Влизането там му беше забранено, защото той сам си го бе забранил, веднъж завинаги отказвайки се от това, което е било някога, и оставяйки от миналото само стаичката на Асевна с личния си клозет и персонален вход-изход, който в миналото се наричаше „служебен вход“.
Като се ослушваше и се оглеждаше внимателно, той слезе по черната стълба, която всъщност бе не черна, а мръсносива, с мръсни прозорци (които не бяха мити от идването на съветската власт), с причудливо обезобразени, свити от някакъв невероятен юнак железни ковани перила (пребиваващи в този изначален вид още от времето на блокадата), с оплюти и замислено (като че старателно) замърсени стъпала и със стари презервативи, изсъхнали по изрисуваните стени. Това беше стълбище-помийна яма, стълбище-клозет, стълбище-музей, каквото в Южна Русия наричат „гъз“. Впрочем, с това той вече отдавна бе свикнал, а на Тимофей тук дори му харесваше, или поне му беше интересно: той четеше това стълбище, както любознателен човек чете нов, дебел жълт вестник. Освен това песът имаше навика да започва своите уриниращи процедури още тук, без да чака да излезе навън, и го правеше с удоволствие, макар и без необходимата сериозност. Стопанинът му не му пречеше, но и не го поощряваше — просто слизаше по стъпалата, без да го изчаква и без да дава на човека възможност да се отдаде на процедурата с цялата си душа, докрай. Цялата му надежда бе в Тимофей — той никак не обичаше непознати и нито клошар, нито бандит имаше шанс да остане извън враждебното му внимание. Впрочем, по това стълбище можеше да те фрасне по черепа и добре познат човек — например Костя-драника от четвъртия етаж…
Навън вече не разтоварваха фургона и жилавите бандити липсваха. Само две полупознати лелки с кофи за боклук (едната пълна догоре, другата току-що изпразнена) обсъждаха повишаването цената на тока на десет крачки от контейнера за боклук. Той ги поздрави за всеки случай, те му отвърнаха небрежно и без интерес го изпроводиха с погледи. Познаваха го от пеленаче и го бяха клюкарили години наред.
Когато излезе на булеварда, най-сетне предостави на Тимофей възможността да стои с вдигната задна дясна лапа толкова, колкото е необходимо за пълното удовлетворяване на нуждата, а в това време внимателно огледа околността. Часът на Кучето бе настъпил, но в полезрението, слава Богу, нищо действително опасно не се виждаше. Имаше един мраморен дог, който крачеше като призрак до своята елегантна стопанка — нацапотена кучка с кожи и неестествено дълги крака; имаше позната стара овчарка с провиснал корем и хлътнал гръбнак; и още разни дребосъци се мяркаха между дърветата: вечно унил дакел, дълъг метър и половина, пискливата, но безопасна болонка от шестия етаж и още някаква черна, непозната порода, която виждаше за първи път, със стопанин като гардероб, с крачища като на великан. Главният враг, черният териер Борка, още не се виждаше и дай Боже днес да не се появи изобщо. Той и неговата мерзка мутра понякога изчезваха за няколко дни, а понякога се разхождаха в друго, не като за всички нормални кучета време.
Спирайки до всяко дърво, те стигнаха до самия край на булеварда, без да се сбият с никого и изобщо тихо-мирно-индиферентно.
Тимофей се разхождаше без повод: не беше от тези, които внезапно хукват в самозабрава дори след най-привлекателната дама. Той така се страхуваше да не се загуби отново, че не се отдалечаваше повече от второто дърво, а ако случайно го направеше, веднага се спираше и чакаше ритуално, размахвайки чуканчето на опашката си. Смешен пес, ей Богу. Изглежда, доста бе изпатил от предишните си стопани, а може би просто не можеше да забрави ужасите на безпризорното си съществуване в големия град, равнодушен като камък и жесток като гладна смърт.
