Рибарят отнесъл децата в колибата и ги показал на жена си, която извикала от радост. Живели щастливо известно време и когато някое от децата започвало да плаче през нощта, един от двамата родители ставал да го успокоява. Една нощ обаче бащата не се прибрал у дома, защото някаква буря в морето била избутала малката му червена лодка много навътре. Едно от бебетата започнало да плаче и майката станала да го успокои. Когато обаче и другото започнало да плаче, тя не могла да направи нищо и не след дълго се появило чудовището. Когато рибарят се прибрал на другия ден, той открил тялото на жена си до тялото на чудовището, но двете бебета били непокътнати. Мъката му била голяма и той се захванал с трудната задача да възпитава и двете деца сам. Един ден пред вратата му се появила някаква странница. Казала, че била прогонена от жестоките крале и кралици от Отвъдната земя, че нямало къде да спи и че щяла да върши всякаква работа, само и само той да я приюти. В началото тя спяла на пода, готвела и чистела за рибаря по цял ден, но когато Нел и Харв поотраснали, тя започнала да им дава все повече и повече мръсната работа. До момента, в който изчезнал баща им, те се претрепвали от работа от изгрев до късно през нощта, докато мащехата им вече не си повдигала и малкия пръст.
— Защо рибарят и децата му не са живели в крепостта, за да се предпазят от чудовището?
— Крепостта била мрачно и страшно място на върха на една планина. Рибарят знаел от баща си, че била построена преди много векове от някакви тролове, за които се говорело, че още живеят там. А и освен това не разполагал с дванайсетте ключа.
— А те в лошата майка ли били?
— Тя ги пазела заровени на едно тайно място, докато не изчезнал рибарят. Когато той излязъл в открито море и не се върнал повече, тя накарала Нел и Харв да ги изровят, заедно с множество скъпоценни камъни и злато, които била донесла от Отвъдната земя. Тя се накичила със златото и скъпоценните камъни, след което отворила желязната порта на Черната крепост и примамила Нел и Харв да влязат вътре. Веднага щом те влезли, тя затръшнала вратата и заключила дванайсетте катинара. „Когато слънцето залезе, троловете ще ви хапнат за закуска!“, изсъскала им тя.
— Какво значи „трол“?
— Страховито чудовище, което живее по разни дупки в земята и излиза оттам като падне мрак.
Нел започна да плаче. Тя затвори книгата със замах, втурна се към леглото си, събра всичките си плюшени играчки в обятията си, започна да си дъвче одеялото и поплака известно време, обмисляйки въпроса за троловете.
Книгата като че изпърха. Нел видя с крайчеца на окото си как тя се отваря, погледна предпазливо, защото се страхуваше, че може да се отвори на страница с трол. Вместо това обаче видя две картинки. На едната беше принцеса Нел — седеше на някаква полянка с четири кукли в скута си. Точно срещу нея имаше още една картинка, на която Нел беше заобиколена от четири същества: голям динозавър, заек, патица и жена с пурпурна рокля и пурпурна коса.
Книгата каза:
— Искаш ли да чуеш как принцеса Нел си намери приятели в Черната крепост, където най-малко го очакваше, и как те избиха всички тролове и направиха от Крепостта едно много уютно място за живеене?
— Да! — отвърна Нел и пропълзя по пода, докато се надвеси над книгата.
Съдия Фенг не страдаше от неспособността на Западняците да произнасят името на известния като д-р Х. човек, освен ако не се брои за говорен дефект комбинацията от кантонски и нюйоркски акцент. В дискусиите с подчинените си той така или иначе беше свикнал да го нарича д-р Х.
Въобще не му се бе налагало да произнася пълното име, поне не допреди известно време. Съдия Фенг беше областен съдия на Земите под аренда, които пък от своя страна бяха част от Китайската крайбрежна република. Д-р Х. почти никога не напускаше границите на Стария Шанхай, който беше част от една отделна област; или по-точно казано, той се придържаше към един малък, но със сложна и преплетена структура район, чиито пипала сякаш се бяха разклонили около всяко кварталче и сграда на древния град. На картата този район приличаше на кореновата система на хилядагодишно нискостъблено дърво; границата му по всяка вероятност беше около сто километра, макар че цялата му площ едва ли бе повече от няколко квадратни километра. Този район не беше част от Крайбрежната република; подвизаваше се под името Средно кралство — жив спомен от Имперски Китай, категорично най-старата и велика нация на света.
