Понякога я придружаваше анимация на някакъв вълшебник, седнал на върха на планина, който гледаше надолу към село с мръсни дребосъчета. Заради тази досада Хакуърт не използваше много често опцията. Но но време на първоначалното си разузнаване откри няколко интересни неща.
Нипонският младеж, който се беше побъркал и бе скочил зад борда, сега се срещна с група от неколцина души, които по някакво удивително съвпадение също бяха паднали от лодките си по пътя за насам и след спасяването им бяха започнали да излъчват пъстра светлина. На всички им се бяха явили видения, които настояваха да разказват на всеки срещнат. Тези хора се обединиха в зле организиран хор: всички едновременно викаха и разказваха за виденията, си, който очевидно бяха свързани помежду си — сякаш току-що се събуждаха от един и същи сън и еднакво лошо го описваха. Въпреки разликите си, те оставаха заедно, привличани от същата загадъчна магнитна сила, която караше лудите фанатици на уличните ъгли да издигат импровизираните си трибуни един до друг. Малко след като Хакуърт увеличи феноменоскопското им изображение, те започнаха да халюцинират за някакво гигантско око, което ги гледало от небесата, с черен клепач, покрит със звезди.
Хакуърт се отдръпна настрани и фокусира очилата върху друга голяма група: двайсетина по-възрастни хора, облечени в еднакъв елегантен стил с наметнати на раменете спортни пуловери и здрави обувки, плътно прилепнали по краката им, макар и с не много стегнато завързани връзки. Те се изсипваха от малък въздушен кораб, току-що кацнал на хеликоптерната площадка до кърмата. Корабът имаше много прозорци и бе покрит с медиатронни реклами за въздушни обиколки на Лондон. Когато слизаха на палубата, туристите се заковаваха на място и препречваха пътя на останалите. Екскурзоводката им, млада актриса с евтин дяволски костюм, допълнен с блестящи червени рога и тризъбец, трябваше да ги отведе по-надалеч в мрака.
— Това ли е Уайтчапъл? — с американски акцент попита един от тях, като посочи към мъглата. Тези хора очевидно принадлежаха към хартландското племе, преуспяваща, тясно свързана с Нова Атлантида филозона, която бе привлякла много отговорни, разумни, образовани, бели представители на средната класа от Средния Запад. Хакуърт се вслуша в тихите им разговори и откри, че идват от „Холидей ин“ в Кенсингтън, след като ги измамили, че ще ги заведат на тематична обиколка по следите на Джак Изкормвача в Уайтчапъл. Докато слушаше, дяволската екскурзоводка им обясни, че пияният пилот на въздушния им кораб случайно ги е довел в плаващ театър и че са добре дошли на шоуто, което скоро щяло да започне — безплатно (за тях) представление на „Котки“, най-дълго издържалият мюзикъл на всички времена, който повечето от тях вече бяха гледали през първата си вечер в Лондон.
Все още надзъртащ през подигравателните червени букви, Хакуърт направи бърза обиколка под палубата. Долу имаше дванайсет огромни отсека. Четири от тях бяха свързани в просторна театрална зала, други четири служеха за сцена и кулоари. Там откри дъщеря си. Тя седеше на трон от светлина и репетираше някакви реплики. Очевидно вече играеше основна роля.
— Не искам да ме гледаш така — каза тя и изчезна от полезрението на баща си с взрив от светлина.
Прозвуча корабната сирена. Звукът продължи да отеква тук-там от други кораби в този район. Хакуърт се върна към нормалния си изглед от палубата тъкмо навреме, за да види пламтящ образ, който се носеше към него: отново Клоуна, който очевидно притежаваше особената способност да се движи из полезрението на Хакуърт като призрак.
— Цяла нощ ли ще висиш тук горе и ще пресмяташ разстоянието до другите кораби според ехото? Или ще ми позволиш да те отведа до мястото ти?
Хакуърт реши, че ще е най-добре да не се ядосва.
— Моля — отвърна той.
— Добре тогава, ей го там — каза Клоуна и посочи с мърлявата си ръкавица към обикновен дървен стол точно пред тях. Хакуърт не вярваше, че наистина е там, защото до този момент не го беше забелязал. Но очилата не му позволяваха да се увери.
Той пристъпи напред като човек, който се насочва към тоалетната на тъмно, непознато място — с присвити колене, протегнати напред ръце, предпазливо местейки крака, за да не се блъсне в нещо. Клоуна се бе отдръпнал настрани и презрително го наблюдаваше.
