Хайд… Пак добре, че не бе повръщал по пода след разстройството на чувствата си и загубата на личността…
Цял час старателно, усърдно, дори с някакво сладострастие чистеше авгиевите обори. Матвей навън очевидно се умори да чака (а също така видимо си спомни, че има още едно стълбище откъм двора) и най- сетне си тръгна. Когато Вадим свърши с разхвърляните списания, вдигна и постави на мястото й библиотечката, Матвей позвъни и се осведоми как се чувства. Върховно и блажено, отвърна Вадим. „Сигурен ли си?“ Абсолютно. „Имай предвид, че ще си бъда вкъщи и колата е готова. Ако има нещо, веднага се обади!“ А какво става с Тенгиз? „Той също е готов.“ Благодаря, момчета, но за Бога, нищо не ми трябва. Всичко се оправи. „Как?“, попита Матвей. От само себе си, отвърна Вадим. „Ако е така, това е чудесно!“ — рече Матвей и затвори.
Вадим се сети и се обади на леля си в Наклажная. Майка му взе слушалката и те поговориха. Слава Богу, при нея всичко беше наред, само ангината й още не бе минала. И при Вадим всичко беше наред. В целия свят цареше пълен, безпросветен и общ порядък, оставаше му само да премести на място дивана, който сега се намираше по средата на стаята, и да подреди нападалите на пода като пъстро ято мъртви птици книги…
В този миг Вадим си спомни. Спомни си кой му казваше: не се напрягай и не се блъскай, всичко ще стане от само себе си или няма да стане изобщо. Разбира се, че беше Андрей Белюнин. Страхобореца. Първия път, когато той целият се тресеше и от отчаяние дотича при него да се жалва и да моли защита. „Не се унижавай с надежда. Всичко ще стане от само себе си, или няма да стане изобщо. Просто смятай, че вече си мъртъв, и тогава никой нищо не може да ти направи…“
Спомни си това и отново му стана страшно, както тогава, макар че сега като че нямаше от какво да се страхува. Дългото породисто лице гнусливо го гледаше от другия край на тунела, осветено кой знае защо само отляво, със златиста равномерна светлина. На всичко отгоре вече съм и богат, помисли си той внезапно. Но веднага прогони тази мисъл като преждевременна и затова опасна.
В същото това време Андрей Юриевич Белюнин (по прякор Страхобореца) седеше в кухнята на своя приятел Серьожа Вагел, известен (сред драбантите) с прякора Ел-де-през. Лениво си подхвърляха реплики (по повод хокея основно), пиеха бира от дълги студени кутии и наблюдаваха действията на малолетния син на Ел-де-през, който седеше на собствено столче над чиния с храна. Синчето воюваше с вечерята си. Диспозицията беше следната: в лявата си ръка то държеше голяма нахапана филия хляб, а в дясната вилица с набодена четвъртинка кюфте. Половин кюфте и картофено пюре изстиваха в чинията. Освен това приблизително четвърт кюфте, известно количество хляб и пюре се намираха в устата му, от което миловидното му чернооко (на майка си) личице изглеждаше болезнено асиметрично.
Мама и сестричката му в същия момент плуваха в басейна, а татко Ел-де-през старателно и бездарно изпълняваше строгата заповед: „Изпържи кюфтетата, стопли пюрето, нахрани Съществото, дай му супена лъжица пертусин и в осем часа да върви да спи“. Обаче съществото не искаше да яде. Съществото по принцип нямаше апетит, а когато с нахранването се заемеше татенцето, процедурата се превръщаше в истински цирк.
— Дъ-ъвчи! — за кой ли пореден път се разпореди изгубилият търпение Ел-де-през с нарочно скучен глас. — Дъвчи и гълтай. Завалия.
Завалията извърши няколко бързи движения с челюстите си, нищо не преглътна и отново застина в неподвижност, вече почти трагична.
— Не желае — обясни Ел-де-през. — Не желае и това е. Запънал се е.
— А може би така трябва — внимателно предположи Андрей, снишавайки за всеки случай гласа си.