Разклоненията стигаха дори по-далеч; на съдия Фенг това му беше известно от много време. Немалко от членовете на банди, които вилнееха из Земите под аренда с нашарени задници от пръчката на съдия Фенг, поддържаха връзки на основната суша, които можеха да бъдат проследени задължително до д-р Х. Почти никога размишленията по този повод не водеха до нищо съществено; ако не беше д-р Х., щеше да е някой друг. Д-р Х. бе много изобретателен, когато трябваше да се възползва от принципа на гарантираната сигурност или правото на убежището, което в съвременната му употреба означаваше, че властите от Крайбрежната република, като съдия Фенг например, не можеха да влизат в Небесното кралство и да арестуват някой, като д-р Х. например. Така че, когато си направеха труда да проследят по-влиятелните връзки на някой престъпник, те просто чертаеха една стрелка нагоре по страницата, докато се получеше един-единствен знак, който се състоеше от квадратче с вертикална чертичка по средата. Символът означаваше Средно от Средно кралство, макар че за съдия Фенг той отдавна означаваше просто „неприятности“.
В Къщата на Многоуважавания и Недостижим полковник, както и по другите места, където съдията се отбиваше по-редовно, името на д-р Х. беше започнало да се произнася доста често през последните седмици. Д-р Х. се бе опитал да подкупи всички по йерархичната стълбица на съдията, освен самия съдия. Подстъпите, разбира се, бяха правени от хора, чиито връзки с д-р Х. бяха толкова слаби, че чак на скъсване, и бяха правени по толкова трудно доловим начин, че повечето от нацелените дори не си бяха давали сметка какво става, докато дни или дори седмици по-късно не бяха сядали в леглото с внезапно прозрение и възкликвали:
— Та той се опитваше да ме
Ако не беше гарантираната сигурност, това можеше да доведе до няколко щастливи и стимулиращи десетилетия, докато съдията си премерва умствените сили с тези на доктора — най-сетне един достоен противник, както и приветствана почивка от зловонните, крадливи, прости хъшлаци. При това положение машинациите на д-р Х. му бяха интересни от чисто абстрактна гледна точка. Което обаче не ги правеше по- малко интересни и дни наред, докато госпожица Пао минаваше през до болка познатия доклад за въздушни съгледвачи, евристични подслушвателни системи и аеростати-преследвачи, съдията откриваше, че вниманието му скита някъде из града по посока на древния район, към свърталището на д-р Х.
Знаеше се, че докторът редовно си пие сутрешния чай в една чайна там, та точно тази сутрин се случи така, че съдия Фенг посети въпросното място. Бяха го построили преди много векове в средата на едно езеро. Цели пасажи от огненоцветни риби плуваха точно под повърхността на белезникавата вода, проблясваха като тлеещи въглени. Съдията, заедно с двамата си асистенти — госпожица Пао и Чанг — минаха по мостчето.
Според едно китайско поверие демоните обичат да пътуват само по права линия. Поради което мостчето направи не по-малко от девет завоя, докато стигне до средата на езерото. С други думи мостчето беше нещо като филтър за демоните, а самата чайна чиста откъм демони, което беше само от частична полза, при условие, че в нея все пак ходеха хора като д-р Х. На съдия Фенг обаче, който бе отраснал в град с дълги и прави авенюта, пълни с хора, които ти казват всичко направо, беше полезно да му се напомня, че от гледната точка на някои хора, включително и на д-р Х., цялата тази правота звучеше като нещо демонско; много по-естествен и човешки бе постоянно криволичещият път, по който никога не знаеш какво те очаква зад следващия ъгъл, а цялостният замисъл може да бъде разбран само след дълга и упорита медитация.
Самата чайна беше построена от необработено дърво, което бе получило хубав сивкав оттенък с
