— Кога?
— Утре, в седем. Ще се съберем всички.
— За първи път чувам.
— Тенгиз не ти ли се обади?
— Не.
— Значи ще ти звънне — равнодушно обеща Вадим и затвори.
Няколко минути размишлявах за него и нищо не измислих. Тогава ми се обади Тенгиз и по своя си отривист маниер съобщи: „утре… при мене… в деветнайсет. Ще можеш ли?“
— За какво става дума? — попитах аз за всеки случай — може нещо внезапно да се е променило.
— Трябва.
— Случило ли се е нещо? Някакви нови обстоятелства ли?
— Ще разбереш, мамка му. Нещо трябва да се направи. Изборите наближават.
— Добре — казах аз без какъвто и да е ентусиазъм. — Щом трябва. Още повече, че отдавна не сме се събирали. Да нося ли нещо?
— Че как иначе, мамка му! Що за глупав въпрос, мамка му!
— Според мен няма умни въпроси — казах аз, загледан в екрана на монитора. — Умните отдавна свършиха. С отговорите е същото.
(На екрана се мъдреше:
— „С какво моите ръце приличат на тези на Бог?
— Свирят на пиано.
— Защо краката ми приличат на тези на магарето?
— При нашия Барсук те са различни по цвят.“)
— Я по-добре ми кажи как ти е бричката? В ред ли е? — попитах го, спомняйки си за понеделник.
— Сутринта беше в ред, мамка му… Но беше бледа!
— В понеделник трябва да караш сенсея, ти, разбира се, си забравил, мамка му.
— Мамка му… Наистина. Третият понеделник. В колко часа да дойда?
— В десет да си тук. Още веднъж ще ти напомня, не се безпокой.
— За какво, мамка му, да се безпокоя? Ти се безпокой. Ти си лорд, мамка му, Уинчестър.
Той затвори и аз внезапно разбрах, че мисля за него. Не за работата, не за понеделник, не за нещастния Вадим, а за него. И за себе си. За всички нас, проклети да сме.
… Свръхбоец, Психократ, Велик Мен. Красавец, лентяй, до съвсем скоро яростен плейбой, а сега безнадеждно уморен от борбата със злото страстен филуменист. Колекционира кибритени етикети! Тенгиз! Гос-с-поди! Възможно ли е? Възможно е. Уви. Сега той е годен само да отстрани препятствие: да накара някого „да забрави“. Остана му чугуненият поглед изпод вежди, надвисналите над половината очна ябълка клепачи и гнусливите устни. Според днешните му понятия хората, всички, без изключение, са абсолютни лайна. Мерзки муцуни. Лигави пасти. Гнойни очички. Мокри лапи. Смърдящи мишници и гащи… Отявлен сквернослов, всяка втора негова дума е „мамка му“. Женкар — сменя ги всяка седмица. При това е безнадеждно влюбен в една лъжлива и кокетна пачавра. На тази негова „Олюшка“ (лекомислена и дори развратна жена) неизвестно защо неговите психократически пасове не действат — гледа я в устата, ляга пред нея, прощава й (не вижда) изневерите й, моли я да се оженят и да имат дете. Не ми е известно по- душераздиращо и непристойно зрелище от Тенгиз, който моли това курве да отиде с него на концерт на Пласидо Доминго. Мога да си представя какво прави тя с него в леглото… Горкият сенсей не може и да си представи с какво основно се занимава сега Тенгиз: да „лекува чрез внушение“ в частните диспансери и изтрезвители всякакви изнемощели, спиртосани и наркозависими. Понякога се занимава с това и вкъщи за добри пари, ready cash, добре че апартаментът му е двустаен…
… А Андрюха-Страхобореца не е само старец, сенсей, наш всевиждащ. Той е гадно, шибано, заядливо, досадно старче. Въпреки че изглежда като картинка от „Vogue“ — лакирана, напарфюмирана, да ти се прииска да я лизнеш. „От него се страхува както баба Старост, така и госпожа Смърт“. Възможно е, сенсей, възможно е. От струлдбругите25 доколкото си спомням, Смъртта също бяга, но те от това не стават по-симпатични… Защо безстрашието поражда безсъвестност? Безсъвестност, безнравственост и изобщо равнодушие, •хладно като задник на проститутка. Това е велика тайна. Човек като че вече няма спирачки. „От нищо не се бои“. А трябва… „Страх от Бога“.
