безпощаден отбор на просветлените…
— … А вие знаете ли какво е да те отбират? Когато си сам-самичък и никой не ти помага — нито приятелите, нито роднините, нито учителя, на когото се надяваш до последно?
— Зная — сериозно каза сенсеят. Вадим замълча и изхлипа, като че от отчаяние.
— „Върви сам и изцелявай слепите — цитира сенсеят (напълно сериозен, без каквато и да е ирония, която тук би била съвсем уместна), — за да узнаеш в тежък час съмненията на учениците, злорадата гавра и равнодушието на тълпата…“
Вадим мълчеше, но юмруците му внезапно се разтвориха и ръцете му увиснаха свободно.
— Елате, Вадим — каза му сенсеят. — Разбрах ви, но трябва спокойно да обсъдим нещата. По възможност седнали… Няма да се забавим — каза той на Роберт. — Извинете ни за половин час.
Двамата излязоха: сенсеят лек като глухарче, а Вадим вървеше след него с отпуснати рамене, покорно, вяло, като спаднал балон. Връзката с кабинета беше включена и можеше да щракне копчето и да чуе какво говорят, но Роберт не го направи. Въображението му бе по-слабо от паметта и той си представи само как Вадим се търкаля в краката на учителя, моли за прошка за грубостта и дързостта си и проси помощ. А сенсеят седи пред него като Буда и изрича своите коани. За да заличи тази непривлекателна картина, той ожесточено се залови с картофите, после с морковите, а сетне взе да отваря консервите с риба в собствен сос. Картината изчезна, отново се появи, пак се замъгли. Изобщо, не можеше да се избави от нея. После по връзката се чу гласът на сенсея:
— Вадим си тръгва. Моля ви, Робин, изпратете го.
Той намали газта под тенджерата и тръгна. Вадим вече намъкваше поизсъхналите си маратонки, опрял задник в стената. От неудобната поза лицето му бе червено, той пуфтеше, но не изглеждаше нито жалък, нито потиснат. Нещо повече — изглеждаше доволен. И слава Богу. По дяволите подробностите! Жертви и разрушения няма — за какво друго може да мечтае мирният жител, който не претендира да управлява историческите процеси? И все пак не можа да се въздържи:
— Е? Поговорихте ли?
— Може и така да се каже — отвърна Вадим, който се мъчеше да разбере кое е предницата на якето.
— И какво ти каза?
— На изпроводяк ли?
— Хайде казвай.
— „Ти взе моя костен мозък“.
— Ясно. А преди това е речено: „Времето настъпи. Защо не кажеш какво си постигнал?“
— Да, нещо от този род. Само че той с никого не говори на „ти“. Дори с мен.
— Не го е казал той. Това е от Бодхидхарма45. Напоследък се увличаме по дзен-будизма.
— Аха. Като цялата страна на победения социализъм…
Вече стояха пред решетката и Роберт дрънкаше с ключовете, отваряйки вратата. После цитира:
— „Най-сетне дойде редът на Хуй-ке. Той почтително се поклони и мълчаливо застина. Учителят каза: «Ти взе моя костен мозък»…“ Ти също ли почтително се поклони и застина мълчаливо?
— Не — рече Вадим, натискайки копчето на асансьора. — Похвалих му се, че мутрата е изчезнала.
— И какво означава това?
— Че съм я обърнал. Тръбата с голям диаметър.
Той откровено сияеше. Беше горд. Роберт призна:
— Нищо не разбирам. Но се радвам за теб, Хуй-ке. Радвам се, че най-сетне си добре, Хуй-ке.
— Не попържай! — каза Вадим и влезе в асансьора.
