декомпилира програмата им — което е много трудно — отвърна госпожица Пао с едно типично за нея сдържано изказване. — Когато разберат, че са попаднали на някоя нормална книга със стария тип хартия, се дезактивират и се превръщат в прах.
— Значи в момента в Земите под аренда има много мръсни книги — отсече Чанг.
— Първо на първо, книгите не са чак толкова много — обясни съдия Фенг. Госпожица Пао и Чанг се засмяха, но съдията не изглеждаше като да си прави някаква шега. Това си беше просто наблюдение. — Вие какви заключения си правите, госпожице Пао? — попита съдията.
— Две различни страни претърсват Земите под аренда за една и съща книга — отвърна госпожица Пао.
Не беше необходимо да пояснява, че обект на това претърсване е вероятно книгата, която беше открадната от господина на име Хакуърт.
— Имате ли някакви предположения за идентичността на тези две страни?
Госпожица Пао отвърна:
— Разбира се, нито едно от двете устройства не носи знака на производителя си. По това с ушите като на прилеп е изписано навсякъде д-р Х.; повечето от характеристиките му сякаш са резултат от еволюция, а не произведени, а „Циркът“ на доктора не е нищо повече от едно усилие да се събират еволюирали червейчета, които притежават полезни характеристики. На пръв поглед другото устройство може да е било произведено от който и да било от машиностроителните заводи, принадлежащи към основните филозони — като Нипон, Нова Атлантида, Индустан, Първата разделена република могат да бъдат първите заподозрени. При едно по-внимателно вглеждане обаче, се открива ниво на елегантност…
—
— Извинете ме, Ваша светлост, този термин не може да се обясни много лесно — има едно неизречимо качество при някои технологии, което производителите обикновено описват като прилично, приятно от техническа гледна точка или добро попадение — това са все знаци, че е било направено с много желание от някой, който е бил не просто мотивиран, ами и вдъхновен. Това е и разликата между инженера и спеца.
— Или между инженера и артифекса? — попита съдия Фенг.
По лицето на госпожица Пао премина нещо като усмивка.
— Страхувам се, че съм вкарал онова малко момиченце в много по-голяма каша, отколкото въобще съм предполагал — поклати глава съдията. Той нави обратно листа и го върна на госпожица Пао. Чанг пък постави чашата чай обратно пред съдията и му наля още чай. Без да си дава сметка, съдията събра палеца и върха на пръстите си и тупна леко по масата няколко пъти.
Това беше един много древен жест в условията на Китай. Според легендата един от най-ранните императори обичал да се облича като съвсем обикновен човек и да обикаля из Средното кралство, за да види как се справяли с живота селяните. Много често, докато той и свитата му седели на някоя маса в някоя странноприемница, той наливал чай на всички. Те не можели да се поклонят до земята на своя господар, защото така щели да издадат самоличността му, затова започнали да правят този жест, при който с ръката си имитирали нещо като коленичене. Сега китайците използваха жеста, за да си благодарят един на друг по време на вечеря. От време на време съдията се улавяше, че го прави, и си мислеше колко е странно да си китаец в един свят, където император няма.
Той седеше със скръстени в ръкавите ръце и си мислеше за това и за други работи, докато наблюдаваше как парата се вдига от чая му и се превръща в мъгла при кондензацията си около телата на микро- аеростатите.
— Много скоро ние ще се намесим в живота на господин Хакуърт и д-р Х. и ще научим нещо повече, като видим как реагират. Аз ще обмисля как е най-добре да направим това. Междувременно нека да помислим за момиченцето. Чанг, иди до апартамента й и разбери дали е имало някакви неприятности — дали се навъртат ня какви подозрителни типове.
— Сър, с цялото ми уважение към вас, искам да ви кажа, че всички, които живеят в сградата на момиченцето, са подозрителни.
