„… Родителите на момичета са невероятно, удивително, неправдоподобно настоятелни…“
Тези, например, идваха четири пъти. Първия път тримата (пълен комплект: татенцето, плюс маменцето, плюс любимата дъщеричка, тя е и „подрастващо девойче“), втория път двамата (татенце плюс маменце) и още два пъти маман еднолично. Татенцето е неопределена фигура, без собствено и бащино име, но безспорно държавен чиновник на общинско ниво. Маменцето, Елеонора Кондратиевна, е от типа жени, които от невръстни изглеждат „добре запазени“. Тя е от породата на бойните дами, обитаващи районните комитети, профсъюзите, отделите за обществено осигуряване — бойна дама от най-висока класа и с невероятна пробивна сила. Балиста. Катапулт. Стенобитно оръдие. Еднорог. Само че този път си намери майстора — сенсеят устоя като великата китайска стена пред набезите на номадите.
… Неприятно момиче — ъгловато, кльощаво, неприветливо, с мрачен поглед изпод вежди. Роберт получи задачата да я нагости с какао, докато в кабинета се водеха деликатни разговори. (Да включи записвачката, да не слуша беседата, да развлича девойчето и да бъде подръка.)
Детето омърлушено ровеше с мръсния си пръст в подноса с бисквити. Вземаше, отхапваше и хвърляше бисквитата обратно. Обвивките на бонбоните хвърляше на пода. Роберт се ядоса и й нареди да ги вдигне — тя ги вдигна, сложи ги на ръба на подноса и се вторачи в него с мрачен поглед, сякаш искаше да запомни този гад завинаги. После (след като изпи две чаши какао) стана от масата (мълчаливо) и опря чело в стъклото на прозореца — стоя неподвижно двайсет минути, наблюдавайки как момчетата гонят шайбата на детската площадка. Очарователно същество на дванайсет години без едничка предразполагаща черта в облика… За да разведри обстановката, Роберт й изпя:
(Старинен комичен романс. Там с момичето се държат ужасно в стил деветнайсети век — морят я с глад и студ, оковават я във вериги, хвърлят я в океана и след всеки куплет следва припева: „Но сутринта тя пак се усмихваше пред своето прозорче, ръката й висеше над цветята и от лейката се лееше вода“. Непобедима и непотопяема девица. Много смешно.) Не помогна. Наградата му беше все същият мрачен поглед „изпод надвиснали клепачи“. Мърморейки под нос класическото „… и като патица кряка нечия щерка“, той разчисти масата и търпеливо зачака края на преговорите.
… Сенсеят, разбира се, отказа да работи с нея. Обяснението му беше стандартното (безкрайно вежливо): не умея да работя с момичета, уви. Тутакси (още на другия ден) се появи ужасяващият застраховател и около час спориха за непонятното и неприятното. В употреба влязоха евфемизми и Роберт разбра само, че застрахователят предрича на гадничкото девойче блестящо бъдеще, а сенсеят отказва да го изкове. „Това тук да не ви е животновъдна ферма. Аз не умея да селекционирам породи. Само мога да забелязвам това, което вече го има. А това, което забелязвам у нея, не ми харесва. Категорично!“ Той виждаше нещо недобро в това неприятно момиченце. Някакви наченки на зло. И застрахователят не го оспорваше. Той само предполагаше, че наченките са не на „зло“, а на „полза“ — титанична полза за този свят („вашия свят“ каза той).
Подобно нещо още не се беше случвало: упоритото настъпление срещу сенсея продължи две седмици. Родителите — застрахователят, отново родителите и отново застрахователят. Сенсеят не се предаде.
…Когато Роберт за последен път изпрати застраховате ля до изхода и се върна в кабинета, мрачно седящият на масата сенсей го попита внезапно:
— Можете ли да си представите този човек като закръглено розово прасенце с мустачки, което не може да произнася буквата „р“, като капризно мамино синче?
Роберт се замисли и каза:
— Не, не се получава, не ми достига въображение.
