изравни с баща си.
После градът стана по-тъмен и по-тих, макар и не по-малко оживен. В продължение на няколко пресечки виждаха само тъмнокоси мъже с мустаци, и жени, които изглеждаха като колони от тъмна материя. Тогава Фиона усети мирис на анасон и чесън и те за кратко навлязоха във виетнамска територия. Момичето с удоволствие би се отбило в някое от кафенетата за купичка фо, но баща й продължаваше да язди напред, следвайки отлива по течението на Темза. Няколко минути по-късно отново се озоваха на брега, край който се издигаха древни бардаци — вид сгради, вече толкова остарели, че не се поддаваха на определение, — превърнати в офиси.
От гранитния кей излизаше мост, който водеше към вълнолома. За него беше завързана грохнала черна лодка, но върху нея не падаше каквато и да е светлина и на фона на сивкавата вода се виждаше само черната й сянка. След като вихрогоните спряха и Хакуърт скочи на земята, можеха да чуят ниски гласове, идващи отдолу.
Джон Хакуърт извади няколко билета от джоба на гърдите си и ги помоли да се осветят, но те бяха отпечатани върху стара хартия без собствен енергиен източник и затова накрая той използва микрофенерчето, закачено на верижката на часовника му. Очевидно останал доволен, че са пристигнали където трябва, Хакуърт подаде ръка на Фиона и я придружи до вълнолома. Към тях заподскача слаба, премигваща светлинка и се превърна в афрокарибец с очила без рамки и древен свещник със стъклено шише в ръце. Фиона наблюдаваше лицето му, докато огромните му, пожълтели като стари билярдни топки от слонова кост очи проверяваха билетите им. Кожата му беше тъмна, топла и лъщеше на светлината на свещта. От него лъхаше слаб аромат на цитруси, примесен с нещо по-мрачно и не толкова приятно. Когато свърши, той вдигна поглед не към тях, а някъде към далечината, — обърна им гръб и се отдалечи. Джон Хакуърт остана там известно време, като чакаше упътвания, после се изправи, изпъна рамене и поведе Фиона към лодката.
Мостът бе дълъг осем-девет метра. Трап нямаше. Хората, които вече бяха на борда, трябваше да им протегнат ръце и да ги изтеглят вътре, нарушение на етикета, което стана толкова бързо, че нямаха време да се почувстват неудобно.
Лодката представляваше голяма, плоска, открита тръба, просто обикновен сал с няколко средства за управление на носа и нещо като модерна, а следователно невероятно малка двигателна система, вградена в кърмата. Когато очите им се приспособиха към слабата светлина в мъглата, те видяха може би още дванайсетина пътници, насядали, за да не ги безпокоят вълните, вдигани от преминаващи покрай тях съдове. Видял благоразумността на това решение, Джон поведе Фиона към единственото останало място и те седнаха между две други групи: трима млади нипонски мъже, които си предлагаха цигари, и мъж и жена в бохемско, но скъпо облекло, които отпиваха светла бира от кутии и разговаряха помежду си с канадски акцент.
Мъжът от вълнолома освободи въжетата и скочи на борда. Друг моряк стоеше на руля и постепенно ускоряваше към течението, като превключи дросела на едно и завъртя лодката, за да посрещне приближаващата се вълна. Когато навлязоха в главния канал и набраха скорост, бързо стана студено и всички пътници зашепнаха, искайки повече топлина от термогенното си облекло. Афрокарибецът ги обиколи с тежък сандък, пълен с кутии бира и малки бутилки червено вино. Разговорите замлъкнаха за няколко минути, докато тласкани от един и същ първичен инстинкт, пътниците обърнаха лица към студения вятър и се отпуснаха под лекия плясък на вълните в корпуса.
Пътуването отне почти час. Няколко минути по-късно разговорите се възобновиха. Повечето пътници останаха разделени на малките си групи. Сандъкът с освежителни напитки направи още няколко обиколки. По някои едва забележими признаци Джон Хакуърт започна да осъзнава, че един от нипонските младежи е по-пиян, отколкото изглежда и че преди да се качи на борда навярно е прекарал няколко часа в крайречна кръчма. Той си взимаше пиене от сандъка всеки път, щом минеше покрай него и половин час по-късно неуверено се изправи на крака, надвеси се над борда и повърна. Джон се обърна да се усмихне на дъщеря си. Лодката се блъсна в невидима вълна и странично пропадна надолу. Хакуърт се хвана за перилата, после стисна ръката на Фиона.