— Как така? Кой ще яде вместо него?
— Като огладнее, сам ще си поиска.
— Ти пък какво разбираш от това? — каза Ел-де-през с уморено пренебрежение. — Да не си баща…
Андрей плътно затвори очи, вдигна двете си ръце (с дланите напред) в знак на това, че мълчи, предава се и изобщо млъква завинаги, а Ел-де-през произнесе решително, обръщайки се вече не към него:
— Значи така. Сдъвчи и глътни това, което ти е в устата! После изяж това на вилицата, половината от пюрето и те пускам. Разбрахме ли се?
Завалията бързо-бързо закима и веднага задъвка — образцово-показателно, с цялото си тяло: дори потракваше със зъби, подскачаше на стола и усилено размахваше вилицата с парчето кюфте. (Може би с надеждата, че парчето ще отлети на пода и проблемът ще се реши от само себе си?)
— Искаш ли още бира? — попита Андрей опитният баща, ставайки към хладилника. — Има „Туборг“.
— Благодаря, стига ми толкова.
— Виж ти, колко сме твърдокаменни!
— А знаеш ли как другарят Сталин е наричал другаря Молотов?
— Зная: твърдокаменен ленинец.
— Аха. Ама почти. Наричал го е „каменен задник“.
— Ами? И това осъдително ли е било? Или одобрително?
— По-скоро одобрително.
— Странна работа — отбеляза Ел-де-през дълбокомислено. — Всеки разправя, че другарят Сталин е бил винаги в хубаво настроение, добър и се шегувал…
— Това се нарича „селекция на наблюдението“ — обясни Андрей. — Просто тези, които са го виждали в лошо настроение, не са живи и техните разкази историята не е запазила за нас.
— Може би — съгласи се Ел-де-през. А може би той в действителност не е бил лош човек? А?
— Нещо като твоя господар ли?
— Кого имаш предвид? — попита Ел-де-през и веднага професионално застана нащрек (сякаш някой в тълпата пъхна ръка във вътрешния джоб на сакото си).
— Какво означава „кого“? Толкова много господари ли имаш?
— А-а-а… Не, моят господар си е наред. Грях ми на душата да се оплаквам от него. Печален човек с дълги коси.
Андрей го погледна учудено.
— Ама ти си бил поет! Как само го каза: „Печален човек с дълги коси“!
— Не съм го казал аз.
— А кой?
— Не е важно.
Тогава Андрей усети върху себе си внимателния поглед на черноокото Същество и искаше да му намигне ободряващо… или да му направи някоя смешна муцунка… или поне да свие съчувствено устни… Но не се реши. Побоя се. Не беше симпатичен на децата и си го знаеше. Нещо в него ги караше да са предпазливи: те се стараеха да не разговарят с него, отказваха да играят и не приемаха шегите му. Това го огорчаваше, но не кой знае колко. Неприятно е, разбира се, когато един такъв симпатяга те гледа враждебно и страхливо, но има и по-лоши ситуации, нали? Например, когато те гледа враждебно някой дяволоподобен питбул.
— Значи така — решително обяви татко Серьожа, прихванал този обмен на погледи, но разбрал го съвършено неправилно. — Ще ядеш ли, или ще играеш на зъркели с чичо Андрей?
— Искам сок — обяви Завалията, избягвайки прекия отговор на поставения въпрос.
— Добре. Желанието ти е законно. Наливам сок. Пий. Но после незабавно гълтай това в устата и дояж поне парчето на вилицата — другото остави, аз ще го вдигна. Разбрахме ли се?
Това приличаше на пълна и безусловна капитулация, каквато всъщност си беше. Андрей великодушно не обърна внимание на разгрома на опитния татко Серьожа и попита:
— Добре де. „Печален рицар с дълги коси“. А по-подробно не може ли?
— „Печален човек“. Ако цитираш, прави го точно.
— Виноват. „Човек“. И що за човек е той? За него се разказват легенди. Те истина ли са?
— Зависи кое.
— Например, че от хората прави овчици.
— Как така?
