Думата „малък“ го обърна на сто и осемдесет градуса, той внезапно трепна: къде е малката? „Сутринта имаше една малка. Нарочно я оставих. Ти ли я взе? Върни ми я, не се прави на луд! Дай ми я, ако обичаш, моля те… Матвей, да пукнеш дано, мамка ти, дай ми малката, евр-реин, гад…“ Пъхна ръка под дивана, отхвърли повалената нощна лампа, намери шишенцето, обгърна го с длани, притисна го до бузата си като любимо коте… Матвей се опита да го отклони с приказки, но къде ти! Внезапно той се втурна към кухнята да прави кафе. Точно сега на него, горкия, му се припи кафе. Отначало се чу как съдове падат на пода, после замириса на газ. Оказа се, че е включил всички горелки, без да ги запали, стои с джезвето в ръка и целият вкочанен от ужас гледа през прозореца към двора, където някакви (напълно мирни включително и от женски пол) хора се качваха или слизаха от черна волга.
Беше вече доста след полунощ, когато Матвей взе решение да го махне оттам. Надалеч. Нека поне се наспи сред природата. Поразително, но Вадим не възрази. Дори напротив, отиде в коридора да се облича, като мърмореше лукаво: „Мамка ви… няма да ме хванете… Днес е четвъртък, а утре петък… мамка ви…“ В колата веднага заспа — тихо и здраво, — но щом приближиха Хвойно, се събуди. Във вилата всичко започна отначало, включително и несвързаното бърборене по повод кавказките истории (измислени и реални), а също и истерични опити да намери забравената и оставена в града малка бутилчица…
Матвей се облече и излезе навън. Трябваше да отиде до бараката и да донесе още дърва, но се задържа на стълбището, с всички сили вдишвайки и издишвайки чистия въздух, режещ от студа и свеж като току-що откъсната хвойна. Мразовита тишина обгръщаше света, дори кучета не се чуваха и през елите мъртво светеха прозорците на съседната къща отляво, която, както обикновено, светеше цялата, а нямаше жива душа, не се виждаше ничие присъствие, сякаш не бе дом, а омагьосан дворец.
Всичко беше както винаги. Жигулката на Матвей стоеше там, където трябваше да бъде, червената точка на алармата мигаше беззвучно. Във вилата отдясно хората очевидно бяха станали — от комина се издигаше гъст дим, но и там бе тихо и неподвижно. А ти какво, собствено, очакваше, Жорж Данден, помисли си Матвей, слизайки по стълбите. Измръзнало ченге отсреща, подпиращо се на телефонния стълб? Или може би ято бандитски мерцедеси пред портите? Не ставай за смях. Не се прави така. Ако изобщо се прави. Странна е тази история, в нея има някаква дразнеща излишност. Прекомерност някаква… Той се опита да улови проблесналата трезва (много ценна в този нереален хаос) мисъл, но не я улови, изпусна я и тя потъна в мътилката и мрака на подозрителните артефакти. Сега трябваше да чака кога отново ще изплува. Нищо, има време, ще почакаме. Днес е още четвъртък… пардон, петък. Още е само петък и днес ние всички ще се срещнем при Тенгиз и ще намерим решение. Ако има такова.
Донесе и сложи в антрето три наръча дърва, запали печката в стаята, отиде в кухнята и сложи на газовата горелка наполовина пълния чайник. После надникна в долапите. Имаше храна, но беше във вид, безнадеждно далечен от окончателна готовност за употреба. Суровина. Дори не полуфабрикати, а именно суровини: брашно, булгур, цвекло, моркови… В хладилника намери кокоши яйца. Три екземпляра. Но с хляба беше съвсем зле: каменен ръжен комат, целия в мрачни пукнатини като средноазиатски такир30.
Когато се върна в стаята, за да пъхне още дърва в печката, Вадим вече седеше в постелята, наметнал върху раменете си кожуха, и разглеждаше в малко огледало подпухналата си физиономия със смесено изражение на отчаяние и крайно отвращение.
— Слушай — каза той. — Днес сряда ли е, или четвъртък?
— Петък е.
— Лъжеш!
— Кълна се.
— Та днес ще ходим в Тенгиз?
— На всяка цена.
Вадим простена и започна да масажира бузите и челото, сякаш се опитваше да се приведе в ред.
