избирател ли съм, или не? Избирател съм. Имам право да избирам. И аз избрах. Него. Нека сега се моли — избрах го… Той си спомни какво бе казал неотдавна посеркото Вадим и се изхили: ще си получиш своето, посерко мой, никога няма да го изберат, защото аз го избрах, а ти — надявай се, посерко, ще получиш това, което ти се полага в живота — горестно разочарование. Ибо е казано: разочарованието е горестната рожба на надеждата…
Вкъщи първо се преоблече. Панталоните и слиповете хвърли в пералната машина. Тя беше вече пълна, както и кошът за мръсно бельо. Значи днес ще трябва да пере. Ние сме хора обикновени, нямаме прислуга, сами се перем, сами си готвим, сами мием пода… Правилно, нали животно? Изяде ли си кашата? Това е положението. Днес месо няма да има. Утре ще получиш…
Телефонът иззвъня неочаквано звънко. Особено звънко, защото бе неочаквано. Седем часът. Кой може да е? „На полковника никой не се обажда…“ Беше Тенгиз. Психократът. Той се боеше малко от Тенгиз. С този свиреп звяр трябваше да е нащрек. Той не се шегува и не обича да се шегува…
— Олга-хорха? Здрасти.
— А, господин Психократ, ти лично? Жив ли си още?
— Няма да дочакаш смъртта ми, Олгоша-хорхоша. Слушай, ти Димка Христофоров кога го видя?
— Днес. Отвратително зрелище.
— Значи си в течение?
— В течение на какво?
— В течение на неговия проблем.
— Да. За съжаление. Цялата ми жилетка изцапа със сополите си.
— Ясно. Та искам да ти съобщя, че се събираме при мен утре в деветнайсет часа…
— Кои сме тези „ние“?
— Драбантите. Старите кучета. Всички.
— Какво общо имам аз с това?
— Не се ебавай, Григорий! Работата е сериозна. Засяга всички ни. Днес е Димка, утре ще си ти.
— Ти недей… такова… Заради мен изобщо няма да се съберете.
— Уверявам те, че ще се съберем.
— Че вие всичките ме ненавиждате!
— Не преувеличавай, Олгоша. Не преувеличавай общорусийското си значение. Ти не си особено привлекателен човек, мамка му, вярно е, но си един от нас и това никой засега не може да отрече. И няма да може…
Беше по-лесно да не спори. Беше по-лесно да се съгласи, а после да постъпи както иска.
— Добре. Убеди ме. Ще помисля. В деветнайсет часа ли каза? Утре петък ли сме?
— Да. Утре, при мен в седем.
— Ще помисля.
— Не се ебавай!
— Ще се постарая. А ти живей. Ако можеш.
— Вече ти казах, мамка му: няма да умра преди теб!
Тенгиз остави слушалката внимателно, сякаш беше от най-тънък фаянс, и шумно издиша през носа.
— Ужасен човек.
— Ще дойде ли? — попита Олга.
— Не зная. Той малко се бои от мен, тъй че може и да дойде.
— А нима ти не се страхуваш от него? — Тя внимателно се оглеждаше в огледалото, сякаш не се бе виждала отдавна.
— Малко.
— Но защо? Веднъж говорих с него по телефона. Любезен е. И абсолютно безвреден, ако се съди по гласа.
— Да. Външният вид лъже, както казал таралежът, слизайки от четката за обувки.
— Не простей, ако обичаш. А какъв е неговият талант?
— Той прекрасно умее да мрази.
— Значи вашият сенсей преподава и омраза?
— Сенсеят на никого нищо не преподава. Той само отваря вратите.
— Как така?
— Човек гледа и вижда пред себе си ограда. Или дори стена. Каменна. А сенсеят казва: ето я вратата, отвори я и минавай…
— И?
— И човекът минава.
— А как е с омразата?
— Той влезе в грешна врата. Това беше грешка.
— Сенсеят бърка ли?
— Да. И то често. Даде на Гришка „Американска трагедия“, а той вместо нея прочете „Пътешествие до края на нощта“.
— Не разбирам.
— Никой не разбира. Мислиш, че сенсеят разбира? На куково лято.
— Ти не можеш ли, без да ругаеш?
— Мога, но защо?
— По молба на трудещите се.
— Слушам. Гласът на трудещите се е глас Божи.
— По-добре разкажи за този свой Олга-хорха. Впрочем какво означава това Олга-хорха?
— „Олга-хорха“ в превод от монголски означава „страшен червей“. Има легенда, че живее в пустинята и убива от разстояние или с отровен газ, или с електрически заряд.
— И какво общо има с това твоят Гриша?
— Слушай, княгиньо, за какво ти е да знаеш?
— Жал ми е за него — каза Олга.
— Ново двайсет. Ти никога не си го виждала.
— Ами разкажи ми.
— Той е дребен, пълен, винаги небръснат, с неподвижен поглед. Много е мърляв.
— С развалени зъби?
— Не помня. Май да. Няма навик да си показва зъбите.
— Никога ли не се усмихва?
— Според мен никога. Защо да се усмихва? Сам е — няма нито роднини, нито приятели…
— Защо?
— Роднините му умряха, а приятелите си прогони.
— Защо?
— А ти да не мислиш, че е приятно да общуваш с човек, който, като те срещне, винаги пита изумен: „Още ли си жив?“
— Не зная. Сигурно не е приятно. Но той нали не пита сериозно?
— Откъде да зная. Може и сериозно да пита. Беше време, когато бе част от нашата компания, но после напусна. Просто престана да идва. И да се обажда. Остана сам. Седи си в своята стаичка като каракурт28 в дупката си и чете чужди писма.
— Защо?
— Това му е хобито. Изкупува стари семейни архиви. Рови по боклуците, по разни сметища, събира стари писма. Като клошар. Ако нарочат блок за разрушаване, той се появява, нашият Олга-хорха, с чувал и фенерче… Шибан спелеолог.
— Ти май доста го мразиш?
— А за какво да го обичам? За това, че мрази всички нас ли?
— И какво от това? Ти също мразиш всички.
— Не е вярно. Просто понякога ми се повръща. Но той наистина мрази.
