задник“…
Той се засмя, но някак насила. Лицето му изведнъж като че се състари, очите му спряха да се движат.
— Ако някой глупак, който си разхожда кучето, погледне някак особено… — Той замълча, а после промърмори: — Знаеш ли, аз все пак ще се обадя още веднъж… — Извади от задния си джоб мобилния телефон и натисна копчето. — Нещо изведнъж ми стана неспокойно — обясни той извинително. — И аз не знам защо… Толян, ти ли си? Да, аз съм. Какво правите? Така ли? С водка празнувате? Не е ли рано още? Питам, не сте ли подранили? Така ли? Е, слава Богу… Хайде. Хайде, казвам! До утре… Празнуват! — обясни той на Андрей и видимо се развесели. — Празнуват корифеите! Не е ли рано?
ГЛАВА ДЕСЕТА
НЕДЕЛЯ
ФИНАЛ
Той стоеше пред хладилника, дъвчеше сандвич с яйце и гледаше какво още да извади. Навън бавно падаше сняг, беше тихо и спокойно. Той с удоволствие не мислеше за нищо. Днес се чувстваше забележително леко и добре, не искаше да мисли за нищо и вътрешно усещаше лека и топла, ласкава и пухкава пустота. Може би за първи път през последната половин година.
Наспа се добре и сега с удоволствие предвкусваше как ще приведе в ред хола, който предния ден бе поподредил, но не достатъчно, определено не достатъчно. Стаята извикваше в паметта му стара реклама: „Така изглежда под микроскоп трудно за изчистване петно“. Трябва да се възползвам от случая, помисли си той с приятно предчувствие. Ще подредя най-сетне книгите както трябва: събраните съчинения отделно, белетристиката отделно и по азбучен ред, научната литература на стелажа вляво.
Чу се звънецът на входната врата (той автоматично погледна часовника с кукувицата от дядо му). Точно в дванайсет: дзън, дзън, дзън-дзън-дзън — трябва да е някой от старите пушки. Най-вероятно Матвей със своя целеустремен нос на длъгнестото си лице. Трябва веднага да го изпрати за храна. Не бива да му дава дори да се опомни, вкъщи дори хляб няма…
Оказа се, че не е Матвей, а съвсем непознат човек с таке, който го гледаше изпод трагичните си вежди с трагично черните си немигащи очи. Зад гърба му в сумрака на стълбището се виждаха още някакви хора и още неразпознал ги, Вадим се задъха и спокойствието, обзело го от предния ден, стана минало необратимо, тревогата отново се надигна и избухна като бомба в старо блато. Той дори като че за миг ослепя от този страшен вътрешен взрив, разбра кои са тези хора (както кучето без думи, без имена, без названия разбира) и тогава човекът с такето произнесе:
— Здравейте, Вадим Данилович. Наминах само за няколко минути. Ще ме поканите ли?
Вадим послушно отстъпи в коридора и човекът с трагичните вежди го последва, сваляйки такето си; после от сумрака се появиха онези двамата: отпред елегантният, в кожено палто до петите, аристократично бледият, отвратително познатият с лакираната показалка-бастунче в дясната ръка.
И тогава Вадим каза хрипливо:
— Не. Този не. Няма да му позволя!
Човекът с такето тутакси (без да се учуди ни най-малко и много вежливо) помоли аристократично елегантния:
— Ераст Бонифатевич, останете навън. Моля ви. И ти, Семьон, също. Аз няма да се бавя… Ще ми позволите ли да се съблека? — попита той Вадим.
— Да — каза Вадим със схванато от пристъпа на внезапната ненавист гърло. — Да, разбира се.
