Петюня крачеше бързо и скоро те бяха сред храстите, преспите и сребристите дървета. Тук беше мрачно и пусто — надалеч щъкаха някакви тъмни личности. И тихи кучета. Всички тези хора бяха с кучета. Нямаше нищо друго. Мъртвешки светеха през клоните живачните лампи. Снегът беше изпотъпкан и осеян с черни кучешки изпражнения и сред тях, в самия край на булеварда, лежеше неподвижно тяло с паднала върху снега шапка. Черен уличен пудел с влачеща се каишка бродеше безцелно. Ел-де-през забеляза, че кучето трепери силно, и неизвестно защо се сети за Мефистофел. Между него и черния пудел имаше някаква връзка… но той бе забравил каква.
— Е, какво? Подушваш ли нещо тук? — попита Петюня, като се озърташе внимателно.
— Не. Разбираш ли… вече всичко е изстинало… Не зная как да ти обясня…
— Гледай ги как лежат — каза Петюня. — Като пура, нали?
Той пъхна в раменния кобур пистолета и се взираше в това неправдоподобно правилно петно, образувано от лежащите тела на заснежения площад. Това действително беше пура. Единият й край бе там, където стояха сега, а другият опираше в парапета, където сега се мотаеха хората от щаба, без палта и шапки. Сякаш език от отровен пламък бе излетял от някаква гигантска фасонка и бе изгорил всички, оказали се на пътя му към набелязаната цел.
— Огнемет — каза Петюня. — Или някакъв газомет.
Не е имало никакъв огнемет, искаше да каже Ел-де-през, но премълча, защото Петюня сам знаеше, че не е имало никакъв огнемет или газомет, а е имало нещо, за което никога не са чували. И никой друг не е чувал.
— Повече прилича на лазер — каза все пак Ел-де-през. За всеки случай. Макар да разбираше, че няма смисъл.
— Но защо пура? — веднага възрази Петюня. — Чиба, чиба — каза той на пудела, който се приближи към тях. — Марш, ти казвам!
— Остави го — каза Ел-де-през нервно. — Не го закачай.
— Мамка му. Не мога да ги търпя.
— Може би той, такова… ето този…
Петюня се наведе и пъхна два пръста в яката на лежащия, после се изправи, изтри ги в сакото си и като се смръщи, поклати глава. Лицето на лежащия бе сиво, оловно, безжизнено и Ел-де-през пак усети миризма на изгоряла хартия. Наложи си да клекне. Вонята идваше от тялото. Но нямаше следи от огън. Нямаше и поражения. Просто мъртвият лежеше върху омекналите си ръце с полуотворена уста и стъклени очи на тъмното, отдавна небръснато лице. Някакъв клошар. Неподвижен, захвърлен, същият както и няколкото десетки на площада. Всичките миришеха на изгоряла хартия. Или на загоряла каша. Или на опърлени коси… Но на площада все пак имаше и живи. Двама или трима мърдаха, а един дори стана и приведен от мъчителна, раздираща кашлица, се отдалечи с олюляване…
— Е? — попита Петюня нетърпеливо. Очевидно все още чакаше от Ел-де-през откровения. Беше елементарен човек: насрахме се — добре, поне дай да съберем информация. „Какво точно се случи? Как? Къде е бил? Как е избягал?“
Ел-де-през се насили да се огледа още веднъж (нищо ново не откри), заобиколи тялото, треперещото куче се замота в краката му и той внимателно го прекрачи (мимоходом си помисли, че именно него трябва да разпитат, защото вероятно всичко е видяло). По снега край храстите се виждаха множество кучешки следи, но не и човешки. Изглежда бе стреляно от пътеката, зад гърба на онзи с пудела… над главата му и над тълпата: оттук парапетът се виждаше отлично, бе театрално осветен от прожектори. Стрелял е и си е тръгнал, без да бърза, към „Белобрезова“, където има малко улични лампи и където най-вероятно го е чакала кола. А може и да е тръгнал по булеварда — спокойно, без паника и суетене, между дърветата, между кучетата и разхождащите ги…
— Не разбирам едно — каза той на Петюня. — Аз го усетих. Определено. Но защо бях сигурен, че нищо не може да се направи? Нито да го прикрия, нито да го скрия — нищо. Беше безнадеждно, разбираш ли?
