Всеки Божи ден е там, включително събота и неделя, от десет до шест. За Бога, отивайте и се записвайте за прием…
— Толкова ли е лесно?
— От лесно по-лесно.
— В кой да е ден?
— Да. Ако изобщо е в града.
— Прекрасно — каза Андрей. — А къде живее?
— Вкъщи не приема. Никога и никого.
— Виж ти… И все пак?
— Обърнете се към бюро „Справки“ — студено отвърна Есаул.
Известно време мълчаха. Есаул пушеше, от време на време поглеждаше Андрей и чакаше спокойно. Имаше вид на човек, който след дълго колебание най-сетне е взел определено решение и вече е готов да седи и да чака до настъпването на нощта. Несъмнено това бяха игри на подразненото въображение.
Андрей извади от джоба си дълъг тесен плик и с полупоклон му го предложи. И тогава нещо засече. Може би цели две секунди Есаул гледа неподвижен плика и Андрей веднага си спомни какво го бяха посъветвали по този повод: „… но ако той не го вземе, тогава се моли. По-добре незабавно изчезвай колкото се може по-далеч, зад граница, в Тасмания…“ Накрая Есаул протегна ръка и взе плика (и без да поглежда вътре, го пъхна в джоба на палтото, като ресто). А Андрей междувременно си спомни началото на изречението: „Ако приеме хонорара, това още нищо не означава, но ако не го вземе…“
— Благодаря ви — каза Есаул вежливо. — Надявам се, сте доволен?
— Напълно.
— Може би имате още въпроси?
— Май не.
— Тогава ще ви дам един безплатен съвет: откажете се от намерението си.
— Какво намерение?
— Не зная. Вие по-добре знаете. Във всеки случай се откажете. Нищо няма да излезе. Нито сте първият, нито последният.
— А защо мислите, че нищо няма да излезе?
— Например за това — каза Есаул, — че аз, разбира се, ще му съобщя за нашата беседа.
— Ха! — рече Андрей весело. — Хитро! А какво става с конфиденциалността? Вие обещахте пълна дискретност.
— Предупредих ви, че задавате опасни въпроси.
— Няма опасни въпроси, има опасни отговори.
— Вярно е. Но в конкретния случай това е едно и също.
— Слава Богу, че нищо не знаете за мен — предположи Андрей. — Вие сте опасен човек, Корней Аверянович. Вие сте по-опасен от моите въпроси и още по-опасен от своите отговори.
— Защо решихте, че аз нищо не зная за вас? Зная всичко необходимо и още много ненужно.
— Така ли? Например?
— Известна ми е истинската ви възраст. Колко пъти сте бил женен, колко деца имате, колко внуци. Зная как сте търсили Шамбала. Планината Калайс. Долината на Смъртта. Обителта на Гладния дявол… Всичко зная. За разкопките на Кала-и-Муг и как са завършили те. Как сте се гмуркали за „Черния Принц“… Мога още да изброявам. Вие сте безстрашен човек, но при това много пресметлив, отсъствието на страх при вас се съчетава със зверска, моля за извинение, предвидливост: винаги инстинктивно избирате най-правилния маршрут, най-хитрия финт, за да избегнете опасността. Отлично пеете и нелошо дрънкате на китара… И още много ми е известно. Да продължавам ли?
Андрей изслуша всичко това, запазвайки най-доброжелателен и в същото време ироничен вид. Вместо отговор цитира:
— Ожени се Иван Глупака за Василиса Премъдра и стана тя Василиса Глупачката…
— Да-да, чувал съм, че сте голям любител на вицове.
— Oh, yes! В това ми е силата.
Есаул сви рамене и предложи:
— Тогава разкажете ми най-новия.
— Най-новия ли? — повтори въпроса Андрей, усмихвайки се.
Есаул не отговори. Мълчаливо го гледаше с прозрачните си очи, които изведнъж застинаха като на снимка.
