ясно, че външността и маниерите на протежето Вова са му направили убийствено впечатление.
(… Даун. Абсолютен чистокръвен Даун. Нелепи гигантски крачища, смъкнат задник, като на дърт хипопотам, унили, безнадеждно смъкнати рамене, огромни ръчища… И тлъсто бяло лице с разногледи очи — вечно полуотворена уста и стеаринови бузи, налети с млада сланина. И вони на тежко, като кон. Женски, непонятен гласец. И мъчително неумение да свързва думите… И фантастична непохватност… Образцово- показателна уродлива жертва на безпощадно-равнодушна трисомия39 на двайсет и първата хромозома… И мрачна, безценна, жестока дарба — дълбоко, дълбоко под тази внушаваща отвращение обвивка, на самото дъно на странната му душа.)
— Можеш благополучно да се успокоиш — каза Богдан, гледайки Велзевул с насмешка. — Вова е абсолютно безопасен. Понякога дори е полезен. Вова, какво е здравословното състояние на чичо Костя?
— Камъни! — веднага отвърна чичо Костя. Той не обичаше да губи инициатива и никога не я губеше. — Камъни, а под тях рак.
И тъй като Вова изобщо не реагира и изглеждаше като човек, който смътно си представя за какво става дума и изобщо коя дата е днес, Костя взе да преразказва свой разговор с последното си любимо момиче. (Диалог от типа: „Кой е Бредбъри?“ — „Психиатър“ — „???!!!“ — „Абе зная, зная — писател е…“ — „И какво е написал?“ — „Записки на лудия“…)
— Не — каза Вова неочаквано. Той не бе чул за Бредбъри и само бе гледал в Богдан. — Нищо подобно няма. Но ще има грип. Утре.
Костя млъкна по средата на думата.
— Ето, виждаш ли — каза Богдан, който с удоволствие наблюдаваше бързо променящия се спектър на мимиката на Велзевул. — А ти се страхуваше.
— Костя! — каза Маришка, която незабавно се разтревожи. — Значи ти сега си бацилоносител? Ужас! — Тя порови в голямата си чанта и както фокусникът измъква зайче, извади дълга марлена превръзка. — Сложи я.
— Глупости! — възмути се Костя.
— Сложи я веднага!
Тогава се отвори вратата на асансьора и се появи домакинът в разкошно черно сако, мрачен като облак и намръщен като митничар. Погледна с навъсените си очи компанията, погледна си часовника и избърбори: „Добре, добре. Хайде вътре…“ Последваха го послушно.
В малкото антре се заблъскаха и засуетиха, мъжете галантно поеха кожуха на Маришка, а Вова, протежето, свали гигантската си шапка и застана по средата, пречейки на всички. Още не се бяха съблекли, когато звънна звънецът и влезе закъснял гост.
Андрей-Страхоборец се появи, безупречно точен в движенията на душата и тялото, и изобщо безупречен като човек от комунистическото бъдеще (или от аристократическото минало, ако предпочитате). Разцелува Маришка, помаха на останалите и веднага разказа нов виц за хакер и неговата ДНК. Тенгиз едва дочака края на вица и измърмори: „Срещна ли се?“ и Страхоборец, гледайки го в упор с ясните си очи, му отговори кой знае защо на украински: „А как иначе!“40. Те както винаги, си имаха свои работи, впрочем, днес можеше лесно да се отгатне какви именно.
Тогава пристигна и виновникът за срещата (нещастен, сякаш го тресеше, усмихваше се непрекъснато като веднъж завинаги навита играчка) — Вадим Христофоров-Кавказки, той е и Рийзалтинг-Форс, мъченик на таланта си. С него влезе и „временно съпровождащият го“ Матвей, загрижен, безобразно лошо избръснат и като че сгърбен повече от обикновено. Като видя тази двойка, Богдан вътрешно се напрегна, но очевидно само той. Останалите зашумяха, заговориха и се засуетиха още повече, макар че при тях това, безусловно, също бе реакция спрямо новодошлите, само че по-истерична.
