— Защо мислиш така?
— Ела утре и ще видиш.
Олга направи гримаса.
— Няма.
— Какво няма?
— Няма да дойда. Не ми харесва да съм с вас.
— Защо, впрочем? Отдавна исках да те попитам.
— И аз не зная. С вас е зловещо. Или противно. Или зловещо-противно.
— Странно! Ние всичките сме нетривиални хора. Всеки е чешит.
— Добре. Не искам да говорим за това. По-добре ми разкажи още за твоя Олга-хорха.
— Измежду нас той май е най-невзрачният. Изобщо не зная какво повече да разкажа за него.
— Кои са родителите му?
— Умрели са. Майка му, когато е бил на по-малко от година. А баща му умрял преди трийсет години. Пребил го с колан за някаква дребна пакост и веднага опънал петалата, от злоба. Сърцето. Бил нетривиален човек — известен архитект, строял вили за началствата, лауреат, академик, партайнгенацвале. Пиел страшно. Човек на велики страсти и слабо здраве. Любимото му изречение било: „На този свят всичко е шибано или прекрасно“…
Той замълча, отиде в кухнята, извади от хладилника кутия джин, отвори я, отпи, после се усети и попита: „Искаш ли?“ Тя нетърпеливо поклати глава и каза:
— Разказвай нататък.
— Не зная нищо съществено. Останал с мащехата си. Бил на десет години, а тя на двайсет. По всичко изглежда, че тогава е била неописуема красавица и абсолютна курва… Извинявай, но такава е песента. Надживя своя архитект с двайсет години, пиеше непрекъснато, а към края на живота си се и боцкаше. Живееше в петстаен апартамент, продаде всичко — килимите, кристала, до последния стол. След себе си остави голи стени и стаята на Гриша, където той живееше с някаква бабичка, прислужница, тя му била нещо като Арина Радионовна… Да върви по дяволите, маце, ела при мен.
— Да не си посмял да ме наричаш „маце“!
— Какво ти става?
— Защото твоят Роберт го измисли.
— Добре. Ще те наричам тогава крак. Кракът на моята съдба. Прощавайте, приятели завинаги, не мога повече да страдам: ръката на съдбата строши крака на любовта…
— Господи, колко ми писна от теб! Махни се.
— М-м-м?
— Не. Не искам. Престани.
— Главицата ли те боли?
— Всичко ме боли. Между другото, цял ден прах… Престани.
— Ще се затрие семката ми!
— Няма. Знаменитата ви Мариша ще обезпечи възпроизводството ви като стой та гледай.
— Не зная. Маришка има три. Роберт едно. Юрка-Полиграфа няма. Ел-де-през две. Димка няма.
— Затова пък Андрей Юриевич!
— Вярно. Но всичките са незаконни.
— Има ли разлика?
— Няма. М-м?
— Стига, моля те. По-добре измий съдовете.
— Ще се затрие семката ми! Ще видиш, крак на моята душа!
Върна се вкъщи рано, свали сакото, закачи го внимателно и каза на жена си (без да я гледа, докато развързваше вратовръзката си): „Водка“. Тя се втурна към столовата, върна се с чашка на поднос (три четвърти пълна, чинийка с туршия и сгъната на триъгълник салфетка). Той гнусливо взе чашката, плисна съдържанието й върху килима, приближи се до бюфета и си наля в голяма чаша. Изпи я на три пъти. Вдъхна през побелелите си ноздри. Постоя неподвижно няколко секунди и попита (пак без да я поглежда): „Вкъщи ли е?“ — „Да“ каза съпругата шепнешком. Тя вече без съмнение знаеше всичко: обадиха се, съобщиха, осраха я от главата до краката с радостното си съчувствие…
Той, стъпвайки тежко (сякаш цял ден бе товарил чували на гарата), пресече апартамента и коридора, отвори вратата с табелка (открадната отнякъде) „МОЛЯ, ЧУКАЙТЕ“, влезе в стаята и застана на прага, без да затваря вратата: имаше намерение да каже само две думи и веднага да излезе (душеше го ненавист, наравно със стенокардията).
Наследникът му се занимаваше с любимото си занимание: прелистваше стари документи. Стаята беше пълна с тях, сякаш това не беше стая на подрастващ, а някакъв посран архив на жилищно управление. Миришеше на стари хартии, а до стената стояха два червеникави протрити куфара — неотдавна ги бе домъкнал от някакъв боклук, пълни с дървеници и хлебарки.
Той погледна баща си бегло и скри очи — лицето му, преди малко розово и заинтересувано, веднага стана каменно и сякаш пожълтя.
Той искаше да каже на момчето само едно изречение, но такова, че в него да има всичко. „Поне разбираш ли в каква дупка ме вкара? — мяташе се безпорядъчно в главата му. — Какво ще направят сега с мен тези посерковци, разбираш ли?“ И изведнъж се сети, спомни си Галич. Намери време и място да се сеща за Галич! Но това сякаш се отнасяше точно за него: „Чуваха се викове и нападки, поставяха се усърдно многоточия, а после, както обикновено, организационни изводи: работилницата, наказание и прочее…“ Край на моя мемориал, изведнъж разбра с кристална яснота. За първи път разбра и го прие като неизбежна даденост. Дали ще се покая, или не, дали ще осъдя, или не, този дребен паразит, вече няма да ми възложат да проектирам мемориала. И повече никога нищо няма да ми дадат. До края на живота си ще чукам на частно. Край на Архитекта Петелин — пълен и окончателен к… за него.
Но се изясни, че няма какво да каже. Няма какво да каже на това дебеличко момче с жълтеникаво лице, чиито двама дядовци бяха убити в Отечествената и който в компанията на приятели (вече трета поредна година, както се изясни) празнуваше рождения ден на Хитлер. Компанията се състоеше от сина на първия секретар на районния комитет, сина на заместник-председателя на градския изпълнителен комитет, племенника на директора на завода, член на бюрото на областния комитет… Дори всички те сега да бяха пред него, пак нямаше какво да им каже.
— Защо на Хитлер? — каза той накрая сподавено. — Обясни ми, не го разбирам.
— Защото е на двайсети април — каза неочаквано синът на Главния архитект, някак с желание и дори погледна баща си. Очите му бяха честни, кръгли, но странно жълтеникави.
Впрочем Главният архитект така и не проумя отговора.
— И какво като е двайсети април? — попита той.
— Тогава е рожденият му ден — обясни наследникът и бегло се усмихна.
Очевидно му харесваше сполучливият отговор. Очевидно той сам себе си хареса — тук и сега. Очевидно той изобщо не разбираше положението си. Гадинка. Въшка.
— Не обичаш евреите ли? — попита баща му просто по инерция. За да не го удари. За да не размаже гадинката по стената.
— Че кой ги обича? — лениво, разпуснато отвърна наследникът и изкриви презрително уста. Не гледаше баща си и може би затова не разбираше какво става. — Те самите не могат да се търпят — добави той. Като че между другото.
— Майка ти беше половин еврейка — каза Главният архитект Петелин.
— Какво общо имам аз с това? — възрази наследникът и добави с отвращение: — Това са ваши работи. Оправяйте се.