… Докато вървеше към спирка „Московска“ на метрото, докато ровеше по джобовете за дребни за билет (парите му бяха изчезнали в някакво незапомнено „нищо“), докато слизаше по ескалатора (на бегом, както в далечното детство, с опасност за себе си и околните, под тревожните възгласи на дежурната долу), докато чакаше влака в мократа тълпа и докато пътуваше, притиснат от мократа тълпа в стойка „мирно“ — през цялото това време се насилваше да не мисли и все пак мислеше: „Как? Как го направих? Или стана само? Или нищо не е станало и аз просто полудявам от страх?“ Беше му ясно, че не трябва да се мъчи да разбере „как?“. Не е полезно. Дори е опасно. „Някой ме беше предупредил преди време затова. Някой от нашите… Кой?“ Хайде спомни си кой беше тоя умник, тоя разумен Буратино, който ти каза: „Престани да се измъчваш, това или ще мине от само себе си, или няма да мине изобщо…“ Не можеше да си спомни кой го беше казал, макар че паметта му бе запазила и интонацията и уверения поглед: „… и тогава ние ще те прикрием“. През последния гаден месец бяха изречени много уверени думи и направени много самоуверени твърдения, но той запомни само този разговор — може би защото му се предлагаше да не прави нищо, а само да плува спокойно по течението. Към Стикс…
Пред входа на блока му, под една оранжева улична лампа стоеше позната кола, мръсна като кофа за боклук. От нея вече забързано излизаше възмутеният Матвей и прозвуча знаменитият възмутено- недоумяващ въпрос:
— Къде си бил?
— Бира съм пил — отвърна Вадим веднага и сам се засмя на римата, но смехът му секна: Матвей не само го чакаше — той искаше да влезе в жилището му, да присъства там, да го охранява, да го наблюдава и изобщо да контролира ситуацията.
„Не бива да ме контролираш, опита се да му обясни Вадим. Всичко вече е наред. Всичко е о’кей…“ „Ама как! Ние се разбрахме… Тенгиз ясно каза!“ „Е… съм го твоя Тенгиз! Не трябва повече да ме охранявате, не можете ли да го разберете?“ „Как така не трябва?“ „Ами ей така: свободно, разпръсни се!“
Не, Матвей не можеше да го разбере. Той, след като загуби Вадим, половин ден се мота по улиците, искаше да се обади в моргата, вдигна под тревога всички познати, обиколи дванайсет злачни места и местенца, после стърча цял час тук под лампата, очаквайки кой знае какво… Не можеше да повярва, че целият му труд е бил на вятъра.
— Глупак — каза му накрая Вадим. — Не можеш ли да разбереш, че чакам жена да дойде? За какъв х… си ни ти, питам аз?
— Каква мадама? — попита подозрителният Матвей.
— Людмилка. Помниш ли Людмилка? Манекенката?
— Помня Людмилка — призна Матвей, все още пребиваващ в менгемето на страшните подозрения, но вече значително омекнал. — Нещо хич не ми приличаш сега на Дон Жуан — добави Матвей, пронизвайки Вадим с прокурорски поглед.
— И защо не? За какво намекваш? Много приличам дори. И ако обичаш, не ми разваляй удоволствието. Изчезвай.
В края на краищата се отърва. Изтича по стълбите, отключи вратата на апартамента и на прага се вцепени. Съвсем бе забравил какво е сътворил преди две денонощия и за миг се паникьоса и си въобрази, че ТЕ са идвали — отмъстителни и злобни като харпии, подли и безпощадни. Паниката бе внезапна и съкрушителна, сякаш избухна във вътрешностите му. Той едва не падна — краката му се подкосиха, — но веднага дойде на себе си и си спомни всичко. Влезе в стаята, вдигна и постави (насред хаоса и боклука) падналата нощна лампа (любимата на мама), огледа се и като стъпваше внимателно, отиде до прозореца и погледна през тънките пердета. Матвей не си беше тръгнал — стоеше край таратайката си и с вдигната глава гледаше към прозорците му.
Този няма да се махне, не. Няма да си тръгне никога. Ще чака търпеливо, за да провери ще пристигне ли споменатата Людмилка, кога ще пристигне, сама ли и за колко време… Контрол…
Огледа се, видя телефонния кабел и по него намери апарата под купчина стари списания „Знание и сила“, смесени с папки с ръкописи. Набра номер. (За учудване, телефонът работеше.) Хрипливият глас на Людмилка произнесе високомерно: „Вие разговаряте с телефонния секретар. След сигнала оставете съобщение“. Сигналът прозвуча, но Вадим не остави съобщение. Я вървете всички на майната си! Той трясна слушалката върху вилката, стана и още веднъж се огледа. Ужас! Срамота! Гнусен безпорядък!… По природа бе чистофайник и не можеше да търпи разхвърляно. Може би именно затова, когато се напиеше и губеше човешкия си облик, винаги сътворяваше подобни погроми. По принципа на доктор Джекил и мистър
