неща малка възглавничка. Бачил не отиде в Сар. и сигурно няма и да замине…“
Изпратена на 2.11.18 от Москва за Петроград. Къде са сега тази Нюша и този тайнствен Бачил? Газената лампа може и да се е запазила. Впрочем едва ли. Кой ще ти пази още газена лампа? Само някой окончателно оглупял колекционер.
„Мила Лета. Поздравявам те с отминалия ден на ангела. Лета, благодаря ти за сухарите, те са ми много нужни, тъй като сега получавам намалена дажба. Не ни дават отпуски (свинство), иначе щях да дойда. Изпрати, ако можеш, картофи. Целуни от мен обезателно Миикса и Волик. Поздрави на Борус Ал.
Тази картичка е изпратена от Орел на 26.07.19 в Петроград. Сухари, картофи, дажба… Те тогава за нещо друго разговаряли ли са? Впрочем, било е по време на война. Генерал Деникин, рейдът на Мамонтов, Будьони организира Първа конна… Всъщност не е Будьони, а съвсем друг човек, впоследствие ликвидиран като ненужен, но не в това е работата… По дяволите всички! Получили са това, което са заслужавали. Всички. Всички до един… А това чудо какво е?
„Estimata sinjoro! Mi tralegis Vian anonceton kaj kuragas skribi al Vi…“27
Писано в Иркутск и изпратено в Cerveny Nostelec, Чехословакия, през декември двайсет и първа. Ще я отделим. Не сме силни по езиците, не, изобщо не сме силни: само немски, и то с речник. Странно е как картичка, изпратена в Чехословакия, е попаднала в този изключително руски архив?
„Скъпа Верочка, стоим в Армавира. Дните са жарки, както предишните, но това е много добре. Плуват леки облачета, подухва ветрец. Посетих пазара в града и съм разочарован от цените. Черешите са 8–15 мил. За фунт. Колко малка разлика с Петроград! Малините са 15 мил. В Криловск маслото беше евтино (2 ф. — 25 мил.), но за съжаление нямах съд, за да купя. В хартия би се разтопило. Друг път ще се подготвя за път по- различно. Ще взема със себе си много малко храна, но повече съдове за мляко и масло. Храната, която взех, се развали. Кюфтетата издържаха 1 ден, пирожките 2, всичкият салам се развали. Беше ми страшно жал да ги хвърля, защото са приготвени от грижовните ти ръце. Целувам те крепко…“
Изпратено от Армавир в Петроград на 22.06.23. Вече са се наяли, вече кюфтета кльопат, масло с фунтове. Пирожки… Като че нищо не е било! Сякаш е нямало нито глад, нито война, нито катастрофа. Всичко отминава! Само кюфтетата са вечни — направени от грижовни ръце…
Седна пред компютъра, за да заложи всички данни от пликовете и картичките в базата, но тогава Тимофей внезапно се измъкна от леговището си — отначало сложи горещата си муцуна на бедрото му, а после, след като остана без отговор (в скоби — привет), пъхна нос под лакътя му здраво и настойчиво. Ядозуб го погледна отгоре и каза: „Животно. Напика ли се вече?“ — „Още не, но скоро“ — отвърна Тимофей, усилено махайки с отрязаната си опашка, скимтейки и дишайки страстно. После, вирнал хилавия си задник, прилегна на предните лапи и така завъртя глава, че черните му уши се размятаха като парцали и на всички страни полетяха слюнки. Трябваше и беше време да го изведе. От седем сутринта не е ходил по нужда човекът. Не като някои привилегировани, които по два пъти на час…
Той тръгна към клозета и Тимофей го последва като завързан и докато той пъшкаше и се напъваше върху чинията, преодолявайки патологичните си затруднения, чуваше как пред вратата нетърпеливо и нервно потропваха нокти по линолеума и се разнася мъчително скимтене, отчаяно, тънко, почти ултразвуково. И той се усмихваше, представяйки си глупавото космато животно, умиращо от отчаяние и мъка, че не може да види с очите си богоподобния си стопанин, хранителя си и опора на света. Смешен пес, ей Богу. Кучетата са добри хора. За разлика от хората. Кучетата са добри хора, а хората, като правило, са дръгливи кучета…
После му приготви храната — щедро я изсипа с голяма лъжица в Тимофеевата паничка и я постави на специална пейчица, така че животното, като се върне от променадата, веднага да се наслади на любимата си кльопачка. И едва след това свали повода от пирона и се зае с подготовката за излизане.
