— Добре — каза той след дълга, тежка като паве пауза. — Разбрах те. Ще помисля.
— Ами помисли, моля те.
— Добре. „Вашата поза ме удовлетворява“. Май така беше при класиците?
В отговор получи възхитително бледа глупава усмивчица. Сега този любител на цитати имаше нещастното изражение на куче, което ходи по голяма нужда.
— В интерес на истината, не разбирам какво бих могъл да направя. Всичките ти намеци са глупости. А този ваш Интелигент що за птица е?
— Нищо особено. Професор. Член кореспондент. Честен човек, напълно приличен.
— Зърнах го по телевизията. Породист кон.
— Да. Безусловно… Впрочем неговата щабквартира е съвсем близо до теб, зад ъгъла.
— А-а… Затова виждам там стадо мерцедеси като на водопой се събират… Слушай, за какво става дума? Ако той според теб е напълно приличен, напрегни се! Седни, надуй се и му организирай съответния рейтинг.
Вадим отново се усмихна със своята кучешка усмивка (приличаща сега на предсмъртно озъбване) и не отговори.
— Добре — каза Ядозуб. — Това ли е всичко? Тогава си върви по живо по здраво. Поздрави на майка ти. Предполагам, че още е жива?
Той видя гняв, бяс, ярост и желание да ритне (с крак в слабините), но изобщо не се уплаши — нямаше от кого. Напротив, изпита остра наслада, защото вече със сигурност знаеше: нищо няма да направи за този посерко, пръста си няма да мръдне, нека си го получи. Нека получи всичко от този живот. Jedem da seine26.
Когато Вадим излезе (със своята безсилна ярост, със смъртната си тъга, със спарения си ужас пред утрешния ден), той седна зад бюрото, включи ярка лампа и придърпа папката с писма.
„Уважаеми Николай Димитриевич! Изпращам Ви сърдечни поздрави и бързам да Ви уведомя, че се намирам в центъра на вулканичен кратер. Тук националната болест толкова се развива, че заплашва да запълни с трупове Северен Кавказ. С уважение…“
Писмо за Петроград, датирано 7 февруари 1918 г., с буквите ер голям и ери, но без подпис. Нима е разбрал, че такива послания е по-добре да не се подписват? Едва ли. Но съдейки по текста, е бил прозорлив човек и с чувство за хумор… Достоен за известно уважение, макар че сигурно е от знатен произход, високомерна свиня с дворянски произход… Посраха държавата.
„До господин Директора на Курсовете за Десетници за военни инвалиди. От уволнения от военна служба редник от 8-и стрелкови полк Сергей Николаевич Чеповской, жителст. Раз. Кабакла 927 вер. Омската жп линия. Получих Вашето съобщение за началото на курсовете и проспекта, изпратени на 21 дек. 917 година на 14 февруари 918 г., и трябваше да бъда в Петроград на 20 фев., но за съжаление не мога да се явя по причина обстановката в Русия и трудното, почти невъзможно придвижване по жп линията. Покорно моля, ако курсовете няма да се състоят и са отложени за в бъдеще, то непременно да ми съобщите своевременно и аз ще се явя.
Отстрани, на свободно място, грижливо написана подробна бележка: „изпратено на 16 февр. 1918 г.“ Да-а-а. Този със сигурност абсолютно нищо не е разбрал още. Уволнен редник. Най-вероятно контузен, а може би е без ръце или крака. И не е заможен, не — той панически и отчаяно търси възможност да се уреди в жалкото си бъдеще и не разбира буболечката му недна, че няма бъдеще, няма и вече не може да има…
„В центъра на кратера на вулкан“.
„15 май постарому. Скъпа Нюся! Моля те да съобщиш добре ли си и дали по заповед на болшевиките не си в мазето на Смолни? Знаейки техните навици да започват от края, т.е. първо да арестуват, а после да търсят за какво са те арестували, се страхуваме да не ти се е случило точно това…“
Без каквото и да е съмнение тлъста, дебела крава. Еснафка. Глупачка. Без собствена мисъл в главата. Ако е оживяла след двайсет години, ще повтаря за вестниците с идиотска самоувереност, че „правилно ги разстрелват… органите не грешат, а дим без огън няма…“
„…Живеем зле, но още не сме умрели от глад, макар че имаше момент, когато решихме, че идва краят. Живеем като студенти, непрекъснато на случайни пари. Продаваме покъщнината си много евтино, защото нашите купувачи усетиха като лешояди нашата нужда, а за тях аванта, и не ни дават добри цени. За беда не можем да продадем седлото, а то е главният ни коз. Ако успеем да го продадем, татко веднага би заминал за Москва да си урежда пенсията. Ако не предприеме нещо, може да се наложи да чака още година или докато умре от глад…“
Седло някакво. Какво общо има седлото? Може да са били помешчици и да им е останало само някое разкошно седло. С чапрак. Гледай „Тримата мускетари“. Впрочем малко вероятно: каква пенсия би могъл да има помешчик през седемнайсета година? Но, от друга страна, откъде седло в еснафско или, да кажем, чиновническо семейство?
„… Добре би било да уредим пенсията и по-бързо да заминем оттук. Храната е много скъпа. Скоро няма да можем да я купуваме. Съдейки по вестниците, там, където искаме да отидем, вече е започнала епидемия от холера, но това не ни плаши, защото от холерата може и да оздравееш, но гладът няма да те пожали…“
Не-е, никакъв глад няма да ви умори. И, разбира се, никаква холера. Вечни сте. Вечни! Дяволите да ви вземат с вашите пенсии и храна.
„… Какво ни чака, Нюся, ако и тази година бъде неплодородна. Хората ще започнат да си прегризват гърлата. Всичко е в ръцете на Господа…“
Абсолютно вярно. И за прегризването на гърлата, и за Господа. Колко години… колко века повтаряте това: в ръцете на Господа, в ръцете на Господа. Тор.
„… Работата е там, че нашият хазяин на всеки казва, че от квартирантите му е дошло до гуша, че стига един ден да седне да шие, ще спечели колкото е наемът. За него е важно спокойствието. Разбира се, той лъже най-нахално — такъв стисльо и спекулант още не съм виждала. Тези дни продаде картофи на леля Катерина по 45 рубли за мярка, а ги купува по 25. Същата леля Катерина, която извика в три часа през нощта да умие тялото на починалата му жена. А като го слуша човек как приказва, излиза, че е направо светец…“
Печатът на писмото: град Твер, 28.05.18. Почти век е изминал оттогава и какво се е променило? Картофите поевтиняха. А може би не. Зависи от това какво е „мярка“… Сега имаме пощенска картичка. Странно: цялата е оплюта от мухи. Да не би да са я окачвали на стената?
„Ваня, докарай една газена лампа, една остави за себе си и за Нюша. Тя моли да оставиш с нейните
