— Идва при него някой — обясни Андрей. — Някой мафиот. Людоед. А излиза смирен като агънце. Вегетарианец.
Ел-де-през поклати глава.
— За първи път го чувам.
— Че апартаментът му е като Ермитажа и Лувъра. Целият в старинни оръжия, ризници най-различни, ятагани…
— Не зная. В къщата му никога не съм бил.
— Ти изобщо виждал ли си го? — попита Андрей меко.
Ел-де-през само изсумтя презрително, после стана и без да каже дума, излезе от кухнята — неестествено безшумен и лек — при неговата маса. Андрей погледна Завалията и не можа да се сдържи — направи му муцунка, в смисъл такива ми ти работи приятелче — какъв лесно възбудим и нервен баща имаш. Впрочем, не се получи никакъв контакт: момченцето отклони поглед и дори отхапа от кюфтето само и само да не общува с неприятния чичко. (Дясната буза веднага стана още по-издута.)
Ел-де-през се върна (също толкова внезапно и безшумно) и пъхна под носа на Андрей цветна снимка с неописуема красота: лято, зеленина, разкошна бяла лимузина с ненормална дължина и някакви хора стоят пред отворените й врати.
— Това кой е според теб? — попита Ел-де-през с невъобразимо презрение.
— Ти.
— А това?
— Не зная.
— Той. Забележи: до мен.
— Разбрах. Сразен съм. Предавам се.
… Наистина беше „Печален човек с дълги коси“. Бледо, леко подпухнало лице, ъгълчетата на устата му отпуснати надолу, очите му леко присвити на слънцето (в ръцете му тъмни очила). Всички наоколо се усмихват, показват зъби, но той не. На него му е тъжно. Или може би скучно. Той е някак си… старомоден! Думата е точна — старомоден. Старомодни дрехи. Старомодно лице… Старомодно изражение на лицето… И тази обща печална отпуснатост…
— А жената коя е?
— Съпругата му. Альона Григориевна.
— Красива е.
— Че как!
— Краси-ива е — повтори Андрей. — А деца има ли?
— Има. Синче. Алик. Точно той ни снима.
— А кой е този с бастунчето?
Ел-де-през протегна ръка и взе фотографията.
— Ако много знаеш…
— Го-с-с-с… Големите тайни! Почакай, а какво пише там? Покажи ми!
Ел-де-през показа с удоволствие. На гърба с ясен детски почерк беше написано (с флумастер): „На Ел- де-през с благодарност за всичко“. И витиеват неясен подпис. И дата: юли миналата година. Без число. Сигурно защото е снимана един ден, а е надписвана в друг.
— А защо го наричат Аятолах?
— Казва се Хан Автандилович — рязко каза Ел-де-през. — Или господин Хусаинов. А ти не повтаряй глупости.
Андрей мълчаливо го гледаше: огромен, черен, суров и праведно гневен. После каза:
— Помниш ли Кайлас?
— Да — отвърна Ел-де-през и веднага омекна, стана Серьога, Серж, Сивия, Щърбавия.
— Черната планина. Долината на Смъртта. Титапури…
— „Обителта на Гладния дявол“… — Серьожа вече не се сърдеше, погледът му стана замислен.
— Ако тогава самият Господ Бог бях нарекъл аятолах, нима щеше да ми се обидиш?
— Абе аз по принцип съм атеист… — Ел-де-през съвсем омекна от нахлулите спомени, но внезапно отново стана суров. — Край! — каза той на Завалията. — Писна ми от теб. Махай ми се от очите, да не те виждам повече. Прибери си играчките! Десет минути за всичко… Дай тук вилицата…
Завалията радостно подаде вилицата с парчето кюфте, слезе от стола и победоносно затропа из апартамента, развявайки излязлата от панталонките риза на квадратчета.
— Не се побеждава със сила, а с търпение — каза поучително Андрей.
— Ти за какво говориш? — попита подозрително Ел-де-през, но не започна да уточнява — пъхна в устата си остатъка от кюфтето, а вилицата, без да става и без да се прицелва, хвърли доста точно през цялата кухня право в мивката. С трясък.
— Слушай — каза Андрей замислено. — Според теб защо децата не ме обичат?
— Че тебе кой изобщо те обича?
— Хм. И това е вярно. Впрочем — жените! Жените ме обичат.
— Това не е любов — каза Ел-де-през пренебрежително. — Това е похот. Какво общо има тя с любовта?
Андрей веднага си спомни вица за мъжа, който веднъж решил да покаже на законната си по видеото хард порно, но не го разказа — Серьожа винаги бе имал известни трудности с хумора. Не възприемаше смешните истории и нищо смешно в живота не забелязваше. „Абе не зная, не зная — казваше той. — С мен никога нищо смешно не се случва…“ Беше строг човек. Но затова пък надежден като ролс-ройс.
— А той откъде знае, че ти си Ел-де-през? — попита внезапно Андрей и този път бе разбран незабавно, макар че вече ставаше дума за съвсем друго нещо.
— Сам се чудя — призна Ел-де-през. — Знае отнякъде. Той изобщо всичко знае.
— Ти не си ли му казвал?
— Разбира се, че не. За какво? И кога? Той с мен само два пъти е разговарял: когато постъпвах при него и когато ме изпрати на тази командировка…
— Каква командировка?
— Командирова ме да охранявам този, Професора, нашия кандидат.
— А-а-а…
— Но не съм там за постоянно — обясни Ел-де-през, изваждайки от хладилника нова бира. — При кандидата. Само за изборите.
— Е, и тежка ли е работата?
— Не. Нормална. Дори бих казал лека. На кого е притрябвал нашият Професор?
— Казват, че изведнъж рейтингът му страшно се вдигнал — отбеляза Андрей, сякаш между другото.
— Да, така казват. Днес сутринта звъннах в щаба — там всички подскачат от възторг. Изобщо странно се получи — как така изведнъж?
— Нямам представа — излъга Андрей. Имаше някои съображения по този повод.
— На кого му пука? Не мога да дочакам да свърши целият този цирк и да се върна при момчетата. Писна ми. Екипът на този Професора е от нервноболни. Всички са шашави.
— А ти какво очакваше? Висша политика е това.
— Да бе, висша… — промърмори Серьожа Ел-де-през. — Няма що. Може би искаш все пак още бира? Празна кутия смучеш втори час?
— Благодаря, не бива. И така ми е добре.
— Да не се страхуваш, че ще напълнееш?
— Не. Аз по принцип от нищо не се страхувам, както може би си чул.
— Чул съм, чул… Няма да стане от тебе бодигард.
— И защо?
— Защото — поучително произнесе Ел-де-през, отваряйки поредната кутия — истинският бодигард трябва да се страхува от всичко. Само тогава от него ще има полза. Ако лелка в тълпата погледне в огледалото да си начерви устните, ти си длъжен да трепнеш и да застанеш нащрек.
— Ама че работа имаш! Така ли подскачаш по цял ден?
— Да, за Бога. Външно не го показвам, разбира се. На вид съм като египетски сфинкс. „Каменен
