— Отидох в офиса му свободно, мамка му, като в собствения си клозет. Гадът не беше там, но все едно — тази лекота… тази всепозволеност… там трябва да има охрана като в Кремъл. Тука явно нещо не е наред, мамка му. Така не става. Стори ми се, че е капан. Капан за глупаци.
Появи се Матвей, задъхан, но весел.
— Слава тебе, Господи — каза той. — Заспа най-сетне… Е, какво решихте без мен?
— Той има още една слабост — каза Страхоборец, отказвайки да отговори на въпроса. — Страда от арахнофобия.
— Това пък що за животно е? — осведоми се Юра.
— Страхува се от паяци, бръмбари, мокрици и всички такива.
— О! Това е интересно! — оживи се Велзевул. — И много ли се страхува?
— Беше ми казано, до смърт. Като дете.
— Дайте ми го! — каза Велзевул радостно. — Къде живее? Адресът?
— Живее в Царския Дом. Няма да те пуснат там.
— Нищо! Тенгиз ще ме вкара.
— Няма да стане — каза Тенгиз. — Това е Царският Дом — там всичко е автоматика…
— Щом не може, не може — лесно се съгласи Костя. — Какво ще правя в апартамента му, в края на краищата? И без това ще мина.
Всички го гледаха очаквателно, а той сияеше и се радваше, дори подскачаше на стола от удоволствие — вече бе взел решение, Дуремарът вятърничав. И не беше толкова трудно да се досетят какво именно е замислил. Само че замисълът му изглеждаше глуповат и несериозен на фона на създалите се обстоятелства — инфантилно и лекомислено, както всичките Велзевулови замисли. Той внезапно престана да сияе, намръщи се, кихна отчаяно в набързо прибраните си длани и веднага, под грозния поглед на Маришка, бръкна в джоба си за марлената превръзка.
— Набеди ме ти, Вова — гъгниво каза той, мигайки укорително със сълзливите си очи. — Протеже шибано, къде гледа твоят опекун…
Богдан каза:
— Опекунът би искал да разбере окончателно за какво сме се събрали. Познаваме Димка от сто години. Той е фантазьор, артист, защо трябва да му вярвам?
— Гледай го ти! — каза Матвей, изумен и възмутен едновременно.
— А, не! Миналата година ни изнесе представление по повод падането на дойче марката. По-миналата ние всички като идиоти…
— Престани, Благоносец. Засрами се. — Матвей се намръщи и си наля водка. — Като не знаеш, недей да съдиш. Да беше го видял тази нощ.
— И какво толкова особено се случи тази нощ?
— Не искам да разказвам. Той умира от страх, разбираш ли?
— Не. Не разбирам. Къде е гаранцията, че не играе пред нас поредния водевил? Какво? Да не би да не го познавам?
Матвей не отговори, само се намръщи още повече и изпи водката без мезе, дори сякаш не забеляза как.
— Аз му вярвам — каза Маришка.
— Аз също — потвърди Тенгиз, като че без желание.
— Благоносец, ти според мен просто търсиш повод да не участваш — каза Андрей-Страхоборец, като се усмихваше вежливо. — Подчертавам: според мен. Извинявай. Не се обиждай, а?
— Добре — каза Богдан.
— Виждаш го на какво прилича…
— Виждам. На препълнен кенеф.
— Да допуснем. Но нима това не е работа за теб?
— Да допуснем. Вероятно аз трябва да го изчистя. Но няма да го направя.
— Твой проблем — каза Страхоборец, усмихвайки се вежливо. — Живеем в свободна страна…
— Той е самотен като не знам кого — каза Матвей с проникновеност, съвсем несвойствена за него. — Знаеш ли какво ми каза? Представи си километричен стълб по средата на степта. На една табела пише хиляда и трийсет и пет километра, а на друга — три хиляди сто четиридесет и четири. И аз стоя пред този стълб. Сам.
… Какво знаете вие за истинската самота, помисли си Богдан с някакво мрачно удовлетворение. Бих ви казал какво е това истинска самота. Когато никого не искаш да виждаш. Никога. Но каза друго:
— За километрите също ли гарантираш?