Ненавистта отмина също толкова внезапно, както бе дошла, но мислите и чувствата му се мятаха в безпорядък. Този беше (съвършено очевидно), именно този човек го бе мъчил, терзал, заплашвал (и до срамота го уплаши, до кървава диария!) през последната половин година; той не беше човек — звяр, нравствен изрод, жесток палач, компрачикос46 шибан, свиня, етически отпадък… Сега би следвало да го удари… Но вместо това той съвършено необяснимо, въпреки разума си и логиката, изпитваше към него най-дружеска симпатия, някакъв ласкав резонанс и дори неизвестно защо — съчувствие. Беше му ясно, че този човек в момента сам изпитва мъчителни душевни мъки, защото е нравствено болен и се нуждае от най-обикновено човешко съчувствие. И на него много му се искаше да изрази такова съчувствие…
… Например да му помогне да се съблече. И Вадим пое от ръцете му лекото кожено палто и го окачи на закачалката, а черното мефистофелско таке с капчици от полуразтопени снежинки остави на масичката под огледалото…
— Заповядайте — покани го той с максимално възможното радушие и го въведе в хола, макар че отначало искаше да го вкара в кухнята, където би отишъл с някой от своите приятели. Но този не беше свой. Твърде симпатичен и явно много нуждаещ се от душевен уют и дори помощ човек, но по никакъв начин не е свой. Чужд. Напълно чужд… Пък и беше невъзможно просто така, веднага, без каквато и да е подготовка, съвсем без наказание (нека дори формално-показно) да забрави всичките обиди и рани, които му бе нанесъл неотдавна.
Учудвайки се на своите несвързани и дори противоестествени чувства, той покани госта да седне в маминото кресло, седна срещу него и с напълно светски тон го попита: „Чай?“ С точност знаеше, че няма да им трябва никакъв чай и никакъв светски разговор няма да проведат, пък и не умееше да води светски разговори, но нещо го накара да зададе този въпрос и да се усмихне очаквателно в отговор на вежливия и обстоятелствен отказ.
— Благодаря, не — отказа гостът с най-сериозен вид. — За утринен чай е късничко, а за файф-ъ-клок, съгласете се, е още доста рано… — Той направи микроскопична пауза и се представи: — Казвам се Хан Автандилович. Нали не се познаваме?
— Много ми е приятно — каза Вадим. Трябваше нещо да отговори. (Макар че всъщност би следвало да отвърне по съвсем друг начин: „Какви непознати! От това ваше непознанство, може да се каже, ми се смъкна цялата кожа. Особено на пръстите“. Впрочем това щеше да е грубо. Неприлично, неадекватно грубо. И неуместно.)
— Мен често ме наричат Аятолах — продължи Хан Автандилович с предишната печална непринуденост. — Вие вероятно знаете това. Но така ме наричат само онези, с които не се познаваме.
— Да — каза Вадим. — Разбирам.
И сега той действително разбираше много добре, че само съвършено чужд човек, който никога не е чувал този мек, печален глас, който никога не е виждал трагично извитите вежди и дългите черни коси, обрамчващи тясното бледо лице, само безнадежден дивак и варварин, само отявлен простак, само долнопробен клошар би свързал този славен и печален човек със сумрачния азиатски прякор Аятолах.
— Виждам, че правите ремонт? — полувъпросително, полуутвърдително произнесе гостът, озъртайки се.
— Да… нещо такова… Подреждам… — Вадим си спомни как бе възникнал безпорядъкът и отново почувства пристъп на злоба, но пак срещна печалния поглед на Хан Автандилович и злобата се изпари, замени я съчувствие и готовност да съпреживява, щом се налага.
Настъпи късо мълчание, петнайсет секунди взаимна неловкост — печалният човек сякаш не знаеше с какво да започне нова страница в разговора, колебаеше се и вътрешно се свиваше от своята несигурност. Вадим почти физически усещаше тези колебания и тази неувереност. Би се радвал да помогне, би се радвал да каже нещо, за да наруши мълчанието, но изобщо не си представяше какво именно. Не можеше да започне разговор за света навън, нали?
(И си помисли изведнъж, че гостът изобщо не е толкова самоуверен и важен, както се стреми да се показва и каквото впечатление прави на пръв поглед. В него имаше някаква неуловима червоядина, някакво скрито опасение, може би дори страх? И това беше неразбираемо и неприятно, и дразнеше като забелена кожица около нокът.)
— Преди всичко — отгърна все пак нова страница Хан Автандилович, — позволете ми да ви поздравя. Вие извършихте подвиг, който… Да, да, да — не спорете, моля: всеки, който прави невъзможното, извършва подвиг!
Вадим нямаше никакво намерение да спори, макар и да се съгласи с тези неочаквани и дори прекалени комплименти също би било някак странно. Ако не друго, поне нескромно. С удоволствие би отвърнал с някакво рекламно клише, но като че нарочно нищо подходящо не му идваше наум и той само повдигна