— Интересно защо този сополанко те е нарекъл Тимофей Евсеич? — попита той на глас, заканвайки повода към нашийника. — Какъв Евсеич си ти? Ти си някакъв Рексович. Или най-малкото Артемонович…
Артемонович не възрази — бързаше да излезе на разходка и беше съгласен на всякакъв вариант.
Преди да излезе, Ядозуб се погледна в огледалото. Оправи си такето. Поглади с длан осемдневната си брада. Остана напълно доволен от себе си и внимателно отвори външната врата. Беше малко вероятно да се сблъска тук с опасност, но както е известно, най-неприятните случаи в живота са именно малко вероятни. Предпазливостта още никому не е навредила… Оттатък, в чуждите владения, беше тихо и оттам се носеше аромат или смрад на някакви загадъчни благовония. В коридора до завоя никой не се виждаше, крушка никой не е помислял да завинти, тъй че осветен беше само завоят, но не от електрическа светлина, а от жълта, колеблива — очевидно там пак палеха свещи.
Излезе в коридора, удържайки беззаветно теглещия повода Тимофей, и се зае грижливо да заключи вратата си. Зад нея всичко бе негово: негови шест и половина квадратни метра, негова кухничка с газова печка и негов санитарен възел с негова страшничка на вид, но напълно годна за употреба вана. Някога тук бе живяла слугинята. Как се наричаше? Анастасия Андреевна се казваше, а той я наричаше Асевна, и я обичаше повече от всичко на света. Тя беше едра, мека, добра и около нея винаги миришеше на карамел „му“… Всъщност освен нея той никого не бе обичал, тъй че нямаше с кого да я сравнява…
(Спомни си за нея съвършено случайно, по асоциация, която бе недостъпна за съзнанието, защото съзнанието му беше заето с една-единствена мисъл — напълно обикновена — въображаема картинка: пилотът на космически кораб, съблюдавайки всички предохранителни мерки, напуска своята крепост и излиза в чуждия и опасен свят. Тази картина се бе родила във въображението му много отдавна, откакто се помнеше: космическият кораб е претърпял авария на друга планета, пилотът чака смъртта си зад стоманените стени, а там навън кипи, ври, бълбука, изпуска вонящи пари чужд и смъртно опасен живот, пораждащ страх и ненавист. Страх — винаги, ненавист само понякога, за съжаление…)
Докато заключваше бравите (бяха три плюс специален ограничител за надеждност), зад ъгъла безшумно се появи фигура в бяло и спря там, в деликатна отдалеченост — странна, дори страшновата в колебливата светлина на невидимата лампада. А той внезапно чу монотонно пеене, едва доловимо. Не бе пеене в обикновения смисъл на думата, а сякаш няколко гласа полушепнешком четяха нещо ритмично и мелодично.
— Здравейте — каза той за всеки случай към бялата фигура и получи в отговор беззвучен поклон с долепени пред гърдите длани. Тесноокото тъмно лице бе неподвижно и не изразяваше нищо друго освен нечовешко спокойствие. Той изчака две секунди, но повече нищо не се случи и не можеше да се случи: наема те внесоха (както бе уговорено) преди четири дни, а други поводи за общуване нямаха и не можеха да имат, затова той вежливо каза: „сайонара“, мигновено изчерпвайки четвърт от познанията си по японски.
Винаги бе вежлив с тези хора, но всъщност не ги харесваше — както не харесваше и всички останали хора на тази земя. На всичко отгоре изобщо не ги разбираше, което по удивителен начин раждаше не уважение и дори не интерес, както можеше да се очаква, а по-скоро допълнителна неприязън и дори известно презрение. Мислено винаги ги наричаше япончета, макар че изобщо не бе сигурен, че има работа с лица от японски произход и че някога ще му потрябват научените отдавна и неизвестно защо „конити-уа“, „уакаримасен“ и като че съвсем неуместното в тази ситуация „уатакуси-уа табе тай“. Но тези теснооките плащаха пари, добри пари за четирите стаи, където по-рано бе живял родителите си и където сега му бе забранено да влиза. Не защото загадъчните наематели не биха искали да го виждат там — може би те не биха имали нищо против да го поканят, да се опознаят по-отблизо, да пообщуват, може би даже да се опитат да го приобщят към своето пеене шепнешком, към странно ухаещите си лампади и бели одеяния.
