Безсилните на този свят

3. Никога не си пере халата и мирише на пръч.

4. Още нещо. Помислете.

Не забравяйте, че Вашето умение «да помните всичко без изключение» им е добре известно. Затова обърнете внимание на Вашите несполучливи изрази, като «ако не греша», «не помня точно, кой», които в светлината на споменатия факт изглеждат на внимателния читател странно и неестествено…“

Написа още:

„Не пишете толкова много за личния си живот. Няма смисъл…“

Веднага го зачерта и написа:

„Впрочем, пишете както искате“.

Поседя, въртейки химикалката между пръстите си, и внезапно тихичко запя, тактувайки с длан:

Носете ме внимателно, носете ме внимателно,
Нали съм защитник на родната страна.
Благодарете! Благодарете! Благодарете!

— Къде е храбрецът? — викна той и веднага отново подхвана:

Носят го към печката, носят го към печката…
Къде е страхливецът?
Тича да донася, тича да донася, тича да донася!

Прекъсна и бързо написа най-отдолу:

„Без имена. Аз не съм познавач на чекизма-кагебизма, но разбирам едно: те знаят за нас точно толкова, колкото ние сами говорим и пишем за себе си. Значи колкото по-малко говорим и пишем, толкова по-малко знаят за нас“.

Прочете написаното и остави химикалката.

— Не съм страхливец — произнесе убедено. — Просто съм предвидлив. По-точно, старая се да бъда. Тъй че „носете ме внимателно“!

ГЛАВА ПЕТАДЕКЕМВРИ. ЧЕТВЪРТЪКРОБЕРТ ВАЛЕНТИНОВИЧ ПАЧУЛИН, ПО ПРЯКОР УИНЧЕСТЪР

Днес тръгнахме на работа в лошо настроение. Дори не се обръснахме, което при нас е признак на най- категорично неприемане на реалната действителност. Сумтяхме ядосано. Разтривахме червено-кафявото петно на тила — очевидно на всичко отгоре и тилът ни болеше вследствие на атмосферните аномалии и недостига на кислород в града и областта.

Погледнахме бегло своя верен и единствен секретар-референт, с неприязън свихме устни, кимнахме му престорено разсеяно и веднага се заровихме в архива. При това имахме благоразумието да пеем на мелодията на кукарача някаква ритмична глупост: „Не-са-ка-то-на-ник-сън, не-са-ка-то-на-ник-сън…“

Беше девет и две минути. Без да дочакам от началството добра дума, седнах зад бюрото си и за всеки случай принтирах разписанието за днес. Сеансът бе определен за десет и паролата бе „аятолах“. Нямаше подробности, но имаше бележка: „С баща и със съпровождащ“. Разбирай, както искаш. Разбрах го така, че освен от татенцето (а не от маменцето — това само по себе си е рядко явление) момчето ще бъде придружено и от още някой — например касиер с куфар със зелени. Което би било много, много своевременно. Парите в касата щяха да стигнат за месец (при нашите потребности), а в списъка на бъдещите пациенти имаше само две имена, при това едното беше на момиченце — умряла работа.

Точно в девет и половина на вратата се звънна, погледнах към сенсея и тъй като указания не последваха, отидох да отворя. Недоумявайки. Впрочем, веднага се изясни, че не пациентът е дошъл по-рано от определеното време, а две момченца, подсмърчайки, молят за лепило „Момент“ — гума на колелото спукали. Безжалостно ги препратих на следващия етаж (или на по-долния — по техен избор), върнах се на работното си място и в отговор на въпросителния му поглед доложих обстановката.

Ние благоволихме да се усмихнем. Това беше особено ненавистната ми усмивка — Усмивката на Потискащото Превъзходство. След подобна усмивчица обикновено следва кратка, но изчерпателна лекция на тема: „Да се чудиш и маеш колко неоправна е днешната младеж.“ Да се чудиш и маеш колко неоправна е днешната младеж, пък и младежта изобщо сред обкръжаващата я реалност (беше произнесено с маниера на Хирон, поучаващ малолетния Херакъл). Тази ваша велосипедна история е забележителна характерна реплика на тъмните представи от началото на века. Дори на него (на Хирон) е известно, че днешните сополанковци използват лепилото „Момент“ изключително за да се друсат. Те го дишат, тъпанарите (беше ми казано). Правят си кефа. Какви велосипеди по средата на декември? Впрочем коя дата сме днес?

Аз (с каменно, надявам се, лице) му съобщих датата, добавих деня и московското време, след което млъкнахме и всеки се залови за работата си. Той прелистваше стари изрезки от вестник „За рубежом“, а аз се замислих за двете момченца, които (посинели от студ и сополиви, отровени и жадуващи за още отрова) обикалят сега апартаментите и просят „Момент“, за да се изкефят после в някой вмирисан на котки и клошари вход.

В десет и четири минути се звънна и сенсеят промърмори: „Ако беше закъснял още минута, щях да го изгоня като мръсно коте. Не могат и навреме да дойдат тия мутри…“ Отидох да отворя. През шпионката видях три фигури: една много голяма, черна, втората значително по-малка и елегантно сива, а третата съвсем дребна. Отворих вратата.

Най-важният сред тях беше, разбира се, човекът в сивия костюм, дяволски елегантен, с матовобледо (като на граф Монте Кристо) лице и абсолютно змийска усмивка на блестящите (като начервени) устни. Другият бе облечен в черни кожени дрехи, огромен като канара, риж, плешив, луничав и с кръгла глава — това, без съмнение, беше „съпровождащият“ ги. Пациентът бе, разбира се, „момченцето“. На около седем, а може би и десет години (не съм специалист), облечено в официален черен костюм, с бяла риза и вратовръзка, с блестящи лачени обувки. Държи се за бащината ръка и изглежда неестествено и дори според мен неприятно, като всяко дете, нарочно облечено като възрастен.

Без съмнение това бяха „те“, но аз, като човек педантичен и склонен към формалности, не ги пуснах веднага, а само ги поздравих възможно най-вежливо:

— Добър ден. С какво мога да ви помогна?

— Здравейте — отчетливо каза момченцето-джентълмен, а човекът със змийската усмивка блесна с безукорните си зъби и без да губи време, произнесе паролата:

— Аятолаха ви поздравява, милостиви господине! — и добави от себе си: — Мир на този дом и на всичките му добри обитатели!

Пуснах ги да влязат, след което рижият брахицефал, без да каже дума, се натовари на асансьора и така блъсна вратата му, мъдуркото му неден, че блокът се разтресе. „О, Боже!“ — казах аз, а сивото елегантно татенце само разпери ръце и с целия си вид показа пълно съчувствие, придружено от най-искрено разкаяние. В дясната си ръка държеше дълга, черна островърха пръчка, наподобяваща училищна показалка. Но не беше. Странна пръчка — според мен с прекалено остър връх…

Придружих ги до антрето, където те не се съблякоха, защото нямаха какво да събличат (естествено —