— Как е нашият сенсей? — попита Богдан вежливо. Все някой трябваше да попита.
— Прекрасно — лаконично отвърна Роберт, дъвчейки бифтек.
— Някакви указания? Пожелания? — включи се вече доста пийналият Юра-Полиграф. — Заповеди?
— Свободно. Можете да почивате.
Очевидно Роберт нямаше намерение да се разпростира на тази тема — беше му навик.
— Истинската деликатност винаги е незабележима — изкоментира ситуацията Андрей-Страхоборец и се осведоми: — Да ти разкажем ли за какво говорехме?
— На всяка цена. Но накратко.
— Добре. Накратко. Тенгиз, разкажи на човека.
Тенгиз каза:
— Значи така. Аз предлагам следния вариант. Изборите са в неделя. В неделя още сутринта Димка идва вкъщи. Нека поживее при мен, така ще съм по-спокоен. В понеделник аз отивам при Аятолаха и провеждам беседа. След това ще действаме според обстоятелствата. Велзевул, ти до това време трябва да си напълно готов. Ще успееш ли? (Велзевул кимна.) Добре. Имам и план „б“, но първо, Боб, кажи в каква степен можем да разчитаме на сенсея?
— В никаква — каза Роберт, загребвайки сос с коричка.
— Тоест? Ти не поговори ли с него?
— Поговорих. За последен път преди един час. Не можем да разчитаме на него.
— Но защо, мамка му? Какво ти каза?
— Дословно ли?
— Давай дословно.
— Той каза: „Отборът е голямо нещо. Винаги има възможност да обвиниш някой друг“.
— Какво, мамка му, значи това? — попита изумен Тенгиз.
— Така нареченото „Осмо правило на Фингейл“. Ако от това ти е по-леко.
— Това ли е всичко?
— Да — каза Роберт-Уинчестър и се протегна към изстиналите вече филийки на огромния фамилен поднос от порцелан. — Слушай, Матвей — продължи той. — Отдавна исках да те попитам. Може ли да се каже, че твърдението „Бог създаде Вселената“ е на Гьодел42?
Богдан престана да слуша. Изобщо не го интересуваше дали това твърдение е на Гьодел, още повече че смътно си представяше какво означава „на Гьодел“ и беше абсолютно сигурен, че не Бог е създал Вселената. Стана от масата и повика протежето си Вова. Трябваше да работи. В този живот той умееше малко нещо, но това, което умееше, го правеше по-добре от мнозина. Може би по-добре от всички.
Влезе в спалнята. Вова тежко пристъпваше след него, сумтейки като товарен кон. Но в сумтенето му вече се чувстваше работен хъс: протежето предчувстваше работата, а той също обичаше да работи. Макар че засега умееше малко неща.
Вадим лежеше настрана, провесил ръце до пода, зеленикавото му лице беше смачкано от възглавницата. Целият изглеждаше като смачкано животно. Сега представляваше просто тулум, пълен с отчаяние, безсилие и смрадлив страх. Но той е напълно здрав, възрази Вова. Само така ти се струва, отвърна Богдан. Той е нещастен, а нещастието е болест. Нещо повече, то е утробата на всички болести на земята. Нещастието не се лекува, констатира Вова. То минава само, като дъжд. Или не минава, каза Богдан. Или не минава, съгласи се Вова. Но тогава то престава да бъде нещастие и се превръща в начин на съществуване…
— Правилно постъпва онзи — цитира Богдан, — който се отнася към света като към сън. Когато сънуваш кошмар, се събуждаш и си казваш, че е било само сън. Казват, че нашият свят по нищо не се различава от такъв сън.
Обаче Вова също бе чел „Книгата на самурая“. И също я ценеше.
— Но от друга страна — възрази той веднага, — дори чаша с ориз или с чай трябва да бъде държана по съответния начин, със съответната бдителност и без ни най-малка немарливост.
Богдан се усмихна и поднесе на протежето си своето любимо:
— Не е необходимо да си непрекъснато нащрек — каза той. — Просто трябва да живееш все едно си ВЕЧЕ мъртъв.
— Това правило не е за нас — каза Вова, като че обиден. — То е за тях.
— За нас също важи, Вова. За нас също… Добре. Да започваме ли?
— Да опитаме — каза замисленият и внимателен Вова и клекна пред Вадим, вирнал своя необятен задник на млад дегенерат.
ГЛАВА ДЕВЕТА
ДЕКЕМВРИ. СЪБОТА
СКРИТОТО СЧУПВАНЕ
— Той не е музикант! — нетърпеливо повтори сенсеят (за трети път). — Той не е никакъв музикант и никога няма да стане.
— Но той не се разделя с цигулката! — настояваше татенцето. — Ние му купихме инструментчето и той направо е готов да спи с него…
— С течение на времето се е отказал от машинките-играчки, нали? И от влакчето също, нали?
— Това е съвсем друго нещо! Тогава беше дете.
— Той и сега е дете — каза сенсеят. — Не правете от него възрастен. Ако беше такъв, нямаше да се захвана с него.
— Но педагогът каза, че има абсолютен слух!
— Господин Фираго, аз също притежавам абсолютен слух. Но не съм музикант. Освен това имам абсолютен нюх, но не съм служебно куче.
— Това е съвсем друго нещо.
— Прочетохте ли моето заключение?
— Разбира се! Четохме го като Светото Писание.
— Разбрахте ли какво е написано там?
— Там е написано…
— Там е написано, че момчето по своята природа, по своята същност, по организация на психиката, по настройка на душата, по структура на подсъзнанието си, е систематизатор. Той е талантлив архивар, колекционер, може би бъдещ Линей43 или Менделеев… А вие искате да го направите свирач. За да свири на второразредни сватби. Или да стърже с шапка на земята във входовете на метрото.
— Но съгласете се, Стен Аркадиевич, че ако се положат усилия… Ако все пак го обучавате…
— Усилията тук не вършат работа. Аз не мога да направя добър музикант от добър архивар! Аз изобщо нищо от никого не правя. Дявол да го вземе, обясних ви още от самото начало! Аз само казвам: ето го пътя, по който за него е най-добре да върви…
— Ако са необходими допълнителни уроци, аз съм готов да увелича хонорара до необходимото…
— Вие нищо не разбирате, Фираго. Не ме чувате. На колко сте години, на четирийсет?
— Четирийсет и две.
— Направете си още едно дете. Може би ще стане музикант. А сега съм зает. Довиждане. Роберт, пригответе сметката на господин Фираго.
Той хукна яростно клатейки глава и разхлабвайки в движение омразната му официална вратовръзка. Роберт веднага стана в стойка „мирно“, демонстрирайки своето уважение. Не че някой го искаше от него, но това трябваше да направи, и правеше, съответното впечатление на клиентите. И господин Фираго също трескаво подскочи — кръгъл и розов като надут балон — и дори направи опит да се поклони на стремително отдалечаващия се учител. Господин Фираго бе бизнесмен, следователно не бе абсолютно магаре — но той, очевидно, просто изобщо не можеше да разбере, че има неща, които не се купуват. „Ако се положат усилия, ако се постараете, ако много се постараете и положите всички необходими усилия…“
— Мислите ли, че мога да му променя мнението? — загрижено попита той Роберт. — Ако, например, много се потрудя?
— Не бих ви съветвал — отзова се Роберт също угрижено. С цялата му достъпна загриженост. — Може да прекалите. Хайде по-добре да се ограничим с постигнатото. По-нататък ще видим.
