че той може да се възприеме като нещо универсално; на различните места обаче той се появява под различна форма, всяка от които е най-подходяща за средата на съответната култура. Индианците от американския югозапад са го наричали „Койот“, тези от тихоокеанското крайбрежие — „Гарван“. Европейците са го нарекли „Рейнар Лисицата“. Афро-американците — „Заекът Бр’ер“. В литературата на двайсети век се появява най-напред като „Зайчето Бъни“, а по-късно и като „Спец“.
Финкъл-Макгроу се ухили.
— Когато бях млад, тази дума имаше двойнствено значение. Можеше да означава мошеник, способен да влезе навсякъде, но също така и много добър специалист по шифрите.
— Това двойно значение е често срещано в пост-неолитните култури — съгласи се Хакуърт. — С нарастване ролята на технологиите, мошеникът е претърпял промяна в образа си и е станал бог на занаятите — на технологиите, ако това ви харесва повече, макар и да си е запазил основните мошенически качества. И така, имаме шумерския „Енки“, гръцките „Прометей“ и „Хермес“, норвежкия „Локи“ и т.н. Така или иначе — продължи Хакуърт, — „мошеникът/технологът“ е само една от универсалните идеи. Базата данни е пълна и с много други такива. Тя е нещо като каталог на колективното несъзнавано. В миналото писателите на детски книжки е трябвало да вплитат тези универсалии в конкретни символи, които са били познати на читателската им аудитория — например, Биатрикс Потър е вплела идеята за мошеника в зайчето Питър. Това е един доста ефикасен начин, особено ако обществото е хомогенно и статично, така че всички деца имат много сходни преживявания. Онова, което направихме с моя екип, е да отделим този процес и да създадем системи за отпечатване на универсалните образи върху уникаения психологически профил на детето — нищо, че с течение на времото този профил се променя. Поради това е важно вие да не позволите тази книга да попадне в ръцете на нито едно дете, докато Елизабет не е успяла да я отвори.
— Разбрах — каза лорд Алегзандър Чънг-Сик Финкъл-Макгроу. — Още сега собственоръчно ще я опаковам. Компилирах малко официална хартия за опаковане тази сутрин. — Той отвори едно чекмедже в бюрото си и извади ролка плътна, лъскава медиатронна хартия, върху която се виждаха анимационни коледни сцени: дядо Коледа се спуска по комина, балистичния северен елен, тримата зороастрийски суверена слизат от едногърбите си камили пред обора. Докато Хакуърт и Финкъл-Макгроу наблюдаваха малките сценки, се чуваше слаб успокояващ звук; една от опасностите на това да живееш в свят, пълен с медиатрони, беше, че разговорите винаги се прекъсваха по този начин. Това обясняваше и защо жителите на Атлантида се опитваха да сведат медиатронните уреди до минимум. Влизаш в дома на един отреп и виждаш, че по всеки предмет има движещи се картинки, всички седят със зяпнали уста, а погледите им скачат от мъничките фигурки, които търчат по медиатронната тоалетна хартия, върху големооките джуджета, които си играят на дърпане на въже върху огледалото в банята, върху…
— А, да — сепна се Финкъл-Макгроу. — Върху нея може ли да се пише? Ще ми се да оставя посвещение на Елизабет.
— Хартията е подклас както на такава за вкарване на информация, така и на класа за извличане на информация. Така че притежава всички необходими качества, за да можете да пишете върху нея. В повечето от случаите тези качества не се използват — освен, разбира се, да се правят бележки там, където писалката е попаднала върху нея.
— Значи можеш да пишеш върху нея — опита се да преведе думите му Финкъл-Макгроу някак рязко, — но тя въобще не обмисля това, което си написал върху нея.
— Ами, отговорът ми на този въпрос ще бъде малко двусмислен — отвърна Хакуърт. — „Илюстрираният буквар“ е една изключително обхватна и мощна система, способна на по-интензивна самореконфигурация в сравнение с повечето други системи. Не забравяйте, че основната част на нейната работа е да реагира на средата. Ако собственикът й вземе една писалка и започне да пише върху някой празен лист, тази информация ще попадне в кошчето заедно с всичко останало, така да се каже.
