— Вярвам!
— Умно момче. А можете ли да приведете пример?
— Мога. „Бог създаде всичко“. Нищо не можеш да докажеш.
— Хм… А вярвате ли, че Бог съществува?
— Вярвам.
А аз не… A propos: аз ИЗОБЩО не помня въпросите, които той ми зададе преди двайсет години, когато мама ме доведе при него. Имам абсолютна памет (съществува абсолютен слух, а аз имам абсолютна памет). Помня всичко. Помня, че сеансите бяха четири. Помня как беше облечена мама по време на всеки сеанс и тогавашния кафяв домашен халат на сенсея (с петно от сладолед на левия ревер) помня прекрасно. Помня датите и дните на седмицата, помня времето — температурата, атмосферното налягане, скоростта на вятъра… А въпросите му не помня. И изобщо не помня моите отговори.
… Може би той търси гьоделевски19 въпроси (мисля си понякога) — такива, на които не можеш да отговориш нито с „да“, нито с „не“? Съмнително. Но ако наистина търси такива, защо? Той постоянно се оплаква, че не му достигат въпроси. Но някои въпроси не задава никога. Например великия въпрос на всяка съвременност: „Защо аз?“. Това е въпрос вопъл. Целият наш ойкумен се държи на него, така както Петербург върху блатата… Наистина е много трудно да си представиш контекста на този въпрос. Но кой се интересува от контекста?
„… Сега ние преминаваме към нова фаза на културата, в която отговор на въпросите няма да бъдат утвърждаващи изказвания, а нови, по-задълбочено формулирани въпроси“. Това го е написал В. В. Налимов в своя философски трактат „Еквилибрист“. Не зная, не зная. Неизвестно защо, но всички съвременни философи ми правят впечатление на безотговорни бърборковци. Никаква солидност. Никаква, разбирате ли, обстоятелственост. И дори специалната терминология (изпитано оръжие на класиците) не им помага — в тебе нараства протестното чувство, че освен всичко останало те правят на глупак. Нещо от Кашпировски и Чумаков намираш в сериозния текст…
— … На кого е?
— Него го няма.
— На кого ще бъде то?
— На който дойде пръв.
Така. Образовано момченце. Чел е и Конан Дойл „Ритуалът на рода Мъсгрейв“, превод на Д. Лившиц. Но цитира неточно. Трябваше: „На този, който си тръгна“ и „На този, който ще дойде“…
— През кой месец беше това?
— През един летен.
Трябваше „В шестия, започвайки от първия“. Все пак беше много, много добър. Каква смяна расте! Конкуренция, Боб Валентинич, конкуренция!
— Къде беше слънцето?
— Над елата.
— Къде беше сянката?
— Под пръчката.
— Колко крачки трябва да се направят?
— Десет и десет, после още пет и пет…
— Какво ще дадем за това?
— Ще дадем всичко, което имаме.
На сенсея изведнъж му омръзна „Ритуалът на рода Мъсгрейв“, а може би този сюжет просто се изчерпа, и той внезапно смени темата.
— Главата, рогата и четирите крака на бивола минаха през прозореца. Защо не преминава опашката му?
— Защото се отвори чадърът!
— Всеки има родина. Коя е твоята?
— Сутринта закусвах оризова каша, ще обядвам супа топчета и палачинки със сладко от кайсии.
— С какво моите ръце приличат на ръцете на Бога?
— Свирят на пиано.
— Защо краката ми приличат на тези на магарето?
— А при нашия Барсук те са различни по цвят.
Това бяха непознати за мен текстове. Или може би той започна да измисля въпросите — това се случваше рядко.
— … Какво трябва да се прави по дванайсет часа в денонощие?
— Този въпрос ще го схрускам!
— Какво е Буда?
— Специална пръчица.
— Така ли? А какво е чистото тяло на Джарма?
Момчето се замисли. Досега отговаряше, все едно играеше блиц партия, а сега замълча, намръщи се и несигурно отговори:
— Това е леха. С ягоди…
Сенсеят като че не го слушаше вече. Попита бързо:
— Слуги са му Шакямуни и Майтрея. Кой е той?
— Жителят на град Петербург, страшният глупак Юрий Бандаленски! А слугите са му забелязвачи, защото всичко забелязват.
Тогава в пазвата на родителя заврещя мобилен телефон. Родителят го извади, както Джеймс Бонд изважда своята берета от кобура под мишницата, стана от креслото и се юрна към вратата — по-далеч от нас да провежда своите адски секретни свръхделови преговори. Загледах се в характерната му поза: „Мутра разговаря по мобилен телефон“ — алегорична фигура от началото на хилядолетието, сюжет за някой нов Роден… А когато той се върна към текущите събития, забеляза, че играта на въпроси и отговори е прекъснала и те вече играят на поезия.
— … Дъждът бие по колите — рецитираше момчето с увлечение, — дърветата взеха да падат. Шофьорите на колите треперят да не бутнат някоя бабичка…
В отговор сенсеят му каза за котката, която „отчасти върви по пътя, отчасти във въздуха плавно лети“. А момчето му изтропа скоропоговорката: „Имаше едно време трима китаеца: Як, Як-Цидрак, Як-Цидрак- Цидрак-Цидрони. Имаше едно време три китайки: Ципа, Ципа-Дрипа, Ципа-Дрипа-Лимпомпони. Ожени се Як за Ципа, Як-Цидрак за Ципа-Дрипа, Як-Цидрак-Цидрак-Цидрони за Ципа-Дрипа-Лимпомпони…“ А сенсеят с наслаждение му поднесе своята любима:
Момчето се предаде и попита: „Това какво е?“ „Досетете се сам“ — предложи сенсеят. (Куките хвърчаха, сивата плетка вече стигаше почти до пода.) Хлапето се замисли за няколко секунди, съсредоточено мърдаше устни, после изведнъж засия цялото като именяк: „Дойдоха в къщата деца!“
— Юнак! — гракна сенсеят и се надигна, като с две ръце хвърли плетката на масата. — Край! За днес стига. Ъ-ъ-ъ… — обърна се той към елегантния родител, който веднага скочи на крака. — Оставете си адреса… — каза му сенсеят. — Впрочем, защо? Аз го зная… Заключението си ще изпратя по имейла. Предварителното, разбира се. Следващият сеанс ще бъде след пет дни, във вторник по същото време. Погрижете се дотогава момчето да не чете нищо. Игри, телевизия, кино, музика — да, но никакви книги, моля. Довиждане, господине. Довиждане, Алик. Роберт, ако обичате…
Хлапето подаде ръка на татко си и аз ги поведох към изхода. Брахицефалът се извисяваше на площадката, светейки в черно и рижо. Момчето внезапно каза:
