относителните концентрации на безброй химически съставки, циркулиращи в кръвообращението му.
— Да — потвърди жената, — както, ако си в кръчма и те заговори привлекателен млад господин, думите, излизащи от устата ти, зависят от количеството алкохол, което си вкарал в системата си и разбира се, от концентрацията на естествени хормони — пак повтарям, не по обикновен, предварително установен начин — всички тези неща играят важна роля.
— Струва ми се, че започвам да схващам какво се опитваш да ми обясниш — кимна Хакуърт.
— Замести тазвечершното представление и информацията, течаща по мрежата, с молекулите в кръвообращението и ще разбереш — каза жената.
Хакуърт остана малко разочарован, че тя изоставя метафората с кръчмата, която незабавно му се бе сторила по-интересна.
— Отсъствието на предопределеност — продължи жената, — кара някои да подценяват целия процес. Но всъщност това е невероятно мощно средство. Някои хора го разбират.
— Мисля, че и аз разбирам — отвърна той и наистина отчаяно му се искаше да повярва, че разбира.
— И затова някои хора идват тук, защото търсят нещо — да речем, че се опитват да открият загубен любовник, да осъзнаят защо в живота им се е случило нещо ужасно, защо на света има жестокост или защо не са доволни от кариерата си. Обществото никога не е било в състояние да отговори на тези въпроси — такива въпроси не можеш просто да потърсиш в справочната база данни.
— Но динамичният театър позволява на човек да влезе в интерфейс с вселената от данни по по- интуитивен начин — отбеляза Хакуърт.
— Точно така — потвърди тя. — Радвам се, че го схващаш.
— Когато работех с информация, често ми се случваше да се стремя към такова нещо, макар да не го съзнавах напълно — каза той. — Но това надхвърля въображението ми.
— Откъде чу за нас?
— Спомена ми един приятел, който в далечното минало е бил свързан с вас.
— О? Мога ли да попитам кой? Навярно имаме общ приятел — каза жената, сякаш това беше чудесно.
Хакуърт усети, че се изчервява и изпусна дълбока въздишка.
— Добре — призна той. — Излъгах. Всъщност не ми беше приятел. Просто човек, при когото ме заведоха.
— А, ето че стигаме до въпроса — рече жената. — Знаех си, че с теб става нещо загадъчно.
Хакуърт се засрами и не знаеше какво да отвърне. Той сведе очи надолу към бирата си. Жената го гледаше и той усещаше погледа й като топлина на прожектор.
— Значи си дошъл тук да търсиш нещо. Нали? Нещо, което не можеш да откриеш в базата данни.
— Търся един човек, наречен Алхимика.
Внезапно блесна светлина. Онази страна на лицето на жената, която бе обърната към прозореца, ярко се освети като космическа сонда, огряна от слънцето. Хакуърт някак усети, че това не е ново представление. Той погледна към публиката и видя, че почти всички са насочили фенерчетата си към бара и наблюдават и слушат разговора му с жената. Очилата го бяха измамили, променяйки силата на видимата светлина. Актрисата също се бе преобразила — лицето й отново изглеждаше така, както при влизането й в бара и сега Хакуърт разбираше, че по време на разговора образът й в очилата му постепенно се е променял, захранван с информация от онази част на мозъка му, която реагираше при вида на красива жена.
Завесата се разтвори, за да разкрие огромен електрически надпис: „ДЖОН ХАКУЪРТ в ТЪРСЕНЕ НА АЛХИМИКА, в ролята на ДЖОН ХАКУЪРТ: САМИЯТ ТОЙ“.
Хорът запя:
Изведнъж нещо полетя към шията на Хакуърт. Докато гледаше през прозореца, жената бе хвърлила примка и сега като непокорно куче го извличаше през вратата на бара. Веднага щом излезе навън, пелерината й се изду като времеизкривителна експлозия и тя излетя на четири метра във въздуха с помощта на реактивни двигатели, някак си вградени в дрехите й — като отпусна въжето, за да не обеси Хакуърт. Издигайки се над публиката като огнен конус от ракетни дюзи, жената подкара залитащия Хакуърт по наклонения под към водата. Няколко тесни мостчета водеха към сцената и той мина по едно от тях, като усещаше по раменете си стотици лъчи, наглед достатъчно горещи, за да му подпалят дрехите. Жената го преведе право през средата на Хора, под електрическия надпис, през кулоарите и през врата, която се затвори зад него. После изчезна.
От три страни го заобикаляха меко сияещи сини стени. Той протегна ръка, докосна едната и усети слаб електрически удар. После пристъпи напред и се препъна в нещо, което изтрака на пода: сух кокал, голям и тежък, по-дълъг от човешка бедрена кост.
Хакуърт мина през единствената пролука и откри още стени. Намираше се в лабиринт.
Трябваше му около час, за да осъзнае, че бягството с нормални средства е безнадеждно. Дори не се опита да разбере плана на лабиринта. Вместо това, проумял, че не може да е по-голям от кораба, той тръгна прилагайки най-простата тактика, като завиваше надясно на всеки ъгъл: всички умни момчета знаеха, че това винаги трябва да води до изход. Но изход нямаше и Хакуърт не разбираше защо, докато с периферното си зрение не забеляза, че част от стената се движи и затваря стара пролука, за да отвори нова. Това бе динамичен лабиринт.
Той откри ръждив винт на пода, вдигна го и го хвърли към стената. Винтът не отскочи, а премина от другата страна и издрънча на пода зад нея. Следователно стените не съществуваха по друг начин, освен като плод на въображението му в очилата. Лабиринтът беше изграден от информация. За да избяга, трябваше да проникне в нея.
Хакуърт седна на пода. Появи се барманът Ник, като спокойно минаваше през стените и носеше поднос с нова чаша бира, която му поднесе заедно с купичка солени фъстъци. С напредването на вечерта покрай него минаваха и други хора, които танцуваха, пееха, дуелираха се, спореха или се любеха. Никой от тях нямаше нищо общо с Търсенето на Хакуърт, а също и помежду си. Очевидно Търсенето му (както му бе казала жената дявол) беше просто една от няколкото истории, разигравани тази вечер, съществуващи успоредно в едно и също пространство.
Но каква бе връзката на всичко това с живота на Джон Хакуърт? И каква беше ролята на Фиона?
Докато мислеше за дъщеря си, стената пред него се плъзна настрани и разкри дълъг няколко метра коридор. През следващите няколко часа той неведнъж забеляза същото нещо: когато му идваше някаква идея, стената се преместваше.
По този начин започна да се придвижва през лабиринта — от място на място и от идея на идея. Подът определено беше наклонен надолу, което очевидно в някой момент щеше да го изведе под водната линия. И наистина, Хакуърт започна да усеща силен барабанен шум, който можеше да е от мощни двигатели. Само че доколкото знаеше, този кораб не се движеше. Усети мирис на морска вода и видя слаби светлини,