— Как си по отношение на хеджирането на портфейла ге-ка-о с помощта на фючърси? — попита внимателно Матвей. Това беше контролен въпрос.
Няколко секунди Вадим мълча, после без желание отговори:
— Уви. Мога да гарантирам само личното си участие във вторичните търгове ге-ка-о о-еф-зе от дилинговата зала.
„Слава Богу“, мислено произнесе Матвей и седна през печката с машата в ръка.
— Как се държах вчера? — попита Вадим.
— Всякак. Биваше те. Понякога.
— Много ли глупости наговорих? — попита Вадим смутено.
— О, да. Не мина без това.
— „Понякога е по-добре да ядеш, отколкото да говориш“ — съобщи Вадим, сякаш демонстрираше своето благополучно завръщане в света на реалностите, и веднага попита: — А нещо за ядене ще се намери ли в тази къща? Нещо соленичко, а?
— Сол има — каза Матвей. — Около две кила. Сега ще донеса. Имай предвид, че в дванайсет трябва да съм в Зеленогорск на семинар. Ще дойдеш ли с мен, или ще останеш тук?
— Ще помисля — отвърна Вадим.
… До обяд Тенгиз успя да приеме трима „изтощени“ и заредени с мъчително отвращение към себе си и към целия свят и отиде на улица „Дондуреев“ номер шест. Там имаше кафене и всички от леговището на Аятолаха обядваха в него.
Тенгиз седна на маса до прозореца и поръча чахохбили31 от овче месо, зеленчуци и хачапури.32 Нещо за пиене? Минерална, моля. Каквато ще да е. От дълбочина пет хиляди метра ли? Много добре, дайте я…
Навън се простираше чиста тиха уличка без коли и почти без минувачи — асфалтът бе сух, по плочите на тротоарите нямаше нито един фас. От другата страна имаше светложълта двуетажна къща с трогателни кулички на покрива и широки (приветливи) алеи от двете страни на входа, която сияеше със стъклата си и резбата по черното дърво. Не се виждаше никаква охрана. Дори обичайните камери липсваха. И, разбира се, никакви табели с позлатени букви не се виждаха, нито рекламни плакати, неонови надписи и подобни търговски баналности. Строга, но приветлива къща на много богат човек. Пред входа не се виждаше кола, но навътре в двора имаше няколко разкошни.
Докато Тенгиз бавно дояждаше чахохбилито, в двора влезе черен автомобил (май ролс-ройс, а впрочем дявол го знае какъв) и един човек с дипломатическо куфарче пеша и абсолютно безпрепятствено проникна в зданието през главния вход. Както по-рано, не се видя охрана, нито дори портиер (в лампази от главата до петите).
Всичко това изглеждаше доста странно. В края на краищата Аятолаха бе обявен от народа за човек, който не се страхува от никого и от когото всички се боят. Всички без изключение. От — до.
… Освен аз, помисли си Тенгиз със злобно удовлетворение. И освен нашия Андрей Юриевич, разбира се… Впрочем, нима той не се бои поне от зъболекаря, Страхоборецът му неден? Това не може да е истина. На всяка цена трябва да го попитам. Аха. В отговор ще разкаже най-новия виц за зъбарите и късичко ще се изхили със своя леден смях, от който странно изстива и се свива сърчицето на всеки смъртен… или може би душичката му?
Междувременно разкошните двери на главния вход се разтвориха и избълваха първата порция чиновници. Тенгиз бавно отпиваше от ледената вода, разтревожена от някого на дълбочина пет хиляди метра, и наблюдаваше как вървят — кой надясно, кой наляво, някои направо към него, към гостоприемния покрив на специализираното заведение с гръмкото име „ШИШЧЕТА — ЧЕБУРЕКИ33“.
Влизаха през вратата един след друг, облечени леко, без палта и шапки — бяха постоянни посетители на заведението; без да бързат, сядаха на постоянните си места, оживено обменяха гастрономически забележки, а понякога без стеснение си подвикваха, дружески разговаряха с келнерите, поръчваха „както обикновено, Володя“ и Тенгиз улови няколко въпросителни и дори внимателни погледа. Двама снажни юнаци още от прага го погледнаха откровено неприязнено: очевидно бе седнал на шибаната им персонална маса. Спирайки се за миг, те все пак се приближиха, без да поискат разрешение, както правят приличните хора,