— Моля — съгласи се Андрей. — Ленин и Дзерджински берат гъби. Внезапно иззад дърветата се появява още един гъбар. Ленин сграбчва Дзерджински за шинела и крещи: „Феликс Едмундович! Какво сте зяпнали. Стреляйте бързо!“ Дзерджински бум-бум! Ленин изтичва до трупа, обръща го с крак и казва с удовлетворение: „Сигурно е меншевик!“
Есаул се усмихна изключително от вежливост.
— Този не е нов, а брадат. От времето, когато ходех прав под масата.
— Сигурно. Разказах го подсъзнателно.
— Тоест?
— Вашата дума „най-нов“ ме подтикна. Есаул отново се усмихна и отново неохотно.
— Да. Смел сте, Андрей Юриевич.
— Разбира се. Наистина е така, Корней Аверянович: доста съм куражлия. Така му предайте.
С тази оптимистична нотка срещата благополучно завърши. Без жертви и разрушения. Сега със спокойна съвест можеше да отиде у Тенгиз. Вече закъсняваше, но какво можеше да направи. Никога не закъснява само този, който не прави нищо…
ГЛАВА ОСМА
ДЕКЕМВРИ. ВСЕ ОЩЕ ПЕТЪК
ОТБОРЪТ Е НАЛИЦЕ
В точния час, естествено, никой не пристигна. Закъснявайки само десет минути, първи дойдоха Маришка, носеща неща за хапване, и Костя-Велзевул с две бутилки „Кристал“. В апартамента обаче нямаше никого и те свойски се разположиха на площадката до сметопровода и изпушиха по цигара. Разговаряха основно за предизборните скандали и странното поведение на долара. Електоралните им предпочитания не съвпадаха. Маришка имаше намерение да гласува за Интелигента, а Костя го смяташе за досадник, мухльо и празнодумец. Той беше фен на Генерала. „Мечтаеш за Скалозуб37, тросна му се Маришка. Той ще ви строи в две редици, а ако се обадите веднага, ще ви сложи на място.“ „Отдавна трябваше“, възразяваше непримиримият Костя. „Отдавна трябваше някой да ни строи в две редици и да ни сложи на място. Разлаяха се, разбираш ли. Палета…“ Дълъг, кльощав, целият в ъгли, лакти, ръчки и шарнири, в своето вечно зелено палто до петите, той приличаше не толкова на Велзевул, колкото на Дуремар38. Да, в определен смисъл той беше Дуремар. Само дето Дуремар обичаше пиявици, а Костя всички дребни гадинки. Без изключение. (Обичаше и пиявици. И те него.) Но най-много обичаше (обожаваше, уважаваше, ценеше, възпяваше, само дето не ги целуваше) членестоногите. Например хлебарките. Често и с удоволствие повтаряше: „Вярно е, че всеки отделен човек е по-умен от хлебарката, но всяка човешка тълпа е безкрайно по-глупава от рояк хлебарки“.
Богдан (той е и Благоносец) се присъедини към тях в разгара на електорално-ентомологическата дискусия на тема „Възможни ли са избори при хлебарките и ако да, то как ще изглеждат?“. Кимна на Велзевул, целуна топлата, миришеща сладко и уютно, на домашен пестил, ръчица на Маришка и като прекъсна потока от Костини словоизлияния, представи за всеки случай спътника си: „Вова. Моето протеже“, защото изобщо не помнеше с кого от тях вече го е запознавал и с кого не.
Както следваше да се очаква (Богдан вече бе свикнал с това), протежето Вова направи на присъстващите впечатление. Разигра се сценка. Протежето Вова непохватно се поклони и огромната му сиво-бяла кожена шапка се свлече върху очите. Той я бутна назад с тревожно движение на дебелата като цепеница ръка — разбира се, именно с ръката, в която държи найлонов плик с бутилки — и стъклата се раздрънчаха, и то толкова опасно, че Костя, пръскайки искри с цигарата си, стана да ги спасява, но, слава Богу, опасността отмина. Всички се усмихват напрегнато, Маришка произнася с най-нежното си гласче: „Ама ние вече се познаваме… Вовочка, искате ли дъвка?“, а Костя Велзевул (за него това е нещо ново) мълчи и е
