рамене в смисъл „добре де… какво толкова… не си струва да говорим…“.
— Забележително е, но вие съвсем не изглеждате щастлив — каза Хан Автандилович удивено. — Изглеждате уморен.
— Така си е — съгласи се Вадим, поразен от проницателността на госта. — Уморен съм като Сизиф — добави неочаквано за себе си. — Представяте ли си колко уморен е бил Сизиф, когато най-сетне е успял да избута скалата на върха?
(Брей, че красиво го формулирах, помисли си той с учудване. И как го измислих?)
— Представям си — каза Хан Автандилович с готовност. — Много добре си го представям и мисля, че той изобщо не се е чувствал щастлив.
— „Щастието може да бъде намерено само по отъпканите пътища“…
— Наистина ли? Откъде е това?
— Пушкин е обичал да го повтаря. Май е от Шатобриан. Или от Монтен? Не помня. Стори ми се много точно казано: щастието е любовта, семейството, приятелите… Добре известното, обикновеното, без каквато и да е екзотика…
— Да. Много точно. Много.
И отново настъпи натегнато мълчание. Темата за щастието се изчерпа, темата за Сизиф още повече. На лицето на Хан Автандилович се появи страдание, но той го преодоля и каза, сякаш започваше лекция:
— Работата е там, че в съвременна Русия голям началник може да стане или бивш партиен функционер, или така нареченият стопански ръководител, или човек от силовите министерства…
— Или криминален престъпник — вмъкна Вадим не без яд. Просто не можа да се въздържи. Онзи си го изпроси.
— Да, разбира се. — Хан Автандилович предпочете да не забелязва ехидността, а може би действително не я забеляза. — Просто у нас криминалният престъпник е някаква разновидност на човека от силовите министерства: скрита, тайна, грозна сила… Но аз исках да кажа, че изключенията са възможни, макар да са малко вероятни. Нещо повече, те може би са опасни. Ще изберат, например, лекар и ето ти Папа Док47 в руски вариант. Представяте ли си Папа Док в руски вариант?
— Ами как да кажа — възрази Вадим. — Виртуалната история винаги е по-страшна от реалната.
Хан Автандилович безшумно изръкопляска.
— Много точно. Но защо решихте, че руският Папа Док е виртуална история?
— Защото виртуална е тази история, която би могла да се осъществи, но не се е осъществила.
— Тя се е осъществила! — каза Хан Автандилович проникновено и напористо. — Благодарение на вас, но се осъществи.
Вадим известно време гледа бледото, печално усмихващо се лице и накрая проговори:
— Но нали вие искахте да бъде избран Интелигента? Не разбирам…
— Аз ли съм искал? — учуди се Хан Автандилович. — Грешите! На мен ми е абсолютно безразлично, уверявам ви… Сам помислете, какво общо имам аз с това? Друг е въпросът, че самият опит да се обърне ходът на събитията… да се обърне „тръбата с голям диаметър“ — така, струва ми се, наричате това — е вече чудо. Да повярвам в това, първоначално бе невъзможно…
— Почакайте — прекъсна го Вадим нервно. — Да не искате да кажете, че не вие ми поръчахте… да обърна тръбата?
— Ами разбира се, че не съм аз! Вие придавате на моята особа прекалено голямо значение. Никога не бих се осмелил да ви поставя такава задача. Помолиха ме и аз не можах да откажа.
— Кой ви помоли?
— Не знаете ли? Не се ли досетихте?
— Не.
— Не ли? — Хан Автандилович очевидно бе твърде затруднен. Той като че вече съжаляваше за започнатия разговор. — В такъв случай не съм сигурен, че бих могъл… Защо? Няма никакъв смисъл…
— Няма никакъв смисъл ли? В какво?
Хан Автандилович не отговори. Явно не искаше да лъже, но още повече не искаше да каже истината. След недвусмислена и откровена пауза той рече внезапно:
— В края на краищата какво ви пука? Не това е главното. Главното е, че всички ваши проблеми вече са решени. Всички. Вие победихте. Следователно, както казва един мой познат, „можете да дишате свободно“.
Това беше доста пошло преиначаване на много познат стих. Всъщност плоска шега. Сега съвършено неуместна. Но беше произнесена с внезапно демонстрирано и далеч не шеговито високомерие и Хан Автандилович стана внезапно така недостъпен и величествен, че Вадим (чудейки се на себе си) изведнъж се разтрепери вътрешно и откри на лицето си отвратителна усмивка. Тутакси си спомни Пушкин: „Дявол да го вземе, почувствах подлост във всяка вена“ и, за да пребори внезапното и срамно чувство, произнесе с рекламен патос:
— „Свободно дишане! Бързо и за дълго!“
Обаче Хан Автандилович очевидно не гледаше телевизия, затова изобщо не разбра този глупав лозунг. Той само повдигна въпросително своите трагични вежди, сякаш чакаше обяснение или поне продължение, но не ги дочака и повтори:
— Какво ви пука, Вадим Данилович? По-добре ми обяснете какво ще правите сега? Още ли не сте мислили за това?
Въпросът бе добър, защото Вадим, разбира се, за нищо подобно не бе мислил. И нямаше намерение. Сега искаше само да разбере кой му бе „поръчал“ и защо. Напълно безполезно и дори глупаво желание, но затова пък абсолютно естествено.
— А защо изобщо трябва да мисля за това? — попита той с раздразнение.
— Защото — каза Хан Автандилович проникновено — сега сте в известен смисъл източник на еволюция.
— И какво?
— Всъщност нищо особено… Освен че ви се налага да бъдете по-внимателен. Четох някъде, че еволюцията изяжда породилите я причини…
— Аз също съм го чел — каза Вадим бавно. — Също някъде.
Неочаквано звънна телефонът, двамата трепнаха и Вадим отново (мимоходом) отбеляза за себе си, че гостът само изглежда нахакан, а всъщност е напрегнат и като че очаква всеки момент неприятност. Вдигна слушалката.
— Ало.
— Андрей е — каза Страхобореца. — Той при тебе ли е?
— Д-да… Кой се обажда?
— Къде сте? В хола ли?
— Аха.
— Или в кухнята?
— Не, в хола. Защо?
— Нищо. За всеки случай — неясно обясни Страхоборец. — Не бой се — добави той. — Дръж се още пет минути и ние ще дойдем.
— Кои сте тези „ние“? — попита Вадим, но онзи вече бе затворил. Вадим сложи слушалката и като повдигна рамене, каза на госта: — Странно обаждане. Очевидно момчетата след малко ще дойдат…
Каза го като извинение, но гостът го разбра по друг начин и веднага се разбърза.
— Разбира се, разбира се… Извинете, заседях се, а исках само да изразя възхищението си от вас… Впрочем, ето… — Бръкна в пазвата си, там ръката му се закачи на нещо, той почервеня от неудобство и извади и сложи по средата на масата пачка долари с бандерол. — Моля ви… — Изведнъж лицето му се изкриви необичайно, сякаш го опариха с огън или видя отвратително привидение. — Какво е това?! — почти извика той, като скочи трескаво и вдигна стола пред себе си, за да се предпази.
Вадим се огледа и също скочи. От спалнята към тях се носеше нещо черно на райета, като някаква въздухоплавателна медуза, голяма колкото длан, както се стори на Вадим. Издаваше неприятно жужене, а пипалата му висяха неподвижно като парализирани, дългото раирано тяло се разтърсваше безпричинно и
