Тогава Петелин-старши пристъпи към него вече бесен. Всичко пред него стана жълто, стените заплуваха, в ушите му закънтя вой и звън и той се натъкна изведнъж като върху копие, като върху куршум на жълтия, немигащ, светещ поглед. Сякаш го обля ледена гной и той се озова на пода, по гръб върху останките от рухналия стол. Сякаш нож режеше гърдите му. Последните му минути настъпваха, веднага го разбра и го прие, съгласи се да го приеме, като краен и окончателен пристъп на катастрофалната липса на късмет през последните дни.
Опита се да стане, запълзя на колене и ръце, опря се на килима, който се движеше под него. Вонеше непоносимо на изгоряла хартия, задушаваше го, липсваше му въздух, а в главата му се въртяха невъобразими глупости. „Жълт дявол“, носеше се неизвестно защо там. „Зъбите на жълтия…“ „Зъбите на жълтия са счупени…“ (Това беше названието на някаква трилогия от далечното му детство, нещо патриотично, за самураи и граничари, за езерото Хасан и Безименната височина…) Мъчително шаваше на пода, все още надявайки се да стане, и гледаше наследника си, защото в жълтата мъгла пред очите му нямаше нищо друго. Виждаше как наследникът му шари с лупата по поредната вехта хартия. Как внимателно я вдига срещу светлината и се взира в нея. Как се усмихва с мъждукащата си, слаба, но доволна усмивка…
… Очевидно бе успял да стане: осъзна, че е в коридора — едва влачеше вкочанените си крака, притиснал гърди към стената, бутайки една след друга гравюрите в рамки, поставени на нивото на лицето му.
… После се озова в хола, легнал на килима до масата от червено дърво, със смачкана покривка под главата, жена му със спринцовка, розовите устни мърдат, очите й са стъклени от сълзи, още е съвсем млада, момиче, женени са само от шест месеца, още има да я чука и чука… „Жълтия — каза той и това бяха последните му думи. — Зъбите на жълтия. Зъбите на жълтия са счупени“.
ГЛАВА СЕДМА
ДЕКЕМВРИ. ПЕТЪК
НЯКОИ ПОДГОТВИТЕЛНИ МЕРОПРИЯТИЯ
…Ама че нощ, мамка му! С тази енергична, но неинтелигентна фраза на уста, или по-правилно е да се каже в мислите си, се събуди (пробуди? съвзе? опомни?) Матвей Аронович Вул, повече известен сред приятели и познати като Велмат, тоест Великия Математик. Утрото още не бе настъпило истински, но нощта (злокобна, налудничава нощ) вече се бе замислила дълбоко и звездите пребледняваха, предчувствайки неизбежното съмване. Беше седем сутринта. Унилите миризливи капки спряха, но и истинският студ още не бе настъпил, само ледена корица бе покрила краищата на локвите на пътя, а висулките по покривите бяха пораснали и изглеждаха самоуверени — не като снощи.
През нощта стаята бе изстинала здраво. Горкият Вадим лежеше на кревата с лице към стената, одеялото върху него изглеждаше плоско, като че ли под него нямаше нищо, стърчеше само — самотно и трогателно — бос крак с мръсно стъпало и огромна костелива пета. Кожухът се въргаляше на пода, разтворил косматите си вътрешности.
… Ужасна нощ. Зашеметяваща нощ. Когато пристигнаха, Вадим мръзнеше, трепереше, по лицето му се стичаше пот, а ръцете му бяха ледени. Непрекъснато пъхаше дърва в печката и накрая в стаята стана непоносимо горещо, апартаментът се изпълни с дим, а той продължаваше да мръзне, да трепери и да добавя дърва и накрая намъкна овчия кожух, който Матвей бе извадил специално за него от сандъка на дядо си. Но и кожухът не му помогна…
Беше пиян. Беше пиян още от вечерта, когато Матвей дойде да го навести за всеки случай — гласът на Вадим по телефона не му хареса: пияно, треперещо гласче на смачкан от беда човек. De visu29 Вадим изглеждаше още по-зле. Нямаше го Вадим. Съвсем. Пред Матвей подскачаше и се клатеше, ежеминутно губещо равновесие и едва крепящо се на стола, потно, унищожено, пребледняло, с червен сополив нос човече, отдалеч напомнящо на Вадим, но не беше Вадим, а негова долнокачествена карикатура, каквато и най-върлият му враг не би измислил. Беше сам вкъщи и бе пиян като свиня — отдавна и отчаяно, сякаш от цяла седмица бе изпаднал в смъртен запой (макар че вчера по телефона бе напълно човекообразен и дори се шегуваше в характерния си стил).
