглед от сцената. Разхождащите се и разговарящи посетители бяха представени от абсурдно свръхопростени телени рамки, видеотехнология, която не се използваше вече от осемдесетина години, очевидно предназначена да ядосва Хакуърт. Всяка фигура носеше на гърдите си голям плакат:
ДЖАРЕД МЕЙСЪН ГРИФИН III, 35 годишен.
(Твърде късно, за да стане интересен герой като вас!)
Племенник на лорд на справедливостта с ранг на граф.
(Не му ли завиждате?)
Женен за онази куха кучка от дясната му страна.
Те продължават с тези малки авантюри, за да избягат от осакатения си живот.
(А вие защо сте тук?)
Хакуърт погледна надолу и се опита да прочете плаката на собствените си гърди, но не можеше да го фокусира.
Когато обикаляше палубата, гледката се променяше. Имаше и стандартен интерфейс, който му позволяваше да „лети“ около кораба. Самият Хакуърт стоеше на едно място, разбира се, но гледката в очилата се отделяше от действителните му координати. Винаги, когато използваше този режим, в полезрението му се появяваше следното обяснение, изписано с гигантски, блестящи червени букви:
