— Виждам, виждам — каза Богдан и замълча.
Нищо няма да направим, помисли си. Ние сме или безразлични, или безсилни.
Вадим през това време се напиваше стремително. Матвей му ловеше ръцете, отнемаше му чашата, отдалечаваше бутилките — нищо не помагаше. Вадим като че си беше поставил за цел да се напие като свиня, и то колкото може по-бързо. И като че си беше точно така. Може би се беше уморил да бъде трезвен. „…Всички, които са ви скъпи, са достойни за най-доброто… — оповести той, без да слуша никого и нищо. — Просто ще си намокря главата и ще тръгна… Какво можете изобщо да разберете вие? Чували ли сте за Ераст Бонифатевич? Педераст Бонифатевич… Ако имах под ръка ловна пушка, щях да му разбия муцуната на гада…“. И той се заливаше от смях, кашляше, смееше се, задъхваше се от смях, а цялото му тяло се люлееше като балон на вятър.
— Дай ми чашата, ти казвам!
— Абе остави го на мира!
— Млъкни бе! Не виждаш ли какви ги върши? Седни!
— Св-в-бода за Вадим Христофоров!
Тогава старинният часовник (мрачна кула с блестящ лак и медни винетки) издаде звук — изхриптя и удари глухо, с благородно сдържана мощ, така че веднага всички млъкнаха, сякаш внезапно старшият сред тях бе заговорил. Така си и беше: този часовник бе старинен, германски, донесен навремето от Ваймар. Той отмерено удари „хр-р-бум!“ осем пъти, въздъхна и утихна. И Юра-Полиграф традиционно произнесе с демонстративно благоговение: „Ей Богу, кълна се, иска ми се да стана на крака!“ И всички се спогледаха, и се усмихнаха, и, кой знае защо, им стана хубаво.
… На всички, освен на Вадим, разбира се, на когото не можеше да стане хубаво вече при никакви обстоятелства. На него вече можеше да му стане само лошо и му стана лошо. Матвей и Маришка побързаха да го отведат в банята, а останалите отново заговориха — основно за да заглушат мъчителните звуци, които се носеха оттам.
— … Вел’вл!
— Кажи, мъко моя?
— Престани да лъжеш!
— Никога! Истински бръмбари вече не останаха. Помня още бръмбарите-носорози. Oryctes nasicornis. Близо до Луга ги имаше доста. Но жив бръмбар-елен не съм виждал никога. Изчезнаха завинаги. И обикновената бронзовка — Cetonia aurata — стана рядкост. Голям бръмбар-рогач вече не можеш да видиш в градината…
— А, впрочем, в Япония бръмбари колкото искаш. Там ги развъждат.
— Намерил с кого да се сравнява! Япония бе победена във войната. За тоталитарните държави е полезно да губят войни — веднага започват да се поправят.
— Ние също загубихме войната.
— Вярно. Но първо, доста по-късно. И второ, явно се поправяме.
— Нещо не си личи.
— Личи си, личи си. Но бръмбарите вече няма да върнем. Освен да започнем да купуваме от Япония. Но всяко зло за добро: у нас се появиха удивителни хлебарки!
— Полундра! Не бива за хлебарките!
— Абе, пичове, да не сме се събрали да дрънкаме, мамка му! Да се хващаме на работа!
— … Отваря жената. Ръцете отпуснати, брадичката открита…
— Не е лош. Но на мен повече ми харесва за мутрата. Излиза от Ермитажа и казва: „Е, не е кой знае какво, но е добре, добре — чисто е…“
— „Машка, женичке скъпа! Роди ли? Колко? Три? Има ли мое?“
— … А ти си представи „Ревизор“ от гледна точка на чиновника. История за това как дребен негодник и шмекер лъже прилични и порядъчни хора…
— … Интересно, какво ли щеше да стане, ако Николай беше съобразил и бе направил Александър Сергеевич веднага камерхер вместо камер-юнкер?
— Между другото, аз на стари години разбрах, че Олга е сестра на Татяна…
— Господи! Че каква да е?
— Не зная, братле. Приятелка. Другарче. „Кажете, момичета, на вашето другарче…“
После се появи Маришка, разстроена и раздърпана, и веднага, без да сяда, си наля минерална вода и жадно я изпи.
— Ама че работа — каза тя и седна на най-близкия стол.
Андрей рече с нелошо френско произношение:
— Monsieur Christoforoff va s’animaliser.
Който разбра, замълча, който не, още повече. А Велзевул се осведоми делово:
— Сложихте ли го?
— Матвей е с него… — отвърна Маришка не на място. — Момчета, той няма да изкара дълго така, трябва нещо да предприемем, честна дума. Богдане, не искаш ли да се заемеш с него?
— Не — каза Богдан така рязко, че всички веднага млъкнаха и го погледнаха. Дори Тенгиз. Дори протежето Вова.
— Извинявай, но защо? — попита Маришка безпомощно. — Очевадно е, че сега той е твой клиент.
— Предпочитам да не давам обяснения — каза Богдан с такъв тон, че разговорът да се прекрати. И разговорът замря.
— Ти какво изясни? — попита Тенгиз, поглеждайки с тежкия си взор Страхобореца. — Разбра ли нещо?
— Да. Узнах, че Аятолаха е забележителна личност и има две слаби места.
— Цели две? — попита Юра-Полиграф. — Че той е просто слабак!
— Първо: обича жена си. Второ — обича сина си.
— О, Боже! — възкликна Маришка нервно.
— Малък ли е синът му? — осведоми се Юра.
— Да. На десет години.
Известно време всички мълчаха, заболи погледи в чиниите, и само Маришка ги оглеждаше по ред, като лека-полека кипваше.
— Това не е за нас — каза тя накрая решително.
— Но той не го знае — възрази Страхобореца.
— Не искам и да мисля на тази тема — каза Маришка. — И на вас няма да разреша. Забравете. Още сега.
— „Гордостта оставя отличителен отпечатък на физиономията й“ — произнесе Юра-Полиграф, цитирайки някого.
— Добре, добре — рече му Маришка нетърпеливо. — Но на тази тема аз дори не искам да разговарям.
— Слушай, съкровище — каза Тенгиз, гледайки я в лицето. — Или тук ще се сополивим, мамка му…
— Да, ще се сополивим! И край! Няма да говорим повече!
— Ти го кажи на Димка… — мрачно предложи Тенгиз, отклонявайки поглед от нея.
— Ще му кажа, не се безпокой. И той ще се съгласи с мен. С мен, а не с теб.
Е, това е малко съмнително, помисли си Богдан, но не започна да спори, а само попита Тенгиз:
— Можем ли да се приближим плътно до него?
— Можем — отвърна Тенгиз.
— Тогава какво чакаме?
Тенгиз не отговори, сякаш се затрудняваше. Всички го гледаха и чакаха.
— Прекалено лесно стана — каза той накрая бавно. — Това не ми хареса.
— Тоест?