Той замълча, защото не можеше нито да разкаже, нито да обясни както трябва. Пък и самата идея да се обяснява с Петюня беше безсмислена. Какво общо има той? Спести си обясненията за бъдещето, помисли си Ел-де-през с неприязън. Сега цял живот има да пишеш обяснения… „Най-добрият приятел на президента“… А какво можех да направя, пита се? Задачата ми беше да го надуша. Надуших ли го? Да. И какво? Ами нищо! Нищо не можеше да се направи. Ето това никога и на никого няма да мога да обясня, помисли си той с отчаяние. Как да обясня откъде съм разбрал, че нищо не може да се направи…
— Ами ти? — каза той на Петюня. — Нима нищо не видя? Съвсем? — Петюня поклати глава. — Съвсем нищо ли?
Той очакваше сериозен отговор. Но откъде накъде? Петюня обаче отговори — напълно сериозно, макар и кратко. Нищо не бил видял. Всичко било нормално, после чул „атас“ и веднага (според инструкцията) се обърнал, за да прикрие „обекта“, но Професора вече падал, както бил с вдигната ръка. Тогава го подхванали Фанас и Толян.
— … А ти стоеше на колене и като че се опитваше да се прехвърлиш през перилата, но носле се обърна и седна. И сякаш се изключи…
— И не видя изстрела?
— Нямаше изстрел.
— А какво имаше?
— Нищо нямаше — каза Петюня Фьодорчук. — Изведнъж едни взеха да падат, други се разкрещяха и се разтичаха като хлебарки насам-натам… Абе ма-а-рш оттук! — изсъска той с омраза и ритна пудела, който отново се бе приближил.
Песът изквича, отскочи и се втурна да бяга нагоре по булеварда с наведена глава, отпуснати уши и нос в снега. Сякаш искаше да намери там нещо жизненоважно. Каишката се влачеше след него, подскачайки по замръзналите изпражнения.
Ел-де-през се загледа след кучето и си помисли: дали да не го прибера вкъщи заради малкия Серьожа? Голяма радост ще падне. Но и това не биваше да прави заради алергията, мамка й. Абе шибан живот! Нищо не бива и нищо добро не го чака в бъдеще — само гадни неприятности…
Все още гледаше след тичащото куче, когато завиха, затрещяха, светнаха светлините на изпълнилите площада милиционерски коли и линейки.
„… Не познавам с подробности болестта й. Зная, че имаше рак. Бяха я оперирали, като че успешно. Зная, че оттогава тя чакаше завръщането на рака, дочака го, изтърпя втора операция, също като че успешна. Сигурно го очаква и сега, ако изобщо чака нещо вече.
Помня я млада и прекрасна. Бях влюбен до уши в нея, както и цялата ни бригада. Пърхахме около нея като лейб-хусари и се втурвахме огънче да й предложим, остроумничехме, фукахме се, а после, когато тя излизаше, се гледахме с омраза: какво ни става, момчета?
Пред очите ни тя се превръщаше в суха вещица с нос като клюн и дълга белезникава брада. От предишната жена останаха само ореховите очи и кадифеният й глас, но и това беше достатъчно, за да й се възхищаваме.
Веднъж, точно се беше върнала вкъщи след втората операция, случайно я чух да му казва ужасена: «Ето това съм аз, погледни». Бяха в кухнята. На масата лежеше изкормена кокошка — бяла, гола, с настръхнала кожа и безсрамно черно отвърстие между краката… «Изкормена кокошка — каза тя с ужас и повтори: — Изкормена кокошка…» Оттогава и започна да пие.
Безкрайни пасианси на кухненската маса. Ликьори. Настойки. А после и водка — по бутилка на ден, а след време и по две… Транзистор на перваза на прозореца, слушалки на ушите, върху мушамата разпилени карти, полупразна бутилка и чаша — това беше обикновеният вечерен натюрморт. Мислех си, че слуша
