музика, но веднъж, когато заспа на масата, взех внимателно слушалките и чух чист детски глас: «Аве Мария грация плена. Доминус тейкум бенедикта ту ин мулиерибус ет бенедиктус фруктус вентрис туй Йезус…» И детски печален хор подемаше: «Санкта Мария матер деи ора про нобис пекаторибус…» После тишина, космическо мълчание и отново — «Аве Мария грация плена…» Извиках го и той с усилие я довлече до кревата — вече беше отслабнала, но все още едра и тежка. Сега се е сбръчкала като изпуснат балон…“
Роберт сгъна разпечатката на две, още веднъж, замисли се за секунда и решително я скъса на малки парченца. Няма на кого да я покаже. И на никого не му трябва. Животът продължава. Животът все пак продължава: неделята свършва и идва понеделник. Дали да не звънне на Тенгиз да му напомни или вече достатъчно говориха? Достатъчно е, реши той. Стараеше се да не мисли за утрешния ден: запердената болнична стая, болезнената жълтина на нощната лампа, мъртвешкият дух на шибана неопределеност — още не е смърт, но вече не е живот… Мисли за друго, заповяда си той и се послуша — взе листовете с днешната порция от последната статия на сенсея, очите му пробягаха по полупознатия текст — сенсеят бе променил някои неща и ги бе допълнил за по-голяма яснота.
„… Нищо няма да се промени, докато не се научим да управляваме тази космата, мрачна, нагла, ленива и хитра маймуна, която седи във всеки един от нас. Докато не се научим да я възпитаваме. Или да я усмиряваме. Или поне да я дресираме. Или да я лъжем… Само нея предаваме на децата и внуците си заедно с гените. Само нея и нищо друго освен нея. («Аз съм стар хакер и зная, че не съществува програма, която да не може да бъде подобрена. Но какво означава ДА ПОДОБРИШ, когато става дума за ДНК?»)
… Но изумително е, че всички са доволни! Или почти всички. Или почти доволни. Недоволните стенат, плачат и ридаят, молят се, изпадат в пристъпи на човеколюбив и не са способни нищо да променят. Светци. Принасящи се в жертва. Безсилни фанатици. Не разбират, че ВЪЗПИТАНИТЕ никому не са нужни. Във всеки случай засега не са нужни…
… Това е като неграмотността, аналогията е изчерпателна. Хилядолетия неграмотните хора са били нещо най-обикновено и това положение е тревожило само светците и фанатиците. Трябвало е нещо много съществено да се промени в социума, за да стане грамотността необходимост. Нещо фундаментално важно. И тогава, като че след жест на Мойсей с жезъла, за някакви си сто години всички се ограмотили. Може би възпитанието също засега не е необходимо на нашия социум? Не са ни нужни търпимите, честните, трудолюбивите, не са ни нужни и свободомислещите: няма никаква нужда от тях — при нас всичко е наред и добро, («Нека ме управляват. Нямам нищо против. Но нека да е така, че да не забелязвам…»)
Нещо загадъчно и дори сакрално трябва да стане с този свят, за да му стане необходим Възпитан Човек. Да стане нужен на човечеството. На себе си и на ближния си. И докато тази тайна не се реализира, всичко ще си върви постарому. Шибана верига на времето. Поредица от привични пороци и нравствена нищета. Ненавистен труд с пот на челото и шибан живот за заобикаляне на ненавистните закони… Докато не възникне необходимостта този порядък да бъде променен… («В Русия действат само два закона: закон за запазване на енергията и закон за безсмъртието на ентропията — но дори и те, според нуждите, биват успешно нарушавани».)…“
Роберт не поправи нищо, макар че му се щеше. Нека утре сутринта сам го прочете и сам го поправи. Алтруизмът е егоизъм на благородния човек. Ние сме алтруисти, но не до такава степен, че да поправяме обреченото на поправяне.
Животът продължаваше. Бе време да направи инжекцията и да си върви вкъщи.
