Принцеса Нел пъхнала дванайсетте ключа в дванайсетте катинара и започнала да ги отваря един по един. Когато ръждивата врата на крепостта най-сетне се отворила със скърцане, тя видяла, че Харв е застанал с лък в ръка, а на опънатата тетива имало стрела, насочена право към сърцето й. Той отпуснал тетивата, стрелата се забила в гърдите й и тя щяла да умре, ако не носела един медальон с капаче, който Харв й бил подарил преди много години, още преди Нел да напусне крепостта. Стрелата се забила в медальона и го счупила. В същия момент Харв бил покосен от стрелата на един от воините на принцесата. Нел се втурнала към убития си брат и плакала на тялото му три дни и три нощи. Когато накрая сълзите й пресъхнали, тя видяла, че Черната Крепост се е превърнала в нещо много красиво; защото реката от сълзи, потекла от очите й, била напоила земята и за една нощ били израснали красиви градини и гори. Черната крепост вече не била черна, а сияен фар, изпълнен с най-различни красиви неща. Принцеса Нел заживяла в този палат и управлявала острова до края на живота си, но всяка сутрин тя излизала на разходка в градината, където бил загинал Харв. Минала през много приключения и станала велика кралица, а след известно време срещнала един принц, народили им се много деца и заживели щастливо.
— Какво означава „приключение“? — попита Нел.
Думата беше изписана върху страницата. След това и двете страници се изпълниха с движещи се картинки, които изобразяваха най-различни славни неща: момиченца в брони се преборват с дракони с мечове, момиченца, които яздят на бели еднорози през гората, момиченца, които висят по разни клони, плуват в синия океан, управляват космически ракети. Нел остана дълго пред картинките и след известно време всички момиченца започнаха да й изглеждат като нея, но на по-голяма възраст.
Докато напредваше по Високото шосе върху вихрогона си, придружен от двамата си асистенти — Чанг и госпожица Пао, съдия Фенг видя как Земите под аренда са потънали в зловонна мъгла. Смарагдовите високи части на Атлантида/Шанхай се носеха над мърсотията. Множество аеростати с огледална повърхност заобикаляха тази висока територия, за да я предпазват от по-големите и видни натрапници; оттук, на много километри разстояние, отделните пазачи, разбира се, не се виждаха, но като цяло присъствието им можеше да се забележи — едва доловим проблясък във въздуха, обширен мехур, абсолютно прозрачен, който обгръщаше неприкосновената територия на англо-американците и който се опъваше в едната посока или другата, но никога не се спукваше.
Гледката се наруши при приближаването им към Земите под аренда и навлизането им във вечните им мъгли. Докато се придвижваха по улиците на Земите под аренда, съдия Фенг на няколко пъти направи един особен жест: свиваше пръстите на дясната си ръка под формата на цилиндър, сякаш хващаше някакво невидимо бамбуково стъбло. С другата си ръка правеше нещо като купичка, която се превръщаше в черна пещера под дясната му ръка, при което той надничаше вътре. Когато се взираше в така образуваното джобче с въздух, той виждаше как тъмнината вътре е изпълнена с искряща светлина — бе като да гледаш във вътрешността на пещера, пълна със светулки, само дето тези тук бяха многоцветни, а всички цветове бяха ясни и чисти като цветовете на скъпоценни камъни.
Хората, които живееха в Земите под аренда и които правеха този жест много често, бяха развили усет към онова, което ставаше в микросвета. Усещаха, когато нещо не беше както обикновено. Ако жестът се направеше по време на тонерна война, резултатът бе направо невероятен.
Днес нивата бяха много далеч от тези по време на тонерна война, но все пак си бяха доста високи. Съдия Фенг предположи, че това има нещо общо с целта на тази поръчка, която госпожица Пао беше отказала да обясни.
