Разговаряха както винаги, както обикновено, сякаш нищо особено не се бе случило — за нищо и за всичко едновременно. За фигурно пързаляне. За последния сериал (който никой не гледаше, но всички бяха в течение). За цените на нефта. И, разбира се, за литература. И за философия. Ние открай време обичаме да пошумим за литература и философия.
— … Изземване на себе си отвън!
— Това пък какво е?
— Не помня. Четох го някъде. „Едипалността като изземване на себе си отвън“.
— Да не е от Юнг?
— Напълно възможно. Имаше нещо за дете от мъжки пол, което иска да компенсира по някакъв хитър начин липсата на фалос у родната си майка.
— Жалко, че Уинчестър го няма — щеше да те удави с цитати.
— Нищо. Първо, той не толкова ги цитира, колкото ги идентифицира. Второ, ще минем и без Уинчестър: „Постмодернизмът метафоризира всеобщата метонимия на авангард-тоталитаризма“.
— Яко. Красиво казано. Сам ли го измисли?
— Не. И това е оттам.
— Оставете, всяка наука има собствен език.
— Обаче има наука, а има и „съзерцание на стената“.
— Или още по-добре: има физика, а всичко останало е колекциониране на марки.
— Моля да не закачате филателията! Тя е свято нещо.
— Неотдавна разлистих „Философска автобиография“ на Ясперс и нищо, ама нищичко полезно не намерих. Освен че там пише, че Хайдегер бил нацист. Откъдето незабавно следва, че във всяко море на Ума обезателно ще се намерят острови на Глупостта. Но аз това май го знаех и по-рано…
— Не на „Глупостта“, а на „Гнусотата“.
— Стига. В дадения случай няма разлика.
— Не говори така, братле! Има, и то каква. Както между дипломат от кариерата и самосвал от кариерата.
— Все едно: има наука, а има и „съзерцание на стената“.
— … Май Гилберт беше казал за някакъв несретник: „Не му стигало въображение за математиката и станал поет“. Прибързал е великият човек. Работата не е в количеството на въображението, а в качеството му. Все едно е да кажеш за Бекенбауер, че не му стигнали силите да стане тежкоатлет и станал футболист…
— А кой е Бекенбауер?
— О, Боже! С кого съм се събрал!
— Неотдавна в един апартамент омагьосвах хлебарки. Девойче. На шестнайсет години, очарователно като миещо се коте. Взех да я лепя. Гледам — не поддава. Питам я: „Вие знаете ли кой е Бредбъри?“ „Зная, казва, психиатър“…
Впрочем не всички говореха. Тенгиз оставаше мрачен и мълчалив. Гълташе студена водка, пиеше минерална вода, не мезеше изобщо, само гледаше в празната чиния, а когато вдигаше очи, опулени, мрачни, с тежки червени клепачи, никой не издържаше на погледа му — ставаше им неуютно и ги побиваха тръпки, искаше им се да се престорят, че не са срещнали този поглед, просто е възникнало малко недоразумение. И сега всичко ще се реши и изясни по най-добрия начин. Той беше красив — страшен и великолепен едновременно, като демона на Врубел.