Тя изкрещя. Гледаше над рамото на баща си към нипонските младежи. Джон се обърна и видя, че вече бяха останали само двама — пияният бе изчезнал. Приятелите му се бяха провесили над водата и протягаха ръце. Пръстите им блестяха като бели лъчи над черната вода. Джон усети, че Фиона издърпва ръката си от неговата и се обърна към нея, само за да види, че скача през перилата.
Всичко беше свършило още преди да успее истински да се уплаши. Екипажът реши въпроса с опитна бързина, което подсказа на Хакуърт, че нипорският младеж всъщност е актьор и че целият инцидент е част от постановката. Афрокарибецът изруга и им извика да се държат. Гласът му изкънтя като чело на Страдивариус — сценичен глас. Той обърна наопаки сандъка, изпразни цялото му съдържание, после го затвори и го хвърли през кърмата като спасителен пояс. Междувременно кърмчията обръщаше лодката. Няколко пътници, включително Хакуърт, бяха включили микрофенерчетата си и насочиха лъчите им към Фиона, чиито поли се бяха надули при скока и сега я заобикаляха като сал от цветя. С едната си ръка тя стискаше нипонеца за яката, а с другата — дръжката на сандъка. Нямаше сила да измъкне пияния от водата и затова речните вълни заливаха и двама им.
Афрокарибецът първо изтегли на борда Фиона и я предаде на баща й. Фабрикулите, изграждащи дрехите й — безброй нанообекти, плътно долепени един до друг в двуизмерен ред — започнаха да изпомпват водата от пролуките помежду си. Фиона беше обвита в змиевиден воал от влага, който пламтеше със светлината на фенерчетата. Гъстата й червена коса висеше свободно без шапката, която бе отнесена от вълните, и сега се спускаше върху раменете й като огнена пелерина.
Тя предизвикателно гледаше към Хакуърт, чиито адреналинови жлези най-после бяха подскочили от ендокринологичен ужас. Когато видя дъщеря си в това състояние, по гърба му сякаш се плъзна петдесеткилограмов леден блок. Щом усещането достигна до костния му мозък, той залитна и едва не седна на палубата. Фиона някак си се бе хвърлила през неизвестна и необозначена преграда и бе станала свръхестествена, наяда, изплувала от вълните, обвита в огън и пара. В някакво рационално ъгълче на ума си, което сега не играеше съществена роля, Хакуърт се зачуди дали „Dramatis personae“ (защото така се наричаше трупата, разиграваща това представление) някак си не са вкарали нанообекти в системата му и какво точно правят с ума му.
От полите на Фиона се стичаше вода. Скоро бе съвсем суха, освен лицето и косата й. Тя избърса лицето си с ръкав, без да обръща внимание на предложената от баща й носна кърпичка. Двамата не размениха нито дума и не се прегърнаха, сякаш сега тя съзнаваше въздействието си върху него и всички други — дарба, която, предполагаше Хакуърт, трябваше да е изключително развита при шестнайсетгодишните момичета. Нипонецът тъкмо доизкашляше водата от дробовете си и се мъчеше да си поеме дъх. Веднага щом трахеята му се прочисти, той дрезгаво и продължително заговори. Един от спътниците му превеждаше.
— Казва, че ние не сме сами — че водата е пълна с духове — че те му говорели. Последвал ги под вълните. Но усетил, че душата му се готви да напусне тялото му, изпитал страх и изплувал на повърхността, след което бил спасен от момичето. Казва, че духовете говорели на всички ни и че трябвало да се вслушаме в тях!
Това беше смущаващо и всички пътници угасиха фенерчетата си и се обърнаха с гръб към поразения нипонец. Но когато очите му се приспособиха, Хакуърт отново хвърли поглед към него и видя, че голите части от плътта му са започнали да излъчват пъстра светлина.
Той се обърна към Фиона и забеляза ивица бяла светлина около главата й като тиара, достатъчно ярка, за да блести през косата й. По средата на челото й сияеше скъпоценен камък. Хакуърт се дивеше на тази гледка от разстояние, тъй като знаеше, че сега тя иска да остане сама.
Ниско над водата висяха светлини, очертаващи формата на плъзгащите се покрай тях големи кораби. Бяха стигнали до устието на реката, но не по обичайните водни пътища, на които стояха закотвени плавателни съдове в очакване на прилива, промяна на вятъра или пазара. Едно съзвездие от светлини не помръдваше, но ставаше все по-голямо, колкото повече се приближаваха към него. Като експериментираше със сенките и проучваше системата от светлини, които техният съд хвърляше върху водната повърхност, Хакуърт заключи, че прожекторите съзнателно са насочени към лицата им, за да не могат да преценят характера на източника им.
Мъглата бавно се сгъсти и се превърна в ръждива стена, толкова огромна и безформена, че можеше да