В хола, в средата на който имаше старинна маса, вечно покрита с тежка покривка, както обикновено беше сумрачно, почти тъмно (светеше само уличната оранжева лампа зад полуспуснатите пердета на двата прозореца) и когато някой включи самоделния полилей, напомнящ космическа станция от далечното бъдеще, на стената се видяха, засветиха, затляха картини: черно-червеният шемякински херцог Алба се вторачи в гостите с ледена неприязън, от жълто-синята улица от „Разходка от двайсет и първия век“ на Игор Тюлпанов повя тъжна скука, а малкият Юда се сгърби пред лика на гигантския Христос на голямото платно, където останалите единайсет апостоли спяха отпуснато и безметежно… Дали Тенгиз разбираше от живопис, беше спорен въпрос, но изборът му на картини без съмнение бе своеобразен. На нов човек тази малка колекция действаше зашеметяващо, а който я бе виждал вече, хвърляйки й разсеян поглед, веднага усещаше, че пак нещо не е дозабелязал и пак нещо не е доразбрал…
На Велзевул картините не направиха никакво впечатление: приличащ на хирург преди решителна операция със своята марлена превръзка, той веднага последва Маришка в кухнята, но протежето Вова… да, той се втрещи. Юношата не бе виждал подобно изкуство. Едва ли разбираше изобщо от изкуство. Баща му беше потомствен алкохолик, а майка му — собственичка на три магазина за плодове и зеленчуци — бе от рода на несломимите руски кариатиди, сиреч атлант от женски род…
Врявата се усили, когато пристигна Юрочка-Полиграф, румен, висок, с пълни бузи, с весели мустачки. „Полундра!41 — разнесе се насреща му. — Ахтунг, ахтунг, асът Костомаров е във въздуха! Бързо му дайте водка! Докато не е станало късно, дайте водка, моля ви…“ И вече носеха от кухнята чаша водка. Нещастният Костомаров послушно я взе и безтрепетно я изгълта, а елмазната влага покапа по шалчето и маншета на ръкава на наполовина съблеченото палто.
— Излока ли я? Слава Богу! Сега ще можеш да говориш по човешки…
— Слушай, Юрка, кажи само че честно: сенсеят лъже ли? Поне понякога?
— Абе всички лъжат, братле, повярвай…
— Чак пък всички?
— Всички до един. Само че това няма никакво значение, защото никой никого не слуша.
— Добре казано!
— За съжаление не съм го казал аз, братле. Нарича се „закон на Либерман“…
— На кой Либерман?
— Абе х… го знае. Някой си.
— Един път?!
— Ще се радвам.
— Два пъти?
— Ще умра от щастие.
— А три?
— Може и четири.
— А пет?
— Екстра!
— А шест?
— Уставът не разрешава…
И подобни шегички от уволнение осемдесет и пета.
… Шумно се разположиха, дърпайки тежките старинни столове около масата (полуживият от стеснителност Вова седна в далечния ъгъл до големия часовник, за да не пречи, и там се вкамени навеки с полуотворена уста и опулени очи). Разливаха напитките, ножовете тракаха в чиниите, протягаха се за мезета ръцете, удължени със сребърни вилици от старинния семеен сервиз; всички се оживиха (или се престориха), шумяха, изглеждаха гладни (възможно е и да бяха) и всичко беше точно както едно време, когато се събираха просто безпредметно, да поговорят и да хапнат вкусно.
…Боже мой, помисли си Богдан. Как обичах всичко това преди! До съвсем неотдавна, дори пет години не са минали. Този весел общ шум, дима от цигарите, дрънкането на приборите, сервираната маса и уханието на филийките с лук и кашкавал, които печеше във фурната Маришка, предсмъртния звук на отваряната бира и блъсканицата. („Извинявай, братче“ „Нищо страшно, братче, давай още и така нататък…“) — цялата тази мила суетня, цялата раблезианска, дори почти олимпийска атмосфера на предчувствие за божествения Пир на Духа и Тялото… Сега не бе останало нищо друго, освен раздразнението и желанието да си отиде, което приличаше на мъчителна ишиасна болка и срамната мисъл: добре де, още два, най-много три часа и всичко това ще свърши и ще си отида вкъщи…