— За километрите също гарантирам — отвърна Матвей напълно сериозно.
Богдан реши да изостави тази тема. Макар че много му се искаше да продължи да пита. А помните ли (искаше да попита), как той почти ни убеди, че в Питер се е появила банда „чистачи“? Той така ги наричаше: чистачи. Или нова секта, или нови хора, зигзаг на еволюцията. Те, видите ли, чистели града от гнусотията, на първо място от лъжците — ловели ги и ги биели с върбови пръчки — ритуално, с присъди, в специални тайни помещения, надянали бели маски. А пръчките киснели в оцетна есенция по старинна рецепта… И Юрка-Полиграф за малко да повярва, че още някоя и друга година, и ще остане без работа…
… А когато измисли и съобщаваше като голяма тайна, че в града изчезват хора. И не за първа година. И то доста хора. Изпращат ги в бъдещето. По някакъв странен, неразбираем принцип. И работата е там, че намерили леталния ген на човечеството, който се разпространява като пожар, и се опитват да спасят поне някои… Маришка повярва и веднага хукна да търси тези спасители, за да се погрижат за децата в детската градина…
Добре. Както искате. Аз самият не съм сигурен, че сега разиграва театър. Той е фантазьор, разбира се, но не е Талма все пак, не е Франсоа Жозеф и дори не е Смоктуновски, Инокентий… И изобщо от него ми се повръща…
В този момент от тавана (или от полилея?) като камък падна нещо тежко, многокрако, живо — удари се звучно в захарницата, отскочи, преобърна се и стремително се понесе по покривката в лудешки зигзаг, заобикаляйки бутилките, чашите, бокалите. Несъмнено това беше хлебарка — огромна, както се стори на Богдан, — голяма колкото юмрук. Никога не беше виждал такава… черна, с червени оттенъци и стремителна. Понесе се на слалом по масата, скочи като лястовица на коленете на Велзевул и незабавно изчезна, сякаш никога не е била тук, сякаш някакво омерзително видение бе блъснало всички в очите и изчезна безследно. Никой не успя истински да се уплаши, но всички дружно и шумно подскочиха, а Маришка изписка късо и заедно със стола се отдалечи стремително към стената.
„Мамицата ти мръсна!“ — произнесе Тенгиз и скочи на крака. Чу се хор от възмутени гласове, в който особено се отличаваше отчаяният вопъл на Маришка: „Махай се, по тебе пълзи, изчезвай, да не те видя никога повече!“. Велзевул правеше успокояващи жестове, раздаваше с двете си ръце въздушни целувки и дори през превръзката се виждаше как се подхилва самодоволно. А когато воплите и проклятията поутихнаха, той зловещо обеща: „Тази гад ще вика в ръцете ми «капиви»“. Но всички бяха толкова зли и ядосани, че никой дори не го попита какво иска да каже с това. Впрочем по интонацията му и така беше ясно.
Накараха Велзевул да стане от стола, да разтвори сакото си, да разкопчае ризата и да разтърси панталоните си. Екстремистите искаха да се съблече гол. Повелителят на Мухите умираше от смях: „Абе няма я при мен! Тя е вече в мазето… Да не е глупава?“. В разгара на разправията на вратата се позвъни и се появи Роберт — строг и сериозен. Както винаги го настаниха в единственото полукресло, наляха му водка, Маришка донесе от кухнята два още топли бифтека. Богдан гледаше как се грижат за лорд Уинчестър и старателно прогонваше подличките мисли за „близостта до тялото“ и за светенето с отразена светлина. Глупости са всичко това. Боб е високомерен, без да е надменен, и строг, без да е жесток. Всъщност напълно достойна личност. А и сенсеят не би държал около себе си недостоен човек. Неизвестно защо, той си спомни как веднъж Тенгиз каза троснато на Роберт: „Ти си символ на супер-хипер-благоприличие. Ти, мамка му, дори когато поставяш капсул, мислиш само как да запазиш благоприличие…“ Тогава Роберт изхъмка напълно благосклонно — очевидно нарисуваната сценка му се стори не толкова обидна, колкото забавна. Не-не, чудесен е нашият лорд Уинчестър, само малко попресъхнал…