В спалнята бе тъмно. Загърнат с халата, сенсеят лежеше свит на кревата с лице към стената и се преструваше на заспал. Над него слабо проблясваше лакът на картината на Пиросмани, за която казваха, че е оригинал. На Роберт най-много му харесваше названието й. Наричаше се „СТУДЕНА БИРА“ (с големи печатни букви).
— Време е за инжекцията, сенсей.
— Каква инжекция? Защо? Тъмно е!
— Нищо, такава мишена не може да се пропусне. Освен това можем да запалим лампата.
— Това не е истина… Възможен ли е някакъв достоен компромис?
(Измъченият хумор на безпомощния старец, заврян в тъмния ъгъл, от който има само един изход — утре, в понеделник, в Дома на Страданието.)
— Аз не правя компромиси — високомерно отвърна Роберт, разопаковайки спринцовката.
Сенсеят внезапно попита (все така с лице към стената):
— И вие ли ме осъждате, Робин?
— Ами как, разбира се — каза Роберт. — За какво именно? — Но застана нащрек — гласът на сенсея никак не му хареса.
— За това, което направих с Вадим.
— Така ли? Нещо сте направили с Вадим? — Роберт все още се опитваше да говори шеговито, макар че вече нямаше съмнение, че става дума за сериозни неща. И изведнъж разбра.
— А вие не забелязахте ли?
— Забелязах — бавно отвърна Роберт. — Току-що.
— Смятате ли, че беше прекалено жестоко?
— Има ли значение какво мисля аз — промърмори Роберт. А може би не промърмори, а само го помисли.
(„… Вие сте лениви и не сте любопитни. Бог ви е обсипал с цялата си щедрост, както никой друг, а вие се спряхте…“)
Припомни си лицето на Вадим, не лицето, а физиономията му — мокра, измръзнала, посиняла, физиономия на непристойно, до отвращение изплашен човек. И воня на куче от него… И гласът му — молещо гласче на бит лакей…
(„… Станахте самодостатъчни, не желаете да летите, напълно сте доволни, че скачате по-високо от тълпата, вие сте ДОВОЛНИ — дори най-недоволните между вас…“)
… Но следва ли заради това понякога да ви пришпорят? Да не се застоите? Сигурно. Ако никога не хвърлиш човека във вода, той няма да се научи да плува, макар че умението да плува е заложено в него от самия Бог. Ако не ни накарат с ритници да отидем на зъболекар, така и ще си ходим с дупки в зъбите…
… Впрочем, какво значение има сега. Той го направи, постигна своето, а сега се измъчва. Вадим сега ходи и се перчи: той е победител и всичко е зад гърба му. А този странен старец се измъчва, защото не е сигурен и никак не успява да убеди себе си, че достигнатата цел оправдава средствата.
— По друг начин с нас не може — каза Роберт с максимално дълбоко убеждение в гласа. — В името на победата всичко е позволено… (Сенсеят слушаше. Внимателно.)
— „Постигната цел оправдава средствата“ — каза Роберт. Беше му неприятно да лъже. А в края на краищата може би и не лъжеше?
— Вашето време изтече — каза той бодро и счупи главичката на ампулата.
— Разочарованието е горестното чедо на надеждата — каза сенсеят. Продължаваше да лежи с лице към стената. — А не може ли по-късно? Преди да си тръгнете?
— Аз вече си тръгвам. Единайсет е.
— Помощ! Празникът свърши! — рече сенсеят, повдигайки халата си.
ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА
ДЕКЕМВРИ. ТРЕТИЯТ ПОНЕДЕЛНИК
ИЗОБЩО НЯМА ВРЕМЕ
Тръгнаха точно в десет, по пътя повечето време мълчаха.
Сенсеят седеше на обичайното си място (най-безопасното — отзад, вдясно) и мълча през цялото време — само в началото, сядайки тихичко, поздрави Тенгиз. Новината за случилото се с Интелигента просто го смаза — Роберт никога не го бе виждал толкова тих и покорен. В ранното утро от името на Аятолаха се обади някакъв доброжелател и поднесе новината. Оттогава той нищо не искаше, беше съгласен с всичко и само кимаше, като че кълвеше с носа си, при това всеки път с известно закъснение, сякаш думите
