течение на времето. Изглеждаше разнебитена, но очевидно не беше. Бе висока и тясна, на два етажа и с наперен крилоподобен покрив. Влизаше се през тясна ниска врата, проектирана от и за хронично недохранени. Интериорът създаваше усещането за селска колиба в езеро. Съдия Фенг бе идвал тук и преди, в цивилно облекло, но днес беше метнал една роба върху катраненочерно-сивия си костюм на много тесни райета — от прилично незабележим брокат, доста мрачен в сравнение с това, което хората в Китай бяха свикнали да носят. На главата си имаше черна шапка с избродиран на нея еднорог, който в повечето среди вероятно би бил свързан с небесната дъга и елфите, но тук би се възприел като това, което си и беше — древен символ на остротата. На д-р Х. можеше да се разчита, че ще разбере посланието му.
Персоналът на чайната бе имал достатъчно време да разбере, че съдията идва, докато той преодоляваше безбройните извивки на високия път. Един много нафукан салонен, управител и две сервитьорки се бяха строили пред вратата и правеха дълбоки поклони, докато той приближаваше.
Съдия Фенг бе отраснал с чиериос, бургери и огромни буритос, претъпкани с боб и месо. Беше съвсем малко по-нисък от два метра. Брадата му бе необикновено гъста, не я беше подстригвал от две години, а косата му стигаше до под плешките. Всичко това, в комбинация с шапката и робата, а и с властта, дадена му от държавата, му създаваше определено присъствие, за което той си даваше сметка много добре. Опитваше се да не изглежда прекалено самодоволен, защото това щеше да е в противоречие с конфуцианските му убеждения. От друга страна обаче, цялата доктрина на конфуцианството се отнасяше за йерархията, а тези, които бяха на по-високи обществени постове, имаха право да се радват на определено достойнство. Съдията можеше да го пуска в действие, когато му се наложеше. Сега го използва, за да бъде настанен на най-добрата маса на първия етаж, точно в ъгъла, откъдето гледката през малките и стари прозорчета към близкия парк Мингера беше най-приятна. Той все още бе в Крайбрежната република, в средата на двайсет и първи век. Но можеше да бъде и в Средното кралство от далечното минало, и поради целите и задачите си той го правеше.
Чанг и госпожица Пао се отделиха от господаря си и пожелаха маса на втория етаж, до който се стигаше по тясна и клаустрофобна стълба, като оставиха съдията на мира и в същото време направиха всичко възможно д-р Х. да усети присъствието им. Така се случи, че той точно тогава беше горе, както през всички останали дни по това време, когато си пиеше чая и си говореше с многоуважаваните си приятелчета.
Когато д-р Х. заслиза надолу половин час по-късно, той въпреки това беше доволен и изненадан да види сравнително известния и силно уважаван съдия Фенг, който седеше съвсем самичък и се взираше в езерото, докато ятата риби проблясваха лениво във водата му. Когато д-р Х. се приближи, за да отдаде почитанията си, съдия Фенг го покани да седне и след няколкоминутни любезни преговори дали това беше или не беше едно непростимо нахлуване в личното пространство на магистрата, д-р Х. с голяма благодарност, известно нежелание и силно уважение накрая седна.
Последва дълга дискусия на тема кой от двамата е по-поласкан от присъствието на другия; втора и не по-малко изтощителна за относителните качества на различните видове чай, предлагани от собствениците на чайната, дали листата било най-добре да се берат в началото или в края на април, дали водата за запарване трябвало да бъде напълно завряла, както винаги правели неуките гуейло, или ограничена до осемдесет градуса по Целзий.
Накрая д-р Х. започна да прави комплименти на съдията за шапката му, особено за избродираното по нея. Това означаваше, че е забелязал еднорога и е разбрал посланието му, което се състоеше в това, че съдията е научил за всичките му усилия за подкупване на служителите.