— На мен също — призна сенсеят. — Какво прави времето с нас! А можете ли да си представите мен строен като топола и с гъста черна коса? Под която не се вижда вратът ми?
— Мога — честно отговори Роберт, макар и да не разбра веднага за какъв „врат“ става дума.
— Подмазвачът — каза му сенсеят без усмивка и внезапно цитира Монро (почти дословно): — Човек не се променя с напредването на възрастта, той просто все повече заприличва на себе си…
Това прозвуча убедително и Роберт реши да не пита кого има предвид — себе си или страховития застраховател. Реши да не пита и каква е истината за това лошо момиченце — нека всичко си върви по реда, във всички случай сенсеят сигурно знае какво трябва и какво не.
… Може би причината бе, че ние не работим с лица от женски пол? (Тогава той така си позволи да мисли.) Ние получихме сто двайсет и седем математици и физици (или сто двайсет и осем? — ако смятаме и Велмат, който възникна още в доисторическите времена). И само трима лекари, всички до един кардиолози (защо, впрочем?). Сто и дванайсет инженери-управленци-техничари-изобретатели… И малко хуманитаристи, изкуствоведи, журналисти, един писател… И нито един политик. И най-важното нито един учител. Нито един! Маришка не е учител, Маришка е възпитателка в детска градина и изобщо Майка. Тя е единственото момиче…
ГЛАВА ШЕСТА
ДЕКЕМВРИ. СЪЩИЯТ ЧЕТВЪРТЪК
ГРИГОРИЙ ПЕТЕЛИН, ПО ПРЯКОР ЯДОЗУБ
Когато Вадим млъкна, Гриша-Ядозуб известно време продължи да стои до прозореца и да гледа навън. Там нямаше нищо интересно — някакви хищни костеливи мъже в бандитски плетени шапки разтоварваха от камион огромни кубични кутии. Би било много по-интересно да се наблюдава Вадим: сгряващо душата зрелище на напълно унищожено човече. Унило и коленопреклонно. Смачкано. Но естетически бе по- правилно да стои така: с гръб, без да го гледа и дори без да го вижда. В това имаше нещо „драматургично“. Той попита (все още без да се обръща):
— И какво искаш от мен?
— Не зная — каза Вадим тъжно. — Чукам на всички врати. Нямам избор.
— И все пак? С какво мога да ти помогна? Аз съм слаб и болен човек.
— Стига, Гришка. Всички отдавна знаят.
— Какво именно знаят? Какво конкретно могат да знаят?
— Е, ако не знаят, поне се досещат.
— Според мен ние с теб никога не сме били кой знае какви приятели — каза Ядозуб. — Или греша?
— Откъде да зная? Винаги съм имал добро отношение към теб. Ти се скара с мен неизвестно защо…
Ядозуб най-сетне се обърна и го погледна втренчено. Видя бледо дребно личице с червени петна по бузите. Унил нос. Полуотворена в полуусмивка уста. Молещи очи — досущ като на гладен пес и мигат бързо-бързо. Впрочем именно това човече му измисли прякора Ядозуб. Тенгиз предлагаше звучното, но и много екзотично „Олга-хорха“, обаче „Ядозуб“ в края на краищата победи в честната конкурентна борба. И правилно. Прякорът бе простичък, но добър и точен…
— И къде живее този Аятолах? — осведоми се Ядозуб възможно най-благожелателно.
— Не зная.
— А Ераст Бонифатевич?
— Нищо не зная — каза Вадим тъжно.
Ядозуб отново се обърна към прозореца. „Вашата поза ме удовлетворява“. Този шибаняк дори не помни нищо. Тогава за него това беше малко, обикновено удоволствие — да цитира уж на място любимия си класик и да продължи да действа по задачите. Любимото му тъпо занятие, да приспособява към случая различни цитати. Тъпи. Тогава на него и през ум не му минаваше колко важно бе това за мен: блокадния архив, шестнайсет писма от Ленинград към Вологда и обратно. Никога повече не ми попадна подобно нещо. И сигурно няма да ми попадне никога вече…