— Знаеш какво имам предвид — погледна го съдията с известно снизхождение. — Сградата би трябвало да си има система за филтриране на нанозити от въздуха. Ако тя работи както трябва и ако момиченцето не изнася книгата си извън сградата, то тогава тя ще остане незабелязана за тях. — Съдия Фенг направи една черта в праха върху корицата на книгата и стри тонера между пръстите си. — Говори със собственика на сградата и му кажи, че въздушно-филтриращата му система ще бъде прегледана, но това е действителна проверка, а не просто изнудване за подкуп.
— Да, сър — отвърна Чанг. Той бутна назад стола си, стана, поклони се и излезе от ресторанта, като се спря само за да си вземе една клечка за зъби от кутийката до изхода. Щеше да е напълно в реда на нещата, ако си бе довършил обяда, но Чанг още преди това беше изразил загриженост за състоянието на момиченцето и очевидно не искаше да губи и минута време.
— Госпожице Пао, поставете подслушващи и записващи устройства в апартамента на момиченцето. В началото ще сменяме и прослушваме касетите всеки ден. Ако книгата не бъде намерена скоро, ще започнем да ги сменяме веднъж в седмицата.
— Да, сър — отвърна госпожица Пао. Тя нахлузи феноменоскопските си очила. От очите й започнаха да се отразяват цветни петна, когато тя потъна в някакъв интерфейс. Съдията отново си наля чай, обви чашата с две ръце и отиде да се разходи по края на терасата. Имаше да мисли за много по-важни от това момиченце и книгата му неща; подозираше обаче, че отсега нататък няма да мисли за почти нищо друго.
Преди европейците да се вкопчат здраво в Шанхай, той беше едно заградено със зид село край реката Хуанг Пу на няколко километра от мястото, където тя се сливаше с делтата на Янгцзе. Голяма част от архитектурата беше в изискания стил на династията Минг: частни градини за богатите семейства, търговски улици тук-там, които просто скриват бедняшките квартали, изискана и главозамайваща чайна, издигнала се в центъра на някой остров по средата на някое езеро. В по-ново време стената беше срутена и върху основите й бе построен нещо като околовръстен път. Старата френска концесия се бе увила около северната страна и в онзи квартал, на един ъгъл, който гледаше право към стария град от другата страна на шосето, в края на 1800-а година беше изграден театър „Парнас“. Миранда бе работила там около пет години, но преживяванията бяха толкова наситени, че често й се струваше, че са били само някакви си пет дни.
Европейците бяха построили „Парнас“ по времето, когато още били достатъчно сериозни и не се чувствали виновни за това, че са европейци. Фасадата беше съвсем класическа: галерия с колони под формата на три-четвърти от окръжност на ъгъла на улицата, колоните бяха коринтски и до една направени от бял варовик. Галерията беше заобиколена от бяла тента — от около 1990 г. — по чиито краища имаше тръби за лилаво и розово неоново осветление. Щеше да бъде много лесно да я свалят и заменят с нещо медиатронно, но им бе забавно да изтеглят бамбукови стълби от магазина отдолу и да подменят на място големите изкуствени букви, за да рекламират това, което щеше да става същата вечер. Понякога спускаха големия медиатронен екран и прожектираха филми, при което западняците пристигаха от всички краища на Великия Шанхай, пременени в смокингите и вечерните си рокли, сядаха в тъмното и гледаха „Казабланка“ или „Танцуващият с вълци“. И поне два пъти месечно трупата на „Парнас“ наистина излизаше на сцената и го правеше: за една нощ бяха по-скоро актьори, отколкото интерактори, използваха прожектори, театрален грим и костюми. Най-трудно беше да се накара публиката да повярва; в случай че не бяха театрални запалянковци, те задължително искаха да изтичат на сцената и да участват, което разваляше цялата работа. Театърът на живо беше знак за старомоден и особен вкус, нещо като слушането на грегориански песнопения, и освен това не носеше никакви приходи. Сметките си театърът плащаше с помощта на интерактивите.
Сградата беше висока и тясна, за да се възползва максимално от ценната поземлена собственост на