В крайна сметка се озоваха в един ресторант. Госпожица Пао настоя да вземат маса на терасата, въпреки че се канеше да вали. И седнаха така, че виждаха улицата три етажа по-долу. Дори от такова малко разстояние беше много трудно да се различават лицата през наситената мъгла.
Госпожица Пао извади от чантата си четвъртит пакет, увит в нанобар. Тя го разви и извади оттам два предмета, които изглеждаха горе-долу по един и същ начин както по форма, така и по размер: една книга и едно парче дърво. Тя ги постави едно до друго на масата. След това сякаш забрави за тях, защото се зачете в менюто. Продължи да не им обръща внимание още няколко минути, докато заедно с Чанг и съдията си сърбаха чая, разменяха си учтиви реплики и започнаха да се хранят.
— Когато е удобно на Ваша светлост — каза госпожица Пао, — бих ви поканила да разгледате двата предмета, които съм поставила на масата.
Съдия Фенг се смая, когато забеляза, че докато парчето дърво не се беше променило през това време, книгата се бе покрила с дебел слой сив прах, сякаш по нея бяха расли лишеи в продължение на десетилетия.
— Ле-леее — изтърси Чанг и засмука една дълга поредица от китайски спагети в дълбокото си гърло, опулил очи по посока на любопитния експонат.
Съдия Фенг стана, заобиколи масата и се наведе, за да погледне по-отблизо. Сивият прах не беше разпределен равномерно; слоят бе много по-плътен към ръбовете на корицата. Отвори книгата и се изненада, когато забеляза, че прахът се е просмукал навътре по страниците.
— Този прах си има свое мнение за нещата — отбеляза съдията.
Госпожица Пао погледна многозначително към парчето дърво. Съдията го взе и го огледа от всички страни; беше напълно чисто.
— А освен това си и подбира! — допълни съдията.
— Това е конфуциански тонер — каза Чанг, който най-сетне беше погълнал спагетите си. — Има особено предпочитание към книгите.
Съдията се усмихна покровителствено и погледна госпожица Пао в очакване на някакво обяснение.
— Да разбирам ли, че сте изследвали този нов вид червейчета?
— Нещата са много по-интересни — отвърна госпожица Пао. — През последната седмица в Земите под аренда са се появили не един, а
Една сервитьорка дотърча веднага, за да помогне за разчистването на чиниите и чаените чаши. Съдия Фенг разстла листа и го застопори с най-различни малки порцеланови предмети. Листът беше разделен на два панела, като всеки от тях съдържаше увеличен образ на някакво микроскопско устройство. Съдията виждаше, че и двете са направени за движение по въздуха, но това беше може би единственото, по което си приличаха. Едното изглеждаше като част от природата; имаше няколко много странни и подробно изработени крачета и носеше със себе си четири огромни, навити на съвсем ситна спирала, подобни на лопатки приспособления, разположени на деветдесет градуса едно от друго.
— Като уши на прилеп! — възкликна Чанг и проследи с върха на една китайска пръчица сложните завъртулки. Съдията мълчеше, но за пореден път се увери, че подобни внезапни прозрения са коронният номер на Чанг.
— По всяка вероятност използва ехолокация, също като прилепите — призна и госпожица Пао. — Другият, както виждате, е със съвсем различен дизайн.
Другото червейче приличаше на въздушен кораб, но както си го е представял Жул Верн. Беше с обтекаема, капкообразна форма, имаше две функционални пипала, прилепени плътно към корпуса, а също така и дълбока цилиндрична вдлъбнатина в носа, която според съдия Фенг беше окото му.
— Това вижда в ултравиолетовия обхват на светлината — обясни госпожица Пао. — Въпреки големите им различия, и двете вършат едно и също: търсят книги. Когато попаднат на някоя, се приземяват върху корицата, пропълзяват до ръба, след което се пъхат из страниците, и проверяват вътрешната структура на хартията.
— Какво толкова търсят?
— Няма как да се разбере, докато не се разглоби вътрешната им компютърна система и не се