„Красавец и здравеняк, и сигурно не е евреин…“ Кофти работа, мислеше си Богдан, поглеждайки го тайно. Очевидно абсолютно нищо не се получава. Очевидно сме попаднали на костелив орех. А може би отново си има недоразумения с княгиня Олга? Впрочем княгинята просто не може да търпи нашата Маришка и затова я няма тук. Не ни и трябва. Остави я, без нея дори е по-добре…
А Маришка, както винаги, бе очарователна (като миещо се коте). Очи като метличина. Гръден, леко хриплив глас. И чудесен смях, с който награждаваше като с орден своите скъпи келеши. Своите любими момченца. Тя със сигурност знаеше, че няма да я подведат. Никога не са я подвеждали и сега няма да го направят. А ако някой трепне, тя веднага ще му предложи рамото си. Или ще му се усмихне. Или просто ще му каже: „аз съм тук“… „Откъде има тази непостижима вяра в нас? Та ние в действителност сме абсолютно безсилни пред подлостта, пред която и да е злобна сила. Не говоря за гангстерите и ченгетата — безсилни сме пред обикновените хулигани! Ето ти, Благоносец шибан, можеш ли да се справиш с двама хулигани? Да ги набиеш? Да им строшиш яйцата? Никога, за такова нещо не ми достига зло. А тя пак вярва в нас. И тази вяра струва толкова скъпо, че вече е невъзможно да се купи. Като любовта. Като здравето. Като таланта. Нима ние наистина сме по-добри, отколкото изглеждаме? В края на краищата всичко зависи от самите нас! Уви. Там е работата. Бих предпочел да зависи от някой по-надежден…“
… А героят на деня Вадим беше жълто-бледен и противен, очите му бяха влажни и зачервени, устата изкривена, сякаш непрекъснато му се повдига и всеки момент ще повърне направо върху покривката. („Та ето какъв си ти, човекът от третото хилядолетие!“) Грижовният Матвей нежно се суетеше около него. Предлагаше му настоятелно мезе, тичаше до кухнята за минерална вода, вдигаше вместо него падащите на пода вилици и ножове — очевидно Вадим фундаментално го бе наплашил със своите женски фокуси и Великия Математик вече не знаеше от какво още да се бои. По този повод Богдан изпита нещо като пристъп на ревност: никога не бе виждал Велмат толкова загрижен и внимателен, дори не можеше да си го представи такъв — този отровно-ехиден умник, винаги абсолютно безпощаден към себе си и към другите, и към целия нелепо-идиотски свят. Да-а, а Вадим се оказа страхотен лигльо. Зелен сопол. Пфу… Или все пак играе някаква игра? Не може да бъде А впрочем… Ние нищо не знаем един за друг, не умеем да знаем, и така цял живот. Откритие след откритие и всички, кой знае защо, шибани. Отварят се изрисуваните врати на душата и оттам се разнася изведнъж такава ужасна и непоносима воня, че…
— М-м-м! Маришка! — (Хруп-хруп.) — Какви филийки! Божествено!
— А това какво е? Бифтеци?
— Не думай! Бифтеци!
— Това, братле, не са бифтеци. Това е ГОВНАТРУБ.
— Какво-о-о?!
— Говеждо натурално, братле. Извинявай, братле.
— Слушайте! Стига сте кльопали. Боб още го няма!
— Чакай го ти него… Боб е зависим човек: когато го пуснат, тогава и ще дойде. Нито минута по-рано…
— Замезвай, моля те. Моля те, Вадим, не се напивай. Почакай…
Дзън-дзън-дзън с ножа по ръба на чашата. Тенгиз. Реши, че е време, и пристъпи към действие.
— Господа! Лейди и джентълмени! Внимание! Вие да се натъпчете ли дойдохте? Спрете да плюскате, мамка му! Първо работата!
— Точно така! — казва Вадим. Вече е направил главата и говори несвързано. — Ще разгледаме делото на Вадим Христофоров, мамка му — Рийзалтинг-Форс! Ммоля! Ето стоя пред вас, като голичък…
— Млъкни, за Бога! Дай чашата! Изобщо не можеш да пиеш, задник такъв…
— Д-да! Но затова пък умея да се напивам!
— Тихо! Млъкнете всички! Започваме. Подробностите известни ли са на всички? Предполагам, че да…
— Изобщо не са известни.
— Вова ще го преглътне. Обръщам се към старите пушки: всички ли са в течение?
Бяха в течение. Всички. Някои бяха чули тази история нееднократно — и от Вадим, и един от друг. На всички всичко беше ясно. И никой не знаеше какво трябва да се направи.
— Имам въпрос към Димка — каза Богдан. — Напоследък появявали ли са се? Или не?
— Откъде да зная — проговори Вадим, разтягайки думите по пиянски. — Телефона ми по-о-дслушват, гадовете…
— Кога ги видя за последно? — търпеливо продължи Богдан.
— „Не в този живот…“ — Вадим истерично се изсмя.
— Остави го на мира — каза на Богдан угриженият Матвей. — Какво си се лепнал за него? Нищо повече не знае. И не съобразява.