Тъкмо имаше намерението да се обърне на сто и осемдесет градуса (още повече че природата, а по- точно проклетият аденом му напомни, че е време да се връща вкъщи), когато спря, защото видя зад ъгъла, очевидно в района на същата щабквартира, за която му бе споменал посеркото Вадим, нетипична за тук тълпа от еснафи. Беше запълнила тротоара и дори бе заела част от шосето. Блестящите покриви на мерцедесите плуваха в тази тълпа като островчета сред пълноводна река. Там нещо ставаше. Някакъв митинг. Поточно казано, среща с кандидат за губернатор: над тълпата се извисяваше едра фигура в светло палто, която говореше от горното стъпало на входа в офиса, размахвайки широко ръце. Думите не се разбираха, но дори от разстояние петдесет метра се чуваше, че гласът е сит, кадифен и еклив, като на незабравимия доцент Лебядев (теория на функцията на комплексното преместване), провъзгласяващ своите знаменити принципи на оценяване при изпитите: „Който безпогрешно отговори на всички въпроси от билета и на всички допълнителни, ще получи пе-е-ет… Който безпогрешно отговори на всички въпроси от билета, но се запъне на допълнителните, ще получи че-е-ти-ри…“
Изпита внезапна ненавист и почти неуправляемо краката сами го понесоха, пресече улицата и се приближи… Защо? Не би могъл да обясни, дори ако се наложеше някому да обяснява. Беше длъжен да чуе и да види ТОВА. Край. Отблизо. Подробно. Длъжен е. Както винаги в подобни случаи, в главата му нямаше нито една мисъл и никакви ясно осъзнати или поне приличащи на нещо познато желания. Физиология. Транс. Краката му вървяха сами, а в главата му се блъскаха безсмислици, изричани с отвратително кадифен глас: „…Днес ние с вас започнахме по-късно и затова трябва да завършим по-рано…“ (Същият този Лебядев, който беше изтъкнат партийно-обществен деец на факултета и непрекъснато закъсняваше за началото на собствените си лекции.) Той дори не чуваше нищо, нито дума. Виждаше само как се отварят и затварят благородните очертания на аристократичната уста с безупречни зъби. И бляскат влажно вдъхновените очи. Виждаше капчиците по белоснежната, късо подстригана коса, белите широки длани, размахвани в професионално точния ритъм на нечутата реч… (Той винаги бе имал великолепно зрение, той, както легендарната майка на Тихо Брахе, виждаше с просто око фазите на Венера и бе способен да вкара пет куршума в „осмицата“ точно на единайсет часа.) Изведнъж му се стори, че долавя с обонянието си този човек — усети миризмата на скъп одеколон, силна миризма на енергичен и силен мъж, непознаващ унизителни болести, непознаващ никакви болести изобщо, и също така непознаващ низките чувства и обикновените животински желания на обикновения човек.
Ненавистта избухна и взе да расте в него като гноен тумор — безболезнено, но бързо. Оказа се, че за последните шест месеца този тумор доста е пораснал, но до този момент е живял в него тихо — безобиден и безопасен като престаряла скука. Сега обаче се пробуди и започна да поглъща пространството на душата му, да пулсира, да иска да излезе на свобода, жълтозелен, отровен и опасен като боен хлор. Душеше го. Искаше му се да вика, а той засядаше в гърлото му — не му даваше да диша и да живее. Искаше му се да прободе с него това бяло, изнежено, тренирано, вечно здраво тяло, така както бялата кобра впива кривите си зъби, за да впръска в жертвата си отровата. Да убие.
Смътно помнеше и разбираше, че това е опасно. Наоколо имаше прекалено много хора. Охранителите с мрачно напрегнати лица шарят с очи, един вече се е втренчил и го гледа в упор, мръщейки се, вече готов, вече целейки се… Това не би го спряло. И изстрел в гърлото не би го спрял сега, сигурно — надигаше се, надуваше се, напрягаше се, готвеше се да изригне, да излезе, да избухне, като чудовищен, противоестествен, свръхестествен оргазъм… ето сега — ще излети отровножълт, задушаващ, изгарящ, стометров език… още малко… ето сега… не бива, не бива, опасно, двама вече го гледат… И тогава отвътре го подхвана, обхвана го мигновено и остро (докторите го наричат „императивен позив“) и омразата мигновено увяхна, разтвори се безсилно, потъна на дъното, отиде в нищото, а краката му — пак от само себе си — го понесоха далеч оттам, вкъщи, по-бързо, още по-бързо, сега ще се излее, край, няма да издържи, край, край… Влизайки във входа трескаво, със срамна бързина успя да се разкопчае и с лице към стената, в неестествена, глупава поза, стоейки на един крак пред погледа на някаква дама и дъщеря й, застена от срам, напрягайки се и облекчавайки се с болка.
Това е то, мислеше той с горчивина. Това е то. Това е то… Къде е Тимофей? Тимофей беше тук — стоеше до него и в най-неприветливата си поза наблюдаваше маминото момиче. Той не обичаше децата и не им се доверяваше. „А какво прави чичкото? — питаше детето с ясен глас. — Болен ли е чичкото?“ Не е болен чичкото. Чичкото издъхна. Чичкото напика крачола си отвътре и се чувства като пълно и безусловно лайно. А онзи величавият, безупречният, любимецът на масите дори нищо не забеляза. Охранителите забелязаха, явно нещо заподозряха, макар че така и не разбраха какво става, а демократичният господин дори не почувства нищо. Като глухар през любовен период.
… Да се върна, помисли си той с вяла злоба. Да се върна и да убия гада… Знаеше, че няма да се върне. Не днес. Утре. После. Изведнъж почувства покрай безсилната тъга неочакван прилив на ентусиазъм: появи се нещо, което трябваше да помни, за което сега си струваше да мисли съдържателно. Не само за това къде да открие стар архив, желателно от блокадните времена, а още за това какво ще стане, когато отново се срещнат. На някой митинг, например. Май сега избори скоро ще има? Ще отиде на среща с избиратели. Аз