Не много дълго след това госпожица Пао слезе и съобщи на съдията със съжаление, че присъствието му е абсолютно наложително на някакво местопрестъпление в Земите под аренда. За да бъде спестено на съдията неудобството да трябва да прекратява разговора по средата, само няколко секунди по-късно при д-р Х. дойде един човек от персонала, който му прошепна нещо в ухото. Докторът се извини, че трябва да напусне, при което двамата господа влязоха в една много дълга дискусия за това кой от двамата е по- непростимо груб, а след това и кой от двамата ще мине пръв по мостчето. В крайна сметка съдията мина първи, защото задълженията му бяха по-спешни, та така завърши първата среща между съдията и д-р Х. Съдия Фенг беше доста доволен; всичко бе минало съвсем по плана.
На госпожа Хъл й се наложи да изтърси брашното от престилката си, за да може да отвори вратата. Хакуърт работеше в кабинета си и помисли, че е просто някаква доставка, докато тя не се появи на вратата му с леко хриптене и поднос в ръка, върху който имаше едно-единствено нещо по средата: визитката на лейтенант Чанг. На традиционен китайски в стил от-общото-към-частното неговата организация се наричаше „Китайска крайбрежна република Шанхай Ню Шузан Земите под аренда Областна магистратура“.
— Какво иска?
— Да си ви върне шапката.
— Пусни го да влезе — каза изненадан Хакуърт.
Госпожа Хъл се врътна важно. Хакуърт погледна в едно огледало и видя, че посяга към гърлото си, за да провери възела на вратовръзката си. Халатът му висеше прекалено хлабаво, поради което той го загърна по-здраво и пристегна широкия платнен колан. След това излезе в салона…
Госпожа Хъл въведе лейтенант Чанг в салона. Беше доста едър и тромав мъж с къса и щръкнала прическа. През една найлонова торбичка, която бе стиснал в ръката си, се виждаше едва различимо цилиндърът на Хакуърт и то в много лошо състояние.
— Лейтенант Чанг — обяви госпожа Хъл и Чанг се поклони на Хакуърт, като се усмихваше като че ли малко повечко, отколкото се изискваше в подобни случаи. Хакуърт също се поклони в отговор.
— Лейтенант Чанг.
— Обещавам да не ви нарушавам спокойствието дълго — каза Чанг на ясен, но не достатъчно изискан английски. — По време на едно разследване — подробностите не са важни в случая — се сдобихме с това от един заподозрян. Пише, че е ваша собственост. Колкото и да не може да се носи повече — моля ви, приемете го.
— Много добре, лейтенанте — кимна Хакуърт, пое торбичката и я вдигна към светлината. — Въобще не се надявах да си го получа обратно, макар и в такова отвратително състояние.
— Да де, страхувам, се, че тия момчета нямат много понятие от качествените шапки — отвърна лейтенант Чанг.
Хакуърт замълча, защото не знаеше какво трябва да каже човек на това място. Чанг просто си стоеше пред него и сякаш се чувстваше далеч по-комфортно в салона на Хакуърт, отколкото самият Хакуърт. Първите реплики се бяха оказали съвсем простички, но сега завесата Изток/Запад падна между двамата като ръждясал сатър.
Това част от някаква официална процедура ли беше? Или пък може би опит за получаване на подкуп? Или просто господин Чанг си беше добър човек?
Когато се съмняваш, по-добре прекрати посещението рано, отколкото късно.
— Е — рече Хакуърт, — нямам представа и не ме интересува за какво сте го арестували, но ви поздравявам за това.
Лейтенант Чанг и е усети намека и съответно не разбра, че трябва да си върви. Напротив, сега само придоби объркан вид, докато преди това всичко бе изглеждало толкова простичко.
— Не мога да не проявя любопитство — обясни Чанг, — защото не мога да разбера кое ви накара да си мислите, че някой е бил арестуван.
Хакуърт усети как през сърцето му премина цяло копие.
— Вие сте лейтенант от полицията и държите нещо, което прилича на торбичка за веществени доказателства — отвърна той. — Заключението е ясно.
Лейтенант Чанг погледна торбичката, ама силно объркан.
— Веществено доказателство ли? Че това е торбичка за пазаруване — за да не се намокри шапката ви от дъжда. И освен това тук не съм по служба.