— На това ли му викаш да се вживееш в ролята си? Да не си мислиш, че цяла нощ можеш да се измъкваш с научен рационализъм? Какво ще се случи, когато наистина започнеш да вярваш в онова, което виждаш?
Хакуърт намери мястото си точно там, където очилата му показваха, че се намира, но това не беше обикновен дървен стол — бе тапициран с дунапрен и имаше странични облегалки. Приличаше на стол в театър, но когато го опипа от двете страни, не откри други столове. Затова се отпусна и потъна в него.
— Ще ти трябва хей това — каза Клоуна и пъхна в дланта му тръбовиден предмет. Хакуърт тъкмо го разпознаваше като фенерче, когато точно под него се случи нещо шумно и внезапно. Краката му, които бяха стъпили върху дъските на палубата, сега висяха във въздуха. Всъщност, това се отнасяше за цялото му тяло. Под него се бе отворил капак и той пропадаше. — Приятно гледане — пожела му Клоуна, повдигна шапка и проследи с поглед пропадането му през бързо смаляващата се квадратна дупка. — И докато се носиш към центъра на земята с девет цяло и осем десети метра в секунда, я отгатни тази гатанка: можем да имитираме звуци, можем да имитираме образи, можем да имитираме дори вятъра, който шиба лицето ти, но как да имитираме усещането за пропадане?
От дунапрена на стола бяха израснали псевдоподи и обгърнаха кръста и бедрата на Хакуърт. Това бе добре, тъй като бавно се беше завъртял назад и скоро започна да пада с лице надолу, прелитайки през огромни аморфни облаци от светлина: стари полилеи, които „Dramatis personae“ бяха задигнали от изоставени сгради. Клоуна бе прав: Хакуърт определено пропадаше, усещане, което не можеше да се имитира с очила. Ако трябваше да вярва на очите и ушите си, той летеше към вратата на големия театър, който беше видял по-рано. Но той не бе пълен с редове кресла като обикновена театрална зала. Кресла имаше, но бяха безразборно пръснати наоколо. И някои от тях се движеха.
Подът продължаваше да се носи към него. Хакуърт наистина се уплаши и закрещя. После отново усети гравитацията, когато някаква сила започна да намалява скоростта му. Столът се завъртя и той гледаше нагоре към съзвездие от полилеи. Ускорението достигна няколко g. После се върна в нормалните граници. Столът се въртеше и феноменоскопът стана ярко, ослепително бял. От слушалките пулсираше бял шум, но когато започна да отслабва, Хакуърт осъзна, че това са аплодисменти.
Не можеше да види нищо, докато не си поигра с интерфейса, за да се върне към по-схематично виждане на театъра. После откри, че залата е приблизително наполовина пълна със зрители, които обикаляха наоколо, седнали на столовете си, и че няколко десетки от тях насочват фенерчетата си към него — това обясняваше ослепителната светлина. Намираше се на главната сцена и беше основната атракция. Зачуди се дали трябва да каже нещо. На очилата му се изписа реплика: „Много благодаря, дами и господа, че ми позволихте да намина. Тази вечер имаме за вас страхотно представление…“
Хакуърт се зачуди дали някак не е длъжен да прочете репликата. Но скоро фенерчетата се отдръпнаха от него и той видя, че от съзвездието полилеи започват да се сипят нови зрители. Като наблюдаваше падането им, Хакуърт осъзна, че и преди е виждал нещо такова в развлекателните паркове: това бе обикновено скачане с еластично въже. Просто очилата не показваха въжето, само за да усилят възбудата от преживяването.
На страничната облегалка на стола Хакуърт забеляза пулт за управление, който му позволяваше да обикаля из залата. Тя имаше конична форма с остър наклон към центъра. Тук би било трудно да върви пеш, но столът имаше мощни нанотехнологични двигатели и компенсираше наклона.
Театърът беше кръгъл, също като „Глобус“. Коничният под бе заобиколен от кръгла стена, тук-там осеяна с различни по големина отвори. Някои приличаха на вентилационни шахти, други бяха частни ложи или технически помещения, а най-голямата беше арката на сцената, заемаща една четвърт от пространството и в момента скрита зад завеса.
Хакуърт забеляза, че най-ниската и най-вътрешна част от пода е свободна. Спусна се надолу по склона и с удивление осъзна, че внезапно е потънал до кръста в болезнено ледена вода. Той превключи на задна скорост, но столът не се подчини.
— Право във водата! — триумфално извика Клоуна. Гласът му звучеше така, сякаш стоеше до него,