… А Богдан-Благоносец се завря като счетоводител в едно ООД или ЕООД, не разбрах точно, пък и не ми се искаше да уточнявам. И там му харесва. На Благоносеца! Фирмата произвежда бонбони „Мама Медоуз“, които се ползват със страшна популярност. Богдан се движи изпъчил корем и когато му казват: „Ей, счетоводителю“, важно отвръща: „Не съм ти счетоводител, а ГЛАВЕН счетоводител!“ Кога за последен път е дарявал своето прословуто „благо“? На кого? Той не може да ги търпи и ги мрази както Господ мрази Дявола.
… А Юрка-Полиграфа служи при един частен детектив, определя искреността на показанията на хленчещи свидетели и почти не пие, защото ако е замаян, губи способността да различава истината от лъжата.
… А за Костя-Велзевула сенсеят изобщо не си спомни. А нашият Повелител на Мухите се занимава (за пари!) с унищожаването („чрез уговаряне“) на хлебарки, комари и „извеждане“ на плъхове. Оказва се, че добре може да се печели и от това да унищожиш плода на домашни котки — само за два сеанса, съвършено безболезнено и абсолютно безвредно за здравето. Петнайсет долара.
… И всички са ДОВОЛНИ! Никой от нас не се оплаква. И не мисли да го прави! Проклет живот!
Отново звънна телефонът.
— Тате — чу се в слушалката. — Мама иска да говори с теб…
— Почакай! Грешка! — развиках се аз, но на телефона беше вече моята любима Номер две. Поиска да знае къде пак съм пъхнал проклетата спестовна книжка. „А ти как мислиш, златна моя люспице, къде може да съм пъхнал своята спестовна книжка? Опитай да я потърсиш в хладилника.“ — „Знаеш ли какво, шегаджийо ти мой шибан!“ — „Изумруде мой рубинен, деван лез анфан!“ — „ДСК сега ще затвори, а ти си правиш шегички с мен…“ Набързо доложих къде е проклетата спестовна книжка и отново останах сам.
И оставайки сам, изведнъж (съвършено не на място и дори недостойно) си помислих какво ли ще е, ако още днес, не дай Боже, разбира се, но все пак, моята Сашка, седефеното ми копченце, си тръгне от мене и отиде при своя планински орел Володя Хергуани. Аз, да ме вземе дяволът, бих останал и жив, и цял, и колкото и кощунствено да звучи, бих скърцал със зъби, бих изпаднал в запой, сигурно, но в края на краищата бих оцелял, горкият. Но ако при това вземе със себе си и Валюшка!
… Моята Копуха. Моята Валюха. Моята Кутя… С кафяви трогателни очи. Баща й и майка й имат тъмни очи, които изобщо не са трогателни… Тя никога не вика, не крещи, не се огъва. Когато я обидят, тихо и горчиво плаче и в подобни мигове съм готов да й дам всичко, което имам, и незабавно да разреша всичко, което съм забранил…
… Не, какво щастие е все пак, че тя е момиче и че никога няма да ми се наложи да решавам проклетата дилема: да я водя ли, или не, на прием при сенсея! Макар че понякога, рядко — през нощта, когато не мога да заспя и лежа с отворени очи, — с хладен ужас разбирам: ще дойде време и ще я заведа и с жалък глас ще моля сенсея да направи изключение и да я приеме, да поговори с нея и да отсъди… Защото аз не зная какво е това да си „достоен за уважение“ (какво уважение? защо?) и какво е това „щастие“ също не разбирам много добре, но пък точно зная каква мъка е да изпитваш неудоволствие от живота, непрекъснато да виждаш унилата отврат наоколо и няма да търпя моята Кутя, Валяха, Тяпа, да потъне в тази груба, унила, отвратителна отврат. По-добре да е ДОВОЛНА, каквото и да значи това.