— И мога ли да я надпиша за Елизабет или не? — запита Финкъл-Макгроу.
— Разбира се, сър.
Финкъл-Макгроу измъкна тежка златна писалка от една поставка на бюрото си й известно време писа нещо върху предната част на книгата.
— Щом и това е готово, сър, сега остава само да делегирате търговските права за договорите с интеракторите.
— А, да, благодаря, че ми напомни — каза Финкъл-Макгроу, но с половин уста. — Все още ми се струва, че предвид всичките пари, които отидоха за този проект…
— Че можехме да разрешим и проблема за произвеждането на гласа, да, така е — допълни вместо него Хакуърт. — Както знаете, ние направихме няколко сондажа в това отношение, но нито един от резултатите не притежаваше качествата, които вие изисквате. След всичките ни технологии, алгоритмите за псевдо- интелекта, матриците за много изключения, мониторите за предзнаменование и съдържание, както и всичко останало, ние все още сме много далеч от произвеждането на човешки глас, който звучи толкова добре, колкото може да ни даде всеки добър жив интерактор.
— Не че съм много изненадан наистина — въздъхна Финкъл-Макгроу. — Просто ми се щеше да е напълно самостоятелна система.
— Тя е почти такава, сър. Във всеки един момент има десетки милиони професионални интерактори в многобройните сцени из целия свят, във всеки часови пояс, на всяка географска ширина, които са готови да се захванат на минутата с подобна работа. Имаме намерение да делегираме правата на относително висока цена, което ще гарантира само участието на най-добрите в бранша. Ще останете доволен от резултатите.
Имало едно време една малка принцеса на име Нел, която била затворена във висока тъмна крепост на един остров по средата на голямо море, заедно с едно малко момче на име Харв, което й било приятел и я защитавало. Имала си и четири много специални приятелчета, които се казвали Динозавър, Патето, Зайчето Питър и Пурпур.
Принцеса Нел и Харв не можели да напуснат Черната крепост, но от време на време им идвал на гости един гарван, който им разказвал чудновати истории за земята отвъд морето — Отвъдната земя. Един ден гарванът помогнал на принцеса Нел да избяга от крепостта, но, уви, бедният Харв бил твърде голям и трябвало да остане заключен зад голямата желязна врата с дванайсет катинара.
Принцеса Нел обичала Харв като истински брат и отказала да го остави. И така, тя взела приятелчетата си Динозавър, Патето, Зайчето Питър и Пурпур, преплували заедно океана в една червена лодка, с която имали много приключения, докато накрая не стигнали до Отвъдната земя. Тя била разделена на дванайсет кралства, всяко от които се управлявало от крал или кралица магьосници. Всеки крал или кралица си имали красиви замъци, а във всеки замък имало по една съкровищница със злато и други скъпоценности, но също така и по един скъпоценен ключ, който бил за един от дванайсетте катинара на вратата на Черната крепост.
Докато обикаляли из всяко от дванайсетте кралства, принцеса Нел и приятелите й минали през много приключения, но събрали дванайсетте ключа. С някои се сдобили чрез убеждаване, с други — чрез хитрост, а за трети трябвало да се сражават. До края на пътуването някои от приятелите на Нел загинали, а други поели по собствения си път. Нел обаче не била сама, защото но време на приключенията си тя била станала известна героиня.
На един голям кораб, съпровождана от много воини, слуги и възрастни, тя преплувала обратно морето и се върнала при Черната крепост. Докато приближавала към голямата желязна врата, Харв я видял от най- високата част на крепостта и й казал грубо да си върви, защото принцеса Нел толкова се била променила по време на Похода, че Харв вече не можел да я познае.
— Дошла съм да те освободя — рекла му принцесата.
Харв пак й казал да си върви, защото той се чувствал напълно свободен сред стените на Черната крепост.
