идваха направо от топлата, суха, ухаеща на кедър кола). Оставих ги пред нашето голямо огледало, огромно и мрачно като врата към чуждо пространство. Надникнах в кабинета и кимнах на сенсея — демек всичко е о’кей. Сенсеят ми кимна в отговор и аз ги въведох — момчето отпред, татенцето след него. Сенсеят вече ги чакаше, изправил се над своите компютри, кварцови полусфери и купища папки, на фона на разтворените врати на грандиозния архивен шкаф — хиляди папки сляпо гледаха със своите плоски рижи, сини, бели и червени корици, пипалата на връзчиците им мърдаха разтревожени от течението и на всеки веднага ставаше ясно, че и дума не може да става някой обикновен обитател на настоящето да намери нещо в това хранилище на миналото.
Трябва да се признае, че в тази поза и вид (изправен, с пръсти, зарити в купчина вестникарски изрезки, с яркочервения си пуловер, обширен и едновременно стегнат, с немигащия си поглед изпод изпъкналото безвеждо чело) сенсеят не можеше да не прави известно впечатление и да, той го правеше. На всички. Дори на мен. Беше невъзможно да свикнеш с това зрелище, така както аз никога няма да свикна с трагическия пожар на залеза или, да кажем, със страшното светене на Млечния път в черна зимна нощ.
— Здравейте! — с ясен (както са го учили) глас изрече маломерният джентълмен, а родителят му издаде нещо подобно на „радвам се да ви видя…“. Но веднага бе прекъснат от свирепо-величествен жест, който като че го измете от зрителното поле. Аз веднага го хванах за елегантния лакът и нежно, но твърдо го насочих към креслото. Той седна, аз с очи му казах: „тихо! не говорете, please!“ и безшумно се плъзнах към мястото си, тъй че невръстният джентълмен остана сам по средата на кабинета. На него веднага му стана страшно и неудобно, дори лимбата на темето му настръхна. Той скри зад гърба си здраво стиснатите си юмручета и съвсем не по джентълменски ги зачеса.
Сенсеят внимателно седна и сложи длани като покрив на къщичка, досущ като чичкото от плаката на „Нашият дом е Русия“. Вдъхновението наближаваше. Очите на сенсея станаха орехови, а гласът — нисък, топъл и мек, като скъпа кожа.
— Как се казвате, млади момко?
— Алик.
— Много добре, Алик. Забележително, седнете. Креслото е меко, удобно… Точно така, превъзходно, разполагайте се удобно… Аз се казвам Стен Аркадиевич. Можете по американски да ме наричате просто Стен. Сега с вас ще поиграем на една полезна игра. Аз ще задавам въпроси, а вие ще отговаряте. Ясно ли е?
— А защо?
— Алик. Въпроси ще задавам само аз. Вие само ще отговаряте. Отговаряйте каквото желаете, но задължително отговаряйте. Разбрахме ли се?
— А ако не ми е ясно?
— Алик. Въпроси задавам само аз. И никой друг. Можете да отговаряте каквото искате, дали ви е ясно, или не, е абсолютно все едно. Важното е на всеки мой въпрос да получа от вас отговор. Да започваме ли?
— Да.
Сеансът започна, сенсеят се облегна на гърба на креслото и попита (небрежно, без какъвто и да е натиск):
— Къде е храбрецът?
— Ще го слагат в печката — веднага отвърна Алик и радостно се усмихна, ужасно доволен, че успя да отговори така бързо и находчиво.
Аз отдавна съм свикнал на странни въпроси. Също и на странни отговори, но този случай очевидно бе неочакван дори за сенсея. Той мълчаливо и със странно изражение гледаше радостния Алик: или му беше интересно, или беше направо шашнат.
— А къде е страхливецът? — попита той накрая с недоверие в гласа.
— Хукна да донася за всички!
Сенсеят помълча и се осведоми предпазливо:
— Четем Джек Лондон, а?
— Кой е той?
Сенсеят не се задържа на Джек Лондон (разказът „Зъбът на кашалота“ в превод на Клягина- Кондратиева).
— Кой препуска, кой се носи под хладната мъгла? — попита той взискателно.
— Рицарят.
— Какъв рицар?
— Железен. Блестящ. С копие.
— А как препуска?
— В пълен галоп! — радостно отвърна находчивият млад джентълмен.
Слушах ги с половин ухо, гледах елегантния родител и се чудех и маех на неговото поразително равнодушие към ставащото. Трябва да призная, че отначало той се заинтересува: очичките му заблестяха, поизправи гръб и като полуотвори змийската си уста, с любопитство местеше поглед от сенсея към сина си и обратно, явно опитвайки се да разбере какво става — обикновена реакция на несвикнал с нашите упражнения човек. После доста бързо се отчая да разбере нещо, стана му скучно, загуби интерес, облегна се в креслото и взе замислено да си играе със своята зловеща показалка — ловко, виртуозно, неуловимо за очите, тя изчезваше в небитието и отново се появяваше от нищото, сякаш бе вълшебна пръчица. С една дума, странен родител. Макар че ние бяхме виждали всякакви.
— … Какво направи тази котка?
— Изяде тигъра.
— Какво каза котката?
— Аз победих тигъра! Аз изядох тигъра.
— Откъде дойде тигърът?
— Той си беше там. Светлогорящ.
— Тигре, о, тигре светлогорящ в дън гората нощна?17 Този ли?
— Не. Онзи, който обича всички.
— Не тигър, а Тигра18?
— Да! Аз победих Тигра! Аз изядох Тигра!
Сенсеят вече плетеше — тракаше с иглите, повдигаше високо ръце, подръпваше конеца, но гледаше право в момчето и не виждаше никой и нищо освен него. И не чуваше. И не забелязваше. Можеше, например, някой да бутне на пода компютъра или да пусне с пълна сила „Полетът на валкирията“, или да кажем да се сбие с родителя — сенсеят нищо нямаше да забележи, само би повишил глас и би вдигнал до тавана голите си вежди.
По принцип аз всичко разбирам: въпросите са сериозно нещо. В края на краищата с въпроси започва всичко-всичко-всичко в този живот. Например цялата наука. Това го знае всеки глупак. Дори последният глупак знае, че правилно зададеният въпрос съдържа половината отговор… Няма да спорим сега за точност — половината едва ли, и изобщо не винаги, но голяма част от отговора несъмнено съдържа. Обаче сенсеят не задава ПРАВИЛНИ въпроси! Правилно зададените въпроси изобщо не го интересуват. Беше време, когато с часове оставах втренчен в стената и превъртах в паметта си някой сеанс, мъчително опитвайки се да уловя стратегията или поне тактиката, или поне някакъв мимолетен смисъл в тази поредица от напълно несвързани фрази, произнесени с въпросителна интонация. И не откривах нищо.
— … Бащата има черни очи, майката също, а синът им сиви. Вярвате ли, че е възможно?
— Вярвам.
(Вече играеха на „вярваш — не вярваш“.)
— А че бащата има сиви очи, майката има сиви очи, а синът им черни, вярвате ли?
— Не-е. Не вярвам.
— И правилно. А че скакалецът чува с краката си, вярвате ли?
— Вярвам.
— А вярвате ли, че има такива твърдения, които нито могат да бъдат доказани, нито отхвърлени?