„Къде е Софя Ефимовна?“ В отговор на този напълно невинен и дори естествен въпрос той още повече се намръщи, многозначително размаха пръст пред носа на Матвей (в смисъл: „Не-е, гълъбче… няма да стане… не се и надявай…“), а после му показа и среден пръст, за да не останат никакви съмнения относно отрицателния му отговор. Отначало Матвей не разбра защо са тези тайни, но веднага разбра, че Вадимовата майка я няма вкъщи, отдавна я няма и очевидно скоро няма да я има, и се налага той, Матвей да седи, да седи и да седи тук, защото да остави в такова състояние Вадим, би било просто безотговорно, а Матвей, при всичките си недостатъци, се смяташе за отговорен човек. Затова остана и допи заедно с Вадим голямата бутилка със син, тръпчив боклук, а после още една бутилка боклук (от някакви стари запаси) и нощта отмина.
… Слава Богу, че поне от събеседник Вадим нямаше нужда. Той през цялото време си говореше сам, съчувствено се вслушваше в себе си, сам се смееше на разказите си, сам се прекъсваше, два пъти заплака, но сам пресече безпощадно тази своя слабост.
В мърморенето му се преплитаха причудливо три абсолютно несвързани истории. Едната, очевидно, бе напълно реална — за страшния дяволоподобен човек, за Сатаната с жило вместо показалец — познатата вече на Матвей кавказка история за заплахи и изисквания (но сега от нея излизаше, че Вадим не просто са го заплашвали — както разказваше по-рано, — а и че са го измъчвали с някакви ужасни мъчения). Втората история — без начало и край, за това как някаква компания излиза от чайната (в Бермамит? в Каменомост? — изобщо пак там, в Кавказ) — излиза, излиза и все не може да излезе, до такава степен всички са се напили, а някакъв Мишка го носят на рамо, той повръща дебела кафява струя, от канията на кръста му изпада голям ловджийски нож (впрочем, нерегистриран) и с дрънчене подскача по каменните стъпала… Всичко е доста правдоподобно и дори напълно живописно, само дето не е ясно защо и за какво. А третата история бе съвсем странна. Там фигурираше палатка, планини (пак), облачна нощ с дъжд, някакъв неприятен човек на име Тимофей, който спи на походно легло… а може би и не изобщо не спи, а само се преструва, че спи… И внезапно в близост до тяхната палатка по някакъв магически начин се е появила още една палатка, а в нея чужд човек… от нищото… никой… мъртъв… убит, пребит и обезобразен до смърт… А после се появяват още някакви хора, двама, също неизвестно откъде дошли, плачат над трупа и произнасят смъртни заплахи, но не по адрес на Вадим, а като че по адрес на същия онзи Тимофей, който, сякаш нищо не става, продължава да си лежи на една страна в спалния чувал и страхливо се преструва, че спи… Странна, почти неправдоподобна история, очевидно за нещо (но за какво?) измислена, история без определен край, ама и без определено начало…
В голямата Вадимова стая, където всичко беше разхвърляно, разбито, замърсено, стъпкано, където светеше полилей, а нощната лампа бе катурната до дивана, където беше задимено като в кенеф на кино, витаеше атмосфера на болезнено бълнуване и застарял страх, отдавна вече превърнал се в привичен ужас… Черен ужас. Бледен ужас… „Какво е това черен ужас на започващия играта…“ (въртеше се у Матвей, съвсем загубил ориентация и представа какво да прави с всичко това). „И бледният ужас се повтаряше в безчислените огледала…“. Той само държеше потните ръце на Вадим, за да не му позволи да счупи, да повали, да разбие, да стъпче още нещо…
… Изведнъж звънна телефонът — глухо, затиснат с диванните възглавници — неочаквано, като внезапно появил се на прага човек. „Кой е? Мамо? Мамо, нали те помолих да не звъниш. Не се обаждай повече…“ И като остави слушалката, веднага, без преход, каза на Матвей: „Нали я помолих да не звъни! Подслушват ме… Сега са я засекли. И това ми било скриване…“ Нова цигара, трепереща ръка със запалка, зачервени очи… „…Ако я убият — добре. Не е толкова страшно. Плюя. Но ще я измъчват. Ще я осакатят, мръсниците, ще я обезобразят. Има да се влачи в инвалидна количка до края на дните си…“
„… Аз съм малък човек, разбираш ли? Малък. Нищо не ми трябва, за нищо не моля и не изисквам. Да, случва ми се… Случва се. Знаеш ли какво се случва? Внезапно прозирам връзките на нещата… виждам пътя… по който всичко се плъзга като по релси… Но нищо повече от това! Защо това им е малко? Защо искат от мен невъзможното? И така е ясно: ако човек вижда пътя, това не означава, че е в състояние да го прокара… А то дори не е път. Това е тръба — бетонна, тясна, от нея започвам да страдам от клаустрофобия… Малък съм, разберете, за Бога. Малък…“